Завърнах се от едно от най-вълнуващите ми пътувания и реших да споделя впечатления от Йордания. Първата арабска държава, в която стъпвам, е може би и най-различната от тези, в които съм била досега.

Пристигането в Акаба

Емоциите започнаха още от летището. Случайна среща на гейта и нашата скромна компания се удвои с три девойки, които се бяха разбрали със същия шофьор да ги развежда. Крайно мнителни заради двойната уговорка се изсипваме пред Мохамед, когото съвсем случайно намерих по форуми и неведомите пътища на WhatsApp. С 50-тина думи английски в речника, много Google Translate и колоритния си нрав и визия в следващите дни той се оказа основната подправка в нашето пикантно приключение.

Та изсипваме се на гейта с момичетата и за щастие се оказва, че има предвидена още една кола за тях. Товарят ни на две на три в колата и с мръсна газ, и известно шофиране в насрещното, ни изсипват до някакво спряно такси край пътя и със скоростта на подгонен бежанец ни прехвърлят в него. Тръгваме към хотела, уж..

Караме из Акаба и колата спира. Отварят ни вратите и по никакъв начин не можем да обясним, че нашият хотел е на поне още 3 километра напред, все пак е на звездичка в Maps-a. Излиза висок, синеок арабин в традиционни дрехи, с броеница в ръката и ни подканва да влезем в някаква къща. Уж ни подканва учтиво, но не можеш да откажеш. Озоваваме се в гостната на Шехерезада - големи миндери, позлатени полилеи, кристални сервизи за чай и трима-четирима араби и малки момчета. Оказва се, че сме на инструктаж при единствения човек, който говори добър английски, за да обсъдим маршрута.

Междувременно малко момченце ни носи чай, кафе, сладки, водички и какво ли не. Момичетата са с нас и всички сме в пълно неведение как да се държим адекватно и дали няма да ни приберат в някой чувал. Глупаво, западно недоверие от наша страна, хората са просто гостоприемни. Обсъждаме маршрута, грижливо го записват на Мохамед на арабски, че да не обърка нещо, договаряме още веднъж условията и ни изпращат. Преди това с момичетата сме изпратени на оглед в харема и се запознаваме с жената и дъщерите на домакина, които се занимават задкулисно с нашата 5-степенна почерпка.

Хващаме си отново таксито, в което всичко се държи с тиксо и фолио, и всеки момент ще се разпадне, и благополучно пристигаме в хотела. Следва разходка из Акаба. Градът не е толкова интересен, колкото отношението към нас. Две чуждестранни бели момчета и четири не забулени девойки със сигурност привличат вниманието. Сядаме да вечеряме, всичко е много вкусно (препоръчвам Rakwet Kanaan за хапване). По улицата минават едни и същи коли вече за четвърти път, за да могат внимателно да ни огледат, хората тайно ни снимат с телефоните. Дори холивудските звезди едва ли се радват на такова внимание като към обикновен женски турист извън сезона в Йордания.

Червената пустиня Вади Рум

Следващият ден е отреден за пустинята, земята на бедуините. Мохамед ни зарежда с чай и ни доставя до отправната точка към вътрешността ѝ. За него аз, Христо и Георги сме под общо наименование „Джордж“ и така нарича всеки от нас поотделно и цялата група. И аз съм Джордж, но не ме и броят много за човек, тук момичетата не са на почит. Придвижваме се с джипове и рязко попадаме на Марс. Пясък, прахоляк, тук-там някое растение и веднъж на няколко километра по някое дърво, това е Вади Рум. И огромни величествени скали отвсякъде. Водят ни на най-разнообразни каньони с древни писания; пясъчни дюни, където можеш да се потъркаляш или пуснеш с борд; високи скали, от които се разкрива панорамна гледка към пустошта. Казаха ни, че тук е сниман „Марсианецът“, не бих си представила по-подходящо място. За обяд водачите ни бедуини организират пустинен пикник и се събират край огъня да ни попеят. Всички се чудим и маем на тези хора и щракаме клипове с телефоните.

По пътя се намираме с още една група българи, които ни стават верни спътници или по-скоро сътрапезници до края пътуването. Едното момче вече се е пременило с техните традиционни бели дрехи и червени кърпи на главата, и печели сърцата и благоразположението им. Любимата ми история за него е как месните го спират по пътя, за да му вържат правилно кърпата на главата, учтиви хора.

Надвечер се качваме на камили и посрещаме залеза от високо. Много глупави и смрадливи животинки, но силно препоръчвам разходка с тях. Дрехите, с които сте били на камилата, спокойно ги отпишете до края на пътуването, поради безвредна радиоактивност. Съвет при яздене на камили: трябва да се държиш здраво на слизане, защото, например, нашите не бяха с особено добро окачване и без проблем можеше да се изтъркаляме от тях.

За самия залез прилагаме базисни умения по скално катерене и се качваме на една панорамна скала, където като чайки са накацали още двадесетина туристи. Един от най-силните ми спомени от пътуването е как след като приключихме разходката, камиларят ни изпрати, отиде до камилите и започна да се моли, обграден от пустинята и последните лъчи на залязващото слънце...

Вечерта ни посрещат в бедуинския лагер, в който ще нощуваме. Досега съм спала в много палатки, но не и в такава, не и в пустиня. Палатката е изградена от метално скеле и килими вместо стени. Тук температурите падат рязко и от къси гащи и тениска се навличаме със зимните якета. Много ни изненадаха за вечеря – разровиха огъня и изкараха от пясъка към метър и нещо висок съд, пълен с пилешки мръвки и зеленчуци, приготвени на бавен огън, можете да си представите колко вкусно беше. Вечерта всички бяхме в най-голямата палатка, с огнище по средата. Бедуините пяха, танцуваха, свириха на техните типични арабски китари. Нагостиха ни с чай и наргиле, а ние си сипахме тайничко по едно уиски в чая по стар български обичай. Дълго размишлявах за бедуините, колко простичко си живеят, там, в пустинята, никога не напускали родния край. Нямаха кой знае какви богатства освен камилите, козите и по някой джип, но изглеждаха доста щастливи и безгрижни. Обясниха ни, че ако се върнем в Йордания, предлагат няколкодневни преходи из пустинята от лагер на лагер, сигурно ще е много вълнуващо. Вечерта гледахме звезди, трудно човек може да види по-чисто и ясно небе, отколкото в пустинята, където няма никаква излишна светлина.

Текстът и снимките са ни любезно предоставени от Росица Минева и нейния блог "Слънчеви пътеки". Очаквайте и втора част на пътеписа, в който ще научите за приключенията на Роси в Петра, Джераш и Червено море!

***

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!