„Еми и Крадецът на сенки“ от Марин Трошанов – магично пътешествие към порастването

  • „Еми и Крадецът на сенки“ от Марин Трошанов – магично пътешествие към порастването
    „Еми и Крадецът на сенки“ от Марин Трошанов – магично пътешествие към порастването

Вихрена история за преоткриването на собствените си сили и за първата любов.

                                   

Пътуването  до морето в скрибуцащ нощен влак може да се превърне в шеметно приключение, особено когато в купето ти се настани момиче с разноцветни и буйни коси!

Популярният с трилогията „ЛАМЯ ЕООД“ и носител на наградата „Перото“ за фантастично-образователната комиксова поредица „Роботът Чапек“, Марин Трошанов знае това най-добре и ви кани да го придружите в неговото пътешествие в света на „Еми и Крадецът на сенки“ – новия му роман, допълнен с красивите илюстрации на талантливата художничка Ралица Мануилова.

Тази сърцата, понякога мрачна, но мъдра история ще ви срещне с две деца, идващи от различни светове, но готови на всичко, за да помогнат на хората, които обичат.

В софийски квартал някъде между гористия парк, реката и старите гробища живее Виктор. В тесния апартамент, който дели с родителите си, по-малката и досадна сестра Софи, вечно подпийналия чичо и любимата  баба Евдокия, той рядко може да остане насаме с мислите си, а книгите са се превърнали в единственото му спасение. Докато на прага на поредната самотна лятна ваканция, прекарана при баба му и дядо му край морето, момчето не се сблъсква с Еми – дъщерята на Радост и Тъга, чиито коси греят във всички багри.

Двамата се оказват въвлечени в  опасно приключение из непознати и страшни земи, за да надвият Меркулион – могъщ магьосник, чиято вълшебна флейта издава тъй обсебващи и неустоими звуци, че който ги чуе, бива запленен и безпомощен, а сянката му напуска тялото и става притежание на коварния чародей.

Но могат ли едно неуверено момче и момиче, неовладяло докрай собствената си магия, да се превърнат в герои и да спасят световете, на които принадлежат?

На Виктор и Еми им предстои да се изправят пред най-дълбоките си страхове и да открият, че в сенките освен мрак се крие и светлина. А историята започва именно с нея!

Трошанов създава вълнуваща и причудлива история на порастването, в която най-важното е да следваш сърцето си.

„Еми и Крадецът на сенки“  оживява във всички цветове в книжарниците след 10 май 2021 г. Заповядайте и на премиерата на книгата на 20 май от 19:30 ч. в столичния клуб „Терминал 1“ (ул. „Ангел Кънчев“ 1), където заедно ще се потопим в един град от светлосенки. Заповядайте, дори и да ви е страх от тъмното!

Линк към Фейсбук събитието може да откриете тук.

Марин Трошанов е родом от Бургас. Магистър е по Международни отношения в Софийски Университет „Св. Климент Охридски“, стипендиант на Шефилдския университет. Има шестнайсетгодишен опит в сферата на информационните технологии. Носител е на престижната награда „Бизнес лидер от ново поколение“, присъдена от вестник „Капитал“.  През 2015-а стига до финала на конкурса за млади мениджъри и предприемачи на България – Next Generation Leaders.

Като блогър, писател и сценарист на свободна практика работи върху различни фантастични и публицистични произведения. Заедно с Евгени Пройков и художника Петър Станимиров създава комикса „Дамга“, който в упорита надпревара с 286 претендента от 29 държави печели наградата за най-добър традиционен комикс на международния фестивал в Белград през 2012-а година.

През ноември 2016-а издава първия си самостоятелен роман – начало на успешната трилогия „ЛАМЯ ЕООД“.

Заедно с художника Петър Станимиров и сценариста Антон Стайков създава поредицата от детски книжки за Робота Чапек и неговите пътешествия в Космоса. Първата е Носител на престижната награда на НДК, Националния център за книгата и литературен клуб „Перото“ в категория „детска литература“ (2019) и на националната награда „Константин Константинов“ в категория Автор (2020). През май 2021 г. „Роботът Чапек на планетата с трите слънца“ се появява в луксозно илюстрирано издание и в Украйна.

Из „Еми и Крадецът и сенки” от Марин Трошанов

 

„Еми и Крадецът на сенки“ от Марин Трошанов – магично пътешествие към порастването

… Виктор не беше от най-общителните деца в учи­лище. Връстниците му изглеждаха весели и щури – играеха футбол и баскет, ходеха на кино и екскур­зии, обсъждаха гаджета, компютърни игри и даже спортни модели автомобили. Непрекъснато се заяждаха, псуваха и се лигавеха, а той все не пасва­ше. В редките случаи, в които го поканеха с тях, ви­наги изникваше някакво препятствие.

– Да ти дам петнайсет лева за кино? – сопваше се баща му. – Тия луди ли са, че и ти по акъла им? Колко изхарчихме за твоите книжки? Трябва да се научиш да цениш парите, Вики. Аз навремето се радвах и на кифла с мармалад. А за да си купя билет за кино, връщах стъклени бутилки от бира и лимонада.

– Откъде накъде ще ходиш да играеш футбол? – изумяваше се майка му. – Нали пак ще се изпотиш. Нима искаш да легнеш болен вкъщи? Даже кажи на учителя по физическо да те освободи от час! Бъди разумен!

– Ама какво зелено училище? – вайкаха се роди­телите му. – Като пораснеш, ще се напътуваш. Не видя ли снощи в новините, че пак е катастрофирал автобус с ученици? Това ли искаш да ти се случи?

И така, някак неусетно и почти естествено, Вик­тор се затваряше в собствения си свят. Първоначал­но му се струваше, че проблемът е в него, но с тече­ние на времето реши, че просто няма за какво толко­ва да си говори с другите деца.

Вече наближаваше дома, а вятърът над главата му бе подгонил облаците през синевата като стадо тлъсти овце. От едната страна на високия блок, в който живееше семейството му, се разстилаше го­ристо дере, пресечено от ленива река. Там се спо­тайваха съвсем истински стари гробища, руините на фабрика и фургони, обитавани от смугли мъже. През нощта лаеха кучета, квакаха жаби и свиреха щурци. Над дивия парк, като огромна стоножка, се извисяваше бетонен мост. По него минаваха влако­вете от първа линия на градското метро, а трясъкът и стърженето на стоманените им колела огласяха окол­ността на всеки седем минути и трийсет секунди.

– Чакай, моето момче! – Леля Данче от съседния апартамент се намърда в асансьора след Виктор, помъкнала торба покупки, от която стърчеше връз­ка керевиз.

Виктор натисна бутона за осмия етаж и клетката заскрибуца нагоре.

– Вуйчо ти се е подкарал от обяд с Капата и моя Наско долу в „Ламарината“. Кажи на майка ти, щом се върне от работа, да си го прибере, че не мога да се разправям. Ох, омръзнаха ми вече тия истории.

Виктор не отговори. По-големият брат на май­ка му, когото наричаха просто „Вуйчото“, нямаше семейство и също живееше при тях. Понякога не се прибираше по цели дни или пък нахълтваше изне­виделица, като залиташе, блъскаше вратите и мрън­каше под нос. Тогава избухваха най-лютите сканда­ли и апартаментът наподобяваше бойно поле.

Но точно сега в жилището царуваше блажено спокойствие. Майка и татко все още бяха на работа, а малката му сестричка Софи – на детска градина. Виктор събу миризливите кецове и изтича да види баба. Тя седеше на стола край прозореца в малката си ъглова стаичка. Погледът ѝ бе зареян в небето и далечните панелни блокове, накацали по хребета над реката. Прекарваше така цели часове.

Виктор много обичаше баба Евдокия, защото на­времето му беше чела сказания за Рим, Древна Гър­ция, Персия и Египет от някакви прокъсани книги без корици. Жената бе сричала всяка дума, упорито напредвайки през пожълтелите от времето страни­ци. Ала сега, измъчвана от коварна болест, даже се случваше да му забрави името.

– Как си, бабе? – попита момчето високо и ясно, за да го чуе.

– Здравей, Вики! – топло отвърна баба. – Не съм разбрала кога си дошъл. Не си ли на училище?

– Не, бабче. Ние сме във ваканция от три седми­ци вече.

– Какво?

– Във ваканция сме, бабо. Лятна ваканция.

– Аха-а-а! Ами ти гладен ли си?

– Не, не! Ял съм, благодаря. – Откакто състояние­то ѝ се влоши, майка му забраняваше баба да се на­върта в кухнята и тя все си стоеше в стаята – нейния малък свят, от който я спасяваха гледката през прозо­реца и екранът на телевизора. Но щом заспеше, често бълнуваше и се въртеше в леглото. Тогава съзнание­то ѝ лети нанякъде – мислеше си Виктор. – Връща се в младостта или броди из места, които само хора като нея могат да видят... и няма как да разкаже след това.

Но бабите никога не се отказват, щом искат да зарадват своите внуци. И ето че баба Евдокия се затътри из стаята, прегъна се на две и затършува в плетения панер. След малко се надигна и протегна сухата си трепереща ръка, в която държеше безфор­мена и сбръчкана круша.

– Ето, да се подсладиш!

Виктор внимателно пое подаръка, за да не обиди баба, и благодари.

– След малко ще я измия на чешмата и ще хап­на. Искаш ли да ти почета, бабо? От твоите любими книги?

Старата жена се замисли, сякаш трябваше да взе­ме много важно решение, и накрая кимна.

– Аз се уморих. Ще полегна малко, а ти ще ми по­четеш.

Баба Евдокия се отпусна в леглото и притвори очи. Както обикновено, Виктор разгърна една от същите онези полуразпаднали се книги. Те изглеждаха по-древни и от античния свят, който описваха. Момчето изчиташе всяка дума тъй изразително, ся­каш рецитираше пред публика. За баба му нямаше значение коя история е избрал, откъде ще започне или докъде ще стигне. Ако след второто изречение бе захванал да чете обяви за апартаменти под наем, нямаше и да забележи. Но баба се успокояваше и унасяше от гласа му. И се усмихваше насън. А това бе достатъчно.

След няколко страници за съюзите и предател­ствата на подлия Деметрий Виктор спря и понечи да излезе, но тъкмо тогава баба му се размърда и съ­нено промълви:

– A, Вики! Не съм разбрала, че си тук. Не си ли на училище?

– Не, бабче. Поспи си.

Старицата отново затвори очи, момчето я зави с тънкия памучен чаршаф и тихомълком се измъкна.