На 18 януари излиза ново издание на романа „Бавно“, знакова творба на един от най-големите съвременни писатели - Милан Кундера. Оригиналния дизайн на корицата дължим на Стефан Касъров.

„Бавно“ e първата художествена творба на писателя, написана на френски език и публикувана през 1995 г. Представлява размисъл за ефектите на модерността и технологиите върху светоусещането на индивида. Няколко сюжетни линии бавно се сплитат, докато не се обединят окончателно в края на романа.

Защо изчезна удоволствието от волното безгрижие? Къде са нявгашните друмници? Къде са пройдохите от народните песни, празноскитащите, които денем навестявали мелниците, а нощем спели под открито небе? Дали не изчезнаха заедно с полските пътища, с ливадите и поляните, с природата? Те, които  – както един чешки израз определя сладкото им безделие –са съзерцавали прозорците на Дядо Боже. Съзерцаващият прозорците на Дядо Боже не скучае; той е щастлив. В нашия свят желанието да не се занимаваш с нищо се е превърнало в липса на занимание, а това е вече съвсем друго: лишеният от занимание се чувства ограбен, той се отегчава и се стреми да си набави липсващата му динамика…

Жива легенда на европейската литература, Милан Кундера владее до съвършенство изкуството на романа, полифонията и фарса. Роден е през 1929 г. в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Постига международна известност с книги като „Книга за смеха и забравата“, „Смешни любови“, „Животът е другаде“, „Валс на раздяла“, „Безсмъртие“, „Шегата“, „Самоличност“, „Непосилната лекота на битието“ (екранизиран през 1988 г. под режисурата на Филип Кауфман). Не по-малко завладяващи са есеистичните му книги: „Завесата“, „Една среща“, „Изкуството на романа“. Бляскавият експериментален стил на Кундера се характеризира с неподражаема ирония, метафизични размишления и философска дълбочина.

Милан Кундера - „Бавно“

1

Решихме да прекараме вечерта и нощта в замък. Много френски замъци са превърнати в хотели  – късчета зеленина сред грозно неозеленено пространство; малко алеи, дървета и птички сред необята на пътната мрежа. Карам и наблюдавам в огледалото колата зад мен. Левият ѝ мигач е включен и тя цялата излъчва вълни от нетърпение. Шофьорът само чака удобен момент, за да ме задмине – ще речеш, хищник дебне врабец.

Жена ми Вера казва: „На всеки петдесет минути по пътищата на Франция загива човек. Погледни ги  – карат като луди. Същите хора, които проявяват такова изключително благоразумие, когато пред очите им обират някоя старица на улицата. Как така не ги е страх, когато са зад волана?“.

Какво да ѝ отговоря? Може би това: сведеният над мотоциклета си човек е съсредоточен единствено в мига на своя полет; той се е вкопчил в частица от времето, отрязана и от миналото, и от бъдещето; изтръгнал се е от потока на времето; озовал се е вън от времето; с други думи, той е в състояние на екстаз. В това състояние той е забравил собствената си възраст, забравил е жена си, децата си, грижите си, затова не го е страх; защото източникът на страха е в бъдещето, а освободеният от бъдещето си няма от какво да се страхува.

Бързината е вид екстаз, подарен на човека от техническата революция. Обратно на мотоциклетиста, бегачът винаги е вътре в тялото си, принуден е да мисли за пришките си, за дъха си; докато тича, той чувства своето тегло, своята възраст, повече от всякога осъзнава себе си и момента от живота си. Предаде ли обаче на машината правата си над скоростта, нещата стават коренно различни. От този момент насетне собственото му тяло е извън играта и той се отдава на нетелесна, нематериална скорост, скорост в чист вид, скорост самоцелна, скорост екстаз.

Любопитно единение: студената безличност на техниката и пламъкът на екстаза. Спомням си строгата и въодушевена американка, която преди трийсет години ми даде урок (ледено теоретичен) за сексуалната свобода. Най-често срещаната дума в изложението ѝ бе думата „оргазъм“. Преброих – повтаряше се четиресет и три пъти. Култът към оргазма: пуритански утилитаризъм, пренесен в секса; ефикасност срещу бездействие; свеждане на половия акт до препятствие, което трябва да се преодолее възможно най-бързо, за да се стигне до екстатичния взрив като единствена цел на любовта и на Вселената.

