Запомнете Пловдив: Централният площад

  • Запомнете Пловдив: Централният площад
    Запомнете Пловдив: Централният площад

При последните разкопки на Централния площад в Пловдив – поне според кмета Иван Тотев, били разкрити 10 улични нива. Тоест 10 улици една над друга. Или 10 площадни пространства. Различни епохи, различни цивилизации.

И би трябвало с развитието на човешката цивилизация последното ниво, на което ние живеем, да бъдем най-доброто, на очовеченото.

Да, ама не.

През 2000 г. се проведе Национален архитектурен конкурс за идеи, свързани с това градско място. На този конкурс – според тогавашния главен архитект Емилия Божкова – специалистите оценяват пловдивския площад „Централен” като „дехуманизирано пространство”. И още изводи: „площадът има неприемливи пространствени, функционални и микроклиматични характеристики”.

Какво означава това – че древният град се развива напред или деградира?

В древността площадът всъщност е бил търговско средище – можем само да си представим какъв живот е кипял там.

На „десето ниво” същият площад стана пуст плацдарм.

Дехуманизирането, или казано по-ясно – „обезчовечаването”, стана през 1974–75 година. Градът се управляваше от Дража Вълчева – амбициозна комсомолска и партийна активистка, дошла някъде от карловските села. Тя беше успяла да уреди едно Постановление за ускорено развитие на Пловдив, т.е. пари за инвестиции, които така и не дойдоха, и според нея градът трябваше да се отблагодари на другаря Тодор Живков. Как? Ами като се събере на едно място, т.е. на площада – под строй, и да акламира първия партиен и държавен ръководител.

Само че тогавашният площад беше тесен за народната благодарност. И го превърнаха на плацдарм – заледен през зимата, горещ през лятото и безлюден. Да не говорим, че отнеха част от градината.

Някъде по това време пък решиха да достроят Пощата и бутнаха прочутия Дом на благотворителността, в който Кудоглу лекуваше бедните хора без пари. Но за тази сграда и този човек – по-късно.

Изчезнаха достолепните къщи на Сарафови и Обрешкови.

Изчезна и цялата улица „Димитър Кудоглу”. Там имаше голям гараж и вече споменаваната Мебелна работилница „Нов стил” на Митко Жеков Еркеков, където малките пловдивчани са си поправяли кънките, т.е. налъмите.

Улицата излизаше на „Граф Игнатиев” – тази улица пък се превърна в част от булевард „Георги Димитров”.

Но да почнем от по-далеч. Напомням, че разказваме за неща, които сме видели, или преразказваме спомени на хора – истински, а не прочетени.

Обикновено почваме от 30-те години, но в случая имаме разказ и от по-ранно време.

През 1997 година с колежката Веселина Божилова, с която правехме първата в Пловдив частна телевизионна програма, изведохме на площада Кирко Христов и там той ни разказа какво си спомня от това място. Разказваше и сочеше нагледно с бастуна. Тогава той беше на повече от 90 години – тоест би трябвало да е роден някъде в първите години на миналия век. Бил е вестникар, но след 1944 година – като буржоазен журналист, не е могъл да упражнява тази професия. Говори се, че има неоценим принос в написването на „Пловдивска хроника”, подписана от Никола Алваджиев.

В предишните ми книги вече съм разказвал как някъде през 80-те години успях да се срещна с легендарния бай Кирко и направо му заявих, че искам да правя филм за нещо пловдивско. И кое, според него, е най-интересното?

Бай Кирко ме погледна снизходително, усмихна се и каза само две думи:

- Ана Симон.

Тръгнах да търся материали за Ана Симон. В „Пловдивска хроника” Никола Алваджиев вече беше написал (или преразказал наученото от бай Кирко) за тази прочута навремето история, интересът към която ражда жълтия печат в България.

Ана Симон идва от Будапеща в България – първо в София, после в Пловдив, работи в шантана на Лора Лейбович, става любовница на дворцовия офицер ротмистър Бойчев, има от него дете... Един ден Бойчев я откарва с файтон извън града и я убива.

След шумен процес – сеирджии идват всеки ден от София с файтони, и след една прочувствена реч на обвинителя и бъдещ министър-председател Никола Генадиев Бойчев е осъден на смърт и обесен.

Намерих в библиотеката една брошура със заглавие „Делото Ана Симон”, която въпреки че бе издадена преди почти 90 години можеше да се вземе за домашен прочит. Много по-късно разбрах, че тази брошура, в която имаше документален разказ за събитията, била издадена от самия Генадиев в огромен тираж – затова не била особена ценност, и чрез нея обвинителят определено манипулирал общественото мнение. Според него Ана Симон е жертва.

Преди няколко години излезе цяла книга, в която историята се разказва по друг начин – че Бойчев е жертва.

А може би има истина и в това, че Ана Симон е била любовница на Фердинанд и той е подлъгал Бойчев да си признае вината, обещавайки помилване. Което е трябвало да дойде в последния момент, но не е дошло.

Изобщо фантастичен сюжет за филм, даже депозирах заявка в Киноцентъра, но дойде 10 ноември и на никого не му беше до любовните приключения на една австро-унгарска шантонерка.

Следва продължение...

***

Част от поредицата откъси от книгата „Запомнете Пловдив на издателство „Хермес“. Още куп любопитни истории за Пловдив преди години ще откриете в книгата, дело на известния пловдивски журналист Евгений Тодоров!