Имам си един списък с „най” места в България, които жив-умрял трябва да съм видял, при това по-добре по-рано, отколкото късно, че не се знае кога може да те удари ток от електрическата самобръсначка или сешоара. След изкачване на най-високия връх (Мусала) и скок с бънджи от най-високия мост (Витиня), метнах раницата на гръб и хванах гората към най-високия водопад в България – Райското пръскало. Въпреки че август по принцип е най-доброто време да си там, точно като тръгнах всички синоптици един през друг почнаха да предупреждават, че се очакват свирепи летни бури и в никакъв случай да не се ходи на планина.
Мечка страх – мен не страх. Гледам сутринта – едно слънце, едно топло, викам си – тръгвам! За да се качите до Райското пръскало и хижа Рай, първо трябва да стигнете в Калофер – с автобус, с влак или с кола, по избор. След това с добрия, стар метод на питането стигате до Паниците – местност с бунгала и малко параклисче по поречието на реката. Точно след края на бунгалата има информационна табела, от която започва пътеката, по която трябва да тръгнете.
А малко след табелата ви очаква голяма изненада – внезапно склонът придобива страховит наклон и ако нямате планинарски щеки, тук е моментът да си намерите две тояжки за подпиране, даже и ако се имате за здравеняци.
След този наклон (15-20 минути) обаче следва лежерната част от изкачването през национален парк "Централен Балкан" – полянки, цветенца, заслони и тук-там някой овчар. Планинска идилия. Ако се вгледате много добре в далечината, може да видите водопада още отдалече, но най-добре си носете и бинокъл. Аз не можах много да се вгледам обаче, защото скоро, за да угодят на синоптиците, ни налазиха мъгли и облаци. Засега без валежи.
Последната част от пътя навлиза в гората, където започват да се появяват мотивиращи надписи с блажна боя по крайпътните камъни, които ви информират колко още остава до водопада.
„Хижа Рай – 1 час”.
След още половин час ходене нов надпис: „Хижа Рай – 1 ч.”. (Това ще да са някои по-бавни планинари).
Добре де, ама след още двайсет минути вече чашата преля с неочаквания надпис „Хижа Рай – още един час”.
Спрях да чета крайпътни знаци и се концентрирах върху пътеката, която точно на финалната права (или по-добре на финалната наклонена) е подходяща само за пълзене и нищо друго.
Тъкмо излязох на поляната с хижа Рай и водопада, и заваля дъжд. Това не успя по никакъв начин да развали невероятната картина, която можете да гледате с часове там горе - хижа "Рай", отзад драматичен фон с водопада и връх Ботев. До хижата - проснато пране се вее на зелена полянка - досущ като кадър от реклама на прах за пране. До подножието на самото Райско пръскало така и не стигнах (дотам има още около половин час изкачване). Ядох от широко препоръчвания от всички боб, който приготвят в хижата, и разбрах защо е толкова препоръчван.
След като освен да вали, започна и сериозно да гърми и трещи, а на стотина метра от мен падна мълния, наметнах един чувал на главата (като истински пишман турист нямах дъждобран) и заслизах надолу.
Малко полезна информация: Пътеката има добра маркировка (синя и бяла лента) и е почти невъзможно да се загубите. Не е от най-леките, но не е и чак толкова трудна. Изкачването отнема около 4 часа, а слизането – около 3. Качване и слизане за един ден не е невъзможно (моя случай), но е доста изтощително. В хижа "Рай" е печатът за връх Ботев от 100-те национални туристически обекта.
