Решението ми за избора на нова дестинация изненада всички. Екзотичен остров с безкрайни плажове, all inclusive в луксозен комплекс и една седмица, в която най-дългият преход се очакваше да бъде от шезлонга до ресторанта и обратно.

- Къде ще ходиш тази година?

- Отивам в Занзибар.

- Къде?

- В Занзибар!

- Ха-ха-ха, кажи честно!

- Честно! В Занзибар!

- Аааа, кога заминаваш?

- На първи април.

- Ха-ха-ха-ха, кажи дееее!

- Казвам ти – на първи април!

Странно е как разговорът протичаше еднакво с всички. Познавайки ме добре, отказваха да повярват, че тази година ще си почивам и физически! В ДНК-то ми е заложено да пътувам неуморно, никога да не спирам на едно място за повече от 2-3 дни и сам да си организирам маршрута. Но ето - дойде денят, в който възложих на туроператор да ми подготви всички детайли по почивката. Платих едни пари, получих едни документи и в крайна сметка се качих на един самолет. Фактът, че всичко е предварително уредено и планирано ме караше да изпитвам едно особено чувство на сигурност, което е несъвместимо с емоцията на приключението.

И така – ето ме на тясната седалка, затрупан от всички страни с бърборещи хора. Неудобно е да се спи, затова давя „мъката“ в червено вино и разговор с човекa до мен. Лъчезар е симпатичен мъж около 50-те и живее от 25 години в Сидни. Дискутираме надълго и нашироко начина на живот в Долната земя и манталитета на австралийците. Но пò ме вълнува следващата тема, посветена на Азия. Слушам, но от време на време се изказвам важно и компетентно. Събеседникът ми е изненадан и в погледа му се чете одобрение. Минаваме повърхностно през Тайланд, Камбоджа, Виетнам, Индонезия, Сингапур и Филипините. Акцентът е върху Мианмар – няма време за губене, ако искаме да се насладим на девствената красота на природата и начина, по който тече животът по тези места, забравени от Бог, но (вече) не и от капиталистите. Страната започна да се отваря за света. Тълпите туристи скоро ще я превърнат във втори Тайланд…

Така неусетно се приготвяме за кацане. Летището в Доха е огромно, модерно и удобно. Заради дългите престои между полетите катарците предлагат много възможности за приятно изкарване на времето. В хотела на летището може да поплуваш, да посетиш фитнес и спа зона, да се насладиш на масажи… всичко си има съответната цена, разбира се. Друг вариант при по-дълъг дневен престой е безплатна екскурзия в Доха включваща посещение на основните забележителности. Освежаващи напитки и храна, както и зона за почивка има в платените салони.

Изборът падна върху посещение на безплатна зона за почивка с шезлонги за спане, които се оказаха удобни само на пръв поглед. След дълги опити да подремна реших да се възползвам от безплатния Wi-Fi на летището, а след това закусихме в един от многото ресторанти в централната част.

Следващите седем часа изкарахме отново в тясното пространство на самолета. Кацнахме за кратко в Килиманджаро, а малко по-късно самолетът започна снишаване над Острова на подправките…

Занзибар ни посрещна с дъжд. Много дъжд! Това допълнително развали настроението ми след нервното кацане. Главата ме болеше ужасно и затова връчих на госпожата да попълни документите за влизане в Танзания. Предвидливо си носих паспортни снимки за визата, но митничарят каза да си ги прибера обратно в джоба, посочвайки към камерата на гишето.

Минути след това вече бяхме в микробуса, който ни откара в хотела. Силният дъжд навън затрудняваше трафика. Части от пътя бяха наводнени и се наложи да променим маршрута. Но по улиците кипеше живот! Стотици хора бързаха в различни посоки – с коли, пеша с чадъри, пеша без чадъри, на колелета, мотори, в маршрутки, в пикапи, в каросериите на камиони… Група кални деца играеха футбол, а топката засядаше в локвите. Бяха мокри до кости, но доволни от живота.

По време на пътуването си говорихме много с шофьора, който ни даде основна информация за острова, за хората, за религията им, за забележителностите... Според него нормалното семейство в Занзибар има 10-20 деца. В семейството, в което е израснал, били 10 деца, като той имал 5 братя и 5 сестри. Той + 5 братя + 5 сестри = 11 деца. Но реших да не се задълбочавам.

