Майсторът на кримито Бенджамин Стивънсън отново чупи всички правила на жанра в продължението на „Всеки в моето семейство е убил някого“.

На гара „Убийствено добри криминалета“ пристигна нов невероятен роман от един от най-нестандартните съвременни автори на остросюжетна литература –Бенджамин Стивънсън. 

След „Всеки в моето семейство е убил някого“, която HBO в момента разработва и като сериал, писателят ни кани на борда на „Всеки в този влак е заподозрян“– втория роман от поредицата за Ърнест Кънингам, който отново пренарежда каноните на криминалния жанр и прави още по-рязък завой. 

Очаква ви още една майсторска мистерия в духа на книгите на Агата Кристи, в която „Всеки в този влак е заподозрян“... А убийствата и този път не разочароват с оригиналността си, нито с тънко поднесените подсказки, които не всеки ще забележи.

Помните ли Ърнест Кънингам? Да, онзи Ърни, с откаченото семейство, в което всеки е убил някого. Има си предимства да си израстнал около социопати – имаш вдъхновение за крайно налудничави истории, които могат да те превърнат в успешен писател. Или поне толкова успешен, че да те поканят на специален фестивал за творческо писане, който се провежда в култовия влак Ган по традиционния му маршрут през австралийската пустош. 

Луксозно четиридневно пътешествие в компанията на някои от най-обещаващите имена в криминалния бранш… Това е приятна промяна за Ърнест, който е притиснат от срокове за втората си книга. А над главата му като меч виси опасността кариерата му да се сгромоляса, преди дори да е започнала истински. 

Поне този път няма да му се налага да се вдъхновява от истински убийства. Или поне така си мисли той. Когато един от участниците във фестивала намира смъртта си мистериозно, останалите мигом се превръщат в истински детективи. 

А две неща са ясни за писателите на криминална литература: 

1. Те са безупречни в разкриването на престъпления. 

2. Но и в прикриването им. 

Бенджамин Стивънсън отново изплита главозамайваща загадка за любителите на жанра, която предлага модерна заигравка със сюжет в духа на „Убийство в Ориент Експрес“. С леката разлика, че съвременният Еркюл Поаро не е никак надежден разказвач (въпреки опитите му да убеди читателите в обратното). 

Как да разрешите убийство, когато „Всеки в този влак е заподозрян“ и може крайно умело да прикрие следите си? Даваме ви малък съвет: не се доверявайте на никого и внимавайте! Отговорът на загадката винаги се крие там, където най-малко очаквате

Из „Всеки в този влак е заподозрян“ от Бенджамин Стивънсън

ГЛАВА 1

И така, пиша отново. Предполагам, че това е добра новина за тези, които искат втора книга, но далеч не толкова приятна за хората, които трябваше да умрат, за да мога да я напиша.

Започвам с бележките от купето във влака, защото ми се иска да запиша някои неща, преди да съм ги забравил или преувеличил. Спрели сме не на гара, просто седим някъде на релсите, на около час път от Аделаида. Дългата червена пустиня от последните четири дни вече е изчезнала, заменена най-напред от златист пояс пшеница, а след това от тучните зелени пасища на кравефермите, предишният равен хоризонт сега е вълнист океан от трева, осеян от десетки бавни, равномерно въртящи се вятърни турбини. Вече трябваше да сме пристигнали в Аделаида, но се наложи да спрем, за да могат властите да „почистят“ телата. Условно казвам да „почистят“, защото мисля, че забавянето се дължи основно на проблема с намирането им. Или поне на всичките им части.

И ето ме отново, в самото начало на писанията ми.

Издателят ми твърди, че продълженията често са трудни. Има си определени правила, които трябва да се спазват, като например да предложа предистория на тези, които са ме чели преди, както и на онези, които никога не са чували за мен. Казаха ми, че не бива да отегчавам завръщащите се, но същевременно не трябва да пропускам нищо, което може да обърка новодошлите. Не съм сигурен към кои от тях спадаш ти, който четеш настоящото, затова нека започнем със следното:

Казвам се Ърнест Кънингам и съм правил това и преди. Да напиша книга, имам предвид. Но също така съм разкрил и серия от убийства.

Навремето нещата се получиха съвсем естествено. Писането, имам предвид, не смъртните случаи, чиито причини, разбира се, бяха точно обратното на естественото. Като част от оцелелите ми хрумна, че аз съм най-подходящият да разкажа историята, тъй като вече разполагах с нещо, което можеше да се определи като „кариера“ в писането. Преди пишех книги за това как се пишат книги: по-точно правила как да се пишат криминални романи. Всъщност бяха по-скоро брошури, отколкото книги, ако трябва да се придържаме към точната формулировка. Сам си ги публикувах, по долар бройката онлайн. Е, едва ли е мечтата на един писател, но са си някакви средства. А после, когато миналата година всичко се случи горе в снега и медиите почукаха на вратата, образно казано, си помислих, че бих могъл да приложа част от това, което вече знаех, и да се опитам да опиша всичко. Помогнаха ми, разбира се, основните принципи на криминалните романи от Златната епоха, изложени от писатели като Агата Кристи, Артър Конан Дойл и най-вече от един тип на име Роналд Нокс, написал „Десетте заповеди на детективската литература“. Нокс не е единственият, който разполага с набор от правила: през годините различни писатели са се опитвали да разбият и изложат криминалната история в схема. Дори Хенри Мактавиш е имал такъв набор.

