Новият роман на „кралицата на сюжетните обрати“ вдъхнови предстоящ сериал от продуцентите на