Дълго ни говори за мюсюлманската религия, за терористите, за това, че тези, които правят атентатите, не са мюсюлмани, защото Коранът проповядва толерантност и правенето на добрини. По-интересна ми беше темата за многоженството. На всеки мъж му се полагат до 4 жени. За всяка трябва да осигури отделен дом, както и необходимото внимание. В момента той имал само една жена, но по-нататък ще мисли за още. И така, неусетно улисани в дискусия, стигнахме до хотела. С падането на мрака вече бяхме в стаята, която щеше да бъде наш дом през следващите 7 дни. Откровено казано, по-близък ми стана един от шезлонгите на плажа, защото там изкарах повече време, но за това малко по-нататък.

Дъждът спря и първата вечер посветихме на ориентиране в комплекса. Започнахме с най-важното – търсене на основния ресторант. След доброто хапване следваха нощна разходка по плажа и биричка в бара до басейна. А после умората ни надви и бързо заспахме сред спокойствието на африканската нощ.

Трудно и безсмислено е да се говори и пише нещо интересно за all inclusive престой в хотелски комплекс. Големи количества храна се редуваха с бири, кокосови орехи, фрешове. Състезавахме се в дисциплината лежане на шезлонг край морето, край басейна, под палмите… Персоналът непрекъснато настояваше да ни снабдява с всичко нужно и ненужно. Доближавахме ли океана, тълпи от местни „beach boys“ ни наобикаляха да ни предлагат стоки и услуги, мислейки ни за ходещи банкомати. Започваше яко пазарене и в крайна сметка оттам си уредих кола за екскурзия из острова, разходка при отлив до кораловия риф, както и екскурзия до близкото село за да видя начина на живот на обикновените хора.

Много неща може да се видят извън комфорта на 5-звездния хотел. Островът е голям е предлага исторически забележителности, природа, океан с топли и кристални води, плажове, острови, водни спортове, разходки с лодки…

Ние си избрахме посещение на резерват Йозани (Josani Forest), Каменния град (Stone Town) и Обиколка по пътя на подправките (Spice Tour).

Резерват Йозани – гора, в която живееха маймуните от вида Red Colbus, които се срещат единствено на Занизбар. Попитах и за занзибарския леопард, но никой не го беше виждал скоро. Има местни хора, които твърдят, че са виждали следи или са го чували да се обажда от джунглата, но официално се смята, че е изчезнал. Тук-там, освен Red Colbus се виждаха и сини маймуни, но като цяло бяхме далеч от местообитанието им. А и бяхме дошли заради червените. Очевидно, да се ходи със сандали в джунглата не беше особено добра идея – първо щях да стъпя върху една малка змия, а по-късно във фермата за подправки съвсем неразумно бях застанал на пътя на мравките и се усетих чак когато започнаха да ме хапят.

Каменния град – хубаво е човек да отдели поне половин ден за това място, но ние разполагахме само с час-два, затова съкратихме предварително планираната програма. Започнахме с Къщата на чудесата и Султанският дворец разположени в крайбрежния район до градините Фородхани. Оттам се загубихме в лабиринта от малки улички с много магазини, пазари за плодове, подправки, различни джунджурийки… Архитектурата е впечатляваща смесица от арабски, индийски и африкански елементи. Малки джамии бяха пръснати безразборно в квартала. Подминахме католическата катедрала „Свети Йосиф“, спряхме за снимки пред къщата, в която е живял Фреди Меркюри и покрай Старата крепост се озовахме отново на стартовата позиция.

Последната спирка беше една ферма за подправки. Хората, които работеха там, бяха приятели на нашите водачи. Нахраниха ни с ориз с кокосов сос и обиколката започна. Спирахме, гледахме, наслаждавахме се на аромата на разнообразни подправки и вкуса на плодове. Видяхме в естествена среда ванилия, кафе, какао, кокосови орехи, банани, портокали, мандарини, грейпфрут, лимонена трева, занзибарска ябълка…

Особено ме впечатли растението мимоза – начина, по който свиваше листата си при допир.

Изядохме по един кокосов орех, след това ни показаха как се правят различни неща от палмови листа – шапки, вратовръзки, очила, жабка… Ако бях на 7-8 години, щеше да ми е доста забавно.

Извън хотела общувах със сравнително бедни хора (мъже), които всеки ден се трудеха, за да изкарат прехраната си. Имах достатъчно време, за да говоря с тях, да разбера какъв е животът им, да чуя какво ги вълнува в личен план, какво е семейството за тях, какво очакват да им се случи в бъдещето, на какво се надяват, какво мислят за религията, политиката, тероризма… Не може с лека ръка да се обобщи, тъй като хората са различни, но се откроиха няколко общи тенденции. Семейството е важно за обикновения човек. В него най-важна е ролята на бащата. В случай, че бащата си замине рано от този свят, думата има най-големият син. Затова е важно в семейството да се роди момче. Всеки мъж може да има до 4 жени, но трябва да се грижи еднакво за тях. Идеята на младите мъже в днешен Занзибар е да имат до 3-4 деца и една жена, като за последното оставят опция да увеличат бройката, но след години.

Вярват, че животът им ще се промени за добро, но за да се случи това, трябва да се преборят някои политически несправедливости. Голяма мъка е съюзът им с Танганика (известна и като Танганайка). Занзибар и Танганика се обединяват през 1964 г. и формират Танзания. Счита се, че този съюз се оказва неизгоден за острова. Един шофьор веднъж ми показа голямата сграда на Националната банка на Танзания. Говореше за нея с ненавист – там отиват парите, събрани от данъците, а после се изпращат към континента. Дали нещо ще се върне обратно към тях и в какво количество - е друг въпрос. Инфраструктурата е лоша, здравеопазването и образованието са зле. За всичко са виновни политиците. Занзибар има полуавтономен статут. Има си местно правителство и президент. Навсякъде са разлепени плакати с лика на президента, както и на този на Танзания. И двамата са мразени, но с по-силни чувства говорят за техния човек, от когото се чувстват предадени. „Плащат му за да убеждава хората, че съюзът с Танганийка е нещо добро, но никой не му вярва“. В столицата беше пълно с войници. Причината са наскоро отминалите избори. Опозиционната партия ги печели, но никой не й дава властта. Възможни са протести и правителството взема превантивни респектиращи мерки.

Питам за туризма – би трябвало той да им носи много пари. Истината, обаче е, че хотелите се държат от бели хора, а персоналът е от континента – Танзания и съседните държави. Местните нямат пари и знание да развият бизнес, а сред тях няма и подходящи кадри за работници в туристическата индустрия. Не знам дали осъзнават истинските причини, но за тях отново президентът е виновен. А приходите от данъци, казват те, замиват директно за централната власт.

Една нощ, малко след като пристигнахме на острова, сънувах кошмар. Нещо мистично, древно и зловещо се опитваше да ме обгърне в черна бездна. Усетих тъмната страна на Африка. Образите бяха неясни, но силните негативни емоции и страхът ме накараха да скоча от леглото, облян в пот. Малко по-късно, в пълна противоположност на нощните приключения, слънцето изплува от океана, обещавайки ни поредния прекрасен ден в Рая.

Дните се сляха в една голяма африканска усмивка.

Веднъж, при отлив, се разходихме около километър до кораловия риф, който разбиваше океанските вълни и спирайки акулите, правеше нашия залив безопасен за „употреба“. Водата беше под коленете, бистра и топла. Местни деца тичаха около нас, показваха ни откъде да минем, предупреждаваха ни да се пазим от отровните гадинки и непрекъснато ни носеха да видим отблизо чудесата на океана – таралежи, морски паяци, пъстри звезди, дънни риби, сочеха ни красивите корали, рибите морени, които въпреки зловещия си вид, бързо се скриваха под камъните при нашата поява. Честно казано, много други спомени от острова могат да избледнеят в главата ми, но тази разходка ще я помня цял живот.

На другия ден новият ни приятел Али ни покани на гости. Решихме да се възползваме, за да не го обидим, а и да видим как живеят местните. Селото беше само на няколко минути от нашия хотел, но обстановката рязко се променяше. Бедни рибарски къщи, пълни с боси деца, дворчета и малки мръсни улички, простряно пране, кози, жени в пъстроцветни облекла. Липсваха усмивките, с които бяхме свикнали. Малки ръчички се протягаха към нас с молба за бонбони…

Един ден седнах в италианския ресторант и хапнах паста за обяд. След това сервитьорът ми донесе малка бира. Мълчах и дълго гледах басейна, после сградите в комплекса, високите палми... Събрал сили, си допих бирата и станах, за да си тръгна завинаги!

P.S. А може би съм още там – релаксиран и усмихнат, вдигам неволно глава от лаптопа в офиса и се оглеждам за сервитьора. Почти мога да се закълна, че си поръчах бира преди малко.

*

Текстът и снимките са на Атанас Черкезов, изпратени за рубриката Стани автор. Споделете и вие своите пътешествия на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!