Наричат Джумаята „пъпа на Пловдив”. Името на прочутия пловдивски площад нашумя неотдавна, когато прекръстването му на „Римски стадион” бе дадено като лош пример от трибуната на Народното събрание. Като нещо, което мирише на „възродителен процес”.
По-старите пловдивчани не си даваха старото име, но младите, които гласуваха в интернет, май не бяха на същото мнение.
Предишните му имена са Айнал мегдан, „Александър Стамболийски”, „19 ноември”. Както и да са го наричали, съседната Джумая джамия винаги е хвърляла дълга сянка върху площада и е налагала името си. „Джума” в арабския език означава петък или празник. Вероятно още две-три поколения няма да свикнат с новото име.
Днес площадът има повече прилика с изгледа си от римско време, отколкото преди 40 години примерно.
Преди разкопките през 70-те години, които извадиха Римския стадион изпод земята, това беше най-оживеният площад на града.
Тук се пресичат 7 улици, на Джумаята е първата пиаца на файтоните, след това тук се събират и първите таксита.
Колкото по-близо до Джумаята живее един човек, толкова е по-уважаван в обществото.
От моя приятел Драган, лека му пръст, съм запомнил следната история.
Дядо му като ерген бил някъде на пазар или панаир и там се запознал с една хубава девойка. Какво е говорил, как я прилъгал – историята мълчи, но девойката обещала след седмица да дойде на гости в Пловдив. Уговорили си среща на Джумаята – Драгановият дядо казал, че живее точно там.
Дали магическото име повлияло, или нещо друго, но девойката не само дошла на срещата, но взела със себе си и две големи бохчи с дрехи – явно работата вървяла към приставане.
Посрещнал я ергенът на Джумаята, а момата оглеждала огромните къщи наоколо, питайки се в коя ли от тях ще бъде новият й дом.
Само че домът бил „малко по-нататък” – обяснил посрещачът. След това „още малко по-нататък” – докато след близо час пеша стигнали до Русин махала, където всъщност се намирала къщата на домакина. След нея имало само бахчи.
Разбрала девойката, че е излъгана, ама как сега да си тръгне обратно. И останала за цял живот.
В съзнанието на старите пловдивчани името на площада буди различни асоциации – едни го свързват с ориенталската сладкарница под Джамията, други с Антикварната книжарница, трети с шкембеджийницата.
Има два на пръв поглед дребни детайли, които неизменно съществуват в спомените на по-старото поколение.
Едното незабравимо нещо е термометърът на фасадата на аптеката от западната страна. Не помня колко беше голям този термометър, но в детските ни очи изглеждаше огромен. Всъщност той беше рекламен подарък на аптеката от някакви фирма – май беше „Байер”.
С Джумаята са свързани прочути имена на аптеки – едната е „Калмар” – по името на една унгарка, която има красива дъщеря. В аптеката й идва като стажант сърбинът Светослав Карич – също хубавец, и като пламва една любов... Та зетят поема бизнеса. Това става по времето на Източна Румелия.
Другото име е аптека „Златний лев” на доктор Братанов. На нейно място изникна антикварната книжарница. А вляво до нея, на ъгъла, бе последната общинска книжарница – сградата е по проект на Шнитер.
Другият незабравим детайл са месинговите цифри на спирките на градския транспорт.
През Джумаята минаваха първите автобусни линии и единственото обозначание за спирките беше по една лъскава метална цифра, здраво закрепена на бордюра. Нямаше заслони, нямаше табели. А цифрите никой не ги крадеше
Да не забравим – площадът беше стръмен и това създаваше проблеми не само на колите, но и на хората. Особено през зимата.
„Една зима – разправяше един приятел – пихме до късно в ресторанта на гара Филипово. Тръгнахме пеша към Джумаята, но се оказа, че площадът е заледен и обувките ни се хлъзгаха на стръмното. И като не можахме да се изкатерим, върнахме се обратно на Филипово да си допием.”
В интерес на истината не беше толкова стръмно, но когато човек има желание да си допие, и Джумаята може да му се стори като хималайски осемхилядник.
Друг пък си спомня какви огромни висулки имало над аптеката. Един ден – като дете, минавал пред аптеката, една висулка се отчупила и го улучила в главата. Едва оцелял.
Бай Деян Начев, лека му пръст, бивш управител или заместник-управител на Халите, разправяше друга интересна история. През 50-те години сме внасяли паламуд от Турция. Рибата идвала с влак до гарата, а там я натоварвали в кошове на волски коли.
Една година влакът пристигнал късно, докато натоварят колите, станало полунощ. Воловете излезли от „Отец Паисий” и полека тръгнали по нанадолнището – към Халите, които бяха точно под Джумаята.
Единият вол обаче се препънал, каруцата се обърнала и паламудите се затъркаляли по целия площад.
Втурнали се дежурните хамали от Халите да събират, да помогнат се събрали и случайни минувачи.
Площадът бил тъмен, рибата била плъзнала навсякъде.
Най-накрая уж събрали всичко и последната каруца спряла на Халите.
Към 2–3 часа след полунощ довършвали разтоварването, когато се появили семейство пловдивчани. С два паламуда в ръка. Натъкнали се на тях случайно в тъмното и като разбрали какво е станало малко по-рано през нощта, решили да върнат рибата в Халите. Защото халите са държавни, рибата е държавна, а от държавата не бива да се краде.
Няма вече такива хора в България.
*
Част от поредицата откъси от книгата „Запомнете Пловдив“ на издателство „Хермес“. Още куп любопитни истории за Пловдив, улиците, площадите и чешитите на града преди години ще откриете в книгата, дело на известния пловдивски журналист Евгений Тодоров!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