Защо изчезна удоволствието от волното безгрижие? Къде са нявгашните друмници? Къде са пройдохите от народните песни, празноскитащите, които денем навестявали мелниците, а нощем спели под открито небе? Дали не изчезнаха заедно с полските пътища, с ливадите и поляните, с природата? Те, които  – както един чешки израз определя сладкото им безделие –са съзерцавали прозорците на Дядо Боже. Съзерцаващият прозорците на Дядо Боже не скучае; той е щастлив. В нашия свят желанието да не се занимаваш с нищо се е превърнало в липса на занимание, а това е вече съвсем друго: лишеният от занимание се чувства ограбен, той се отегчава и се стреми да си набави липсващата му динамика.

Поглеждам в огледалото  – все същата кола, която не може да ме задмине заради насрещното движение. До шофьора седи жена. Защо мъжът не ѝ разкаже нещо забавно? Защо не положи длан на коляното ѝ? Вместо това той проклина автомобилиста пред него, задето не кара достатъчно бързо. Жената също не се сеща да докосне шофьора с ръка. Във въображението си тя кара заедно с него и заедно с него ме проклина.

Замислям се за едно друго пътуване от Париж към провинциален замък, станало преди двеста години – пътуването на мадам Дьо Т. и на придружаващия я млад рицар. За пръв път двамата са така близо един до друг и неописуемата атмосфера на чувственост е породена именно от бавния ритъм – полюшвани от движението на каляската, двете тела се докосват, първо неволно, после нарочно, и приключението започва.

2

Ето за какво се разказва в новелата на Виван Денон. Една вечер един двайсетгодишен благородник отива на театър. (Не се споменава нито името, нито титлата му, но си го представям като рицар.) В съседната ложа вижда млада дама (в новелата фигурира само първата буква на името ѝ – мадам Дьо Т.), приятелка на графинята, с която рицарят е в любовни отношения. Мадам Дьо Т. настоятелно изисква от младия човек да я придружи след представлението. Изненадан и смутен от решителното ѝ поведение, още повече че познава любимеца ѝ – маркиз еди-кой си (няма да научим името му; навлизаме в света на тайните, там, където няма имена), обърканият рицар се озовава в каляската до хубавата дама. След спокойно и приятно пътуване колата спира сред полето, пред входа на замъка, където ги приема начумереният съпруг на мадам Дьо Т. Тримата мълчаливо вечерят в доста зловеща обстановка, после съпругът се извинява и ги оставя сами.

Тогава започва тяхната нощ – нощ, изградена като триптих, като триетапен пробег. Най-напред двамата се разхождат в парка; след това се любят в един павилион; накрая продължават любовната си игра в таен будоар.

Разделят се призори. Рицарят не успява да намери стаята си в лабиринта от коридори и се връща в парка, където, за свое учудване, среща маркиза – любовника на мадам Дьо Т. Маркизът, който току-що е пристигнал в замъка, го поздравява весело и му разкрива причината за тайнствената покана – мадам Дьо Т. имала нужда от прикритие, та съпругът да не заподозре маркиза. Доволен от успеха на мистификацията, той се подиграва с рицаря, изпълнил крайно комичната роля на фалшив любовник.

Новелата била публикувана за пръв път през 1777 г. под заглавието „Без бъдеще“. Името на автора е заменено (нали сме в света на тайните) с шест загадъчни главни букви, Г. Д. О. Б. Н. К., или, ако щете, „Г-н Денон, Обикновен Благородник на Краля“. През 1779 г. тя отново излиза в нищожен тираж, този път анонимно, за да се появи за трети път следващата година под името на друг писател. Две нови издания, през 1802 и 1812 г., все още не носят истинското име на автора. След почти половинвековна забрава новелата отново вижда бял свят през 1866 г. От тогава насам я приписват на Виван Денон и през нашия век славата ѝ непрекъснато расте. Днес тя е едно от литературните произведения, които като че ли най-добре представят изкуството и духа на ХVIII век.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!