Ако си мислите, че още не знаете правилата как се пише криминална история, повярвайте ми, знаете ги. Всичко се свежда до интуицията. Нека ви дам един пример. Пиша всичко това от първо лице. Което от своя страна означава, че щом съм в състояние да седна и да пиша каквото и да било за случилото се, трябва да съм преживял събитията в книгата. Първото лице е равносилно на оцеляване. Предварително се извинявам за липсата на напрежение, когато почти загивам в Глава 28.

Правилата са съвсем прости: нищо свръхестествено; никакво изненадващо присъствие на идентични близнаци; убиецът трябва да бъде представен още в началото (всъщност аз вече го направих, а дори не сме приключили с първа глава още, макар да подозирам, че може и да сте пропуснали началните страници) и в същото време да е достатъчно важен герой, за да повлияе на сюжета. Последното е особено важно. Отминаха дните, когато камериерът се оказваше виновникът. В името на честната и открита игра убиецът трябва да има име, което се появява често. В подкрепа на това твърдение ще ви кажа, че от този момент нататък използвам името на убиеца във всички негови форми точно 106 пъти. И най-важното, същността на всяко правило се свежда до следното: абсолютно никакво скриване от читателя на очевидни истини.

Ето затова ви говоря по този начин. Може би вече сте се досетили, че в книгите си съм малко по-словоохотлив от обичайния детектив. Причината е, че нямам намерение да крия нищо от вас. В крайна сметка това е честен и открит криминален роман.

И затова обещавам да бъда онова рядко явление в съвременните криминални романи: надежден разказвач. Можете да разчитате, че ще чуете от мен истината, само истината и нищо друго освен истината винаги и на всяка крачка. Никаква измама. Обещавам също така да кажа ужасяващото изречение „Всичко беше просто сън“ само веднъж и дори тогава вярвам, че контекстът го позволява.

Уви, няма писател, който да е проявил желание или интерес до този момент да напише правила конкретно за продълженията (Конан Дойл с голямо удоволствие уби Шерлок Холмс и само заради парите с нежелание го върна сред живите), така че в този случай решението ще зависи от мен. Единствената помощ, на която мога да разчитам, е моята издателка, чиито съвети, изглежда, идват по-скоро чрез маркетинговия отдел.

Първият ѝ съвет беше да избягвам повторенията. Забележката е основателна – никой не иска да чете едни и същи стари сюжети, претоплени за пореден път. Затова пък вторият ѝ съвет беше да не издавам книга, която да се различава напълно от първата, тъй като читателите ще очакват още от същото. Само да поясня: нямам абсолютно никакъв контрол върху събитията в книгата. Просто записвам случилото се, така че въпросните две правила ще са доста трудни за спазване. Ще отбележа следното: единствената, и то неволна прилика между двете истории е любопитното съвпадение, че разрешаването и в двата случая става с помощта на препинателен знак. Миналата година това се оказа точката. Този път една запетая се оказва разковничето.

И що за криминален роман ще е, ако не се сблъскаме с поне една анаграма, код или пъзел? Така че и тук ще присъства.

Освен това издателката ми ме предупреди да вмъкна достатъчно изкушаващи препратки към предишната ми книга, за да провокирам читателите да си купят и нея, но да го направя така, че да не съсипвам финала. Тя нарича въпросния подход „естествен маркетинг“. Изглежда, продълженията трябва да бъдат две диаметрално противоположни неща: нови и същевременно познати.

Вече нарушавам споменатите правила. Авторът на криминални романи от Златната епоха С. С. ван Дайн препоръчва само един да е този, който разкрива престъпленията. Този път желаещите да се изявяват като детективи са петима. Но предполагам, че така се получава, когато събереш шестима автори на криминални романи в една стая. Казвам шестима писатели и петима детективи, защото все пак единият е жертвата на убийството. И не, не е онзи със синия шал, а другият.

Предполагам, че Ван Дайн сигурно ще се обърне в гроба си, ако разбере, макар че така ще наруши едно от общите правила за свръхестественото. Затова ще го оставим да си лежи мирно и спокойно въпреки разочарованието си.

Ако ми позволите да се повторя, не зависи от мен кои правила ще наруша, тъй като просто записвам каквото точно се случва. Как успях да попадна в поредния крими лабиринт, човек може само да гадае, а същите хора, които ме обвиниха, че се възползвам от серийния убиец, ликвидирал един по един голямото ми семейство в последната ми книга (ето ви го и естествения маркетинг, нали?), вероятно и този път ще ме обвинят в същото. Иска ми се това да не се бе случвало нито сега, нито тогава.

Освен това всички мразят продълженията: толкова често биват набедени от критиката, че са бледа имитация на предишната книга. Тъй като последните убийства се случиха в покрита със сняг планина, а сегашните – в пустиня, шегата ще е за сметка на вечните скептици, отричащи всеки и всичко: това изобщо няма да е бледа имитация най-малкото защото ще имам слънчев тен.

Време е да затвърдя репутацията си на надежден разказвач. Списъкът с престъпленията, извършени в настоящата книга, включва убийство, опит за убийство, изнасилване, кражба, проникване в чуждо място, подправяне на доказателства, конспирация, изнудване, пушене в обществен транспорт, удари по главата (предполагам, че техническият термин е нападение), кражба с взлом (да, различно е от кражба) и неправилна употреба на наречия.

Ето и още няколко истини. Седем писатели се качват на влака. В края на пътуването петима от тях ще го напуснат живи. Един ще бъде с белезници на ръцете.

Брой на труповете: девет. Една идея по-малко от миналия път.

А аз? Този път не убивам никого.

Е, да започваме тогава. Отново.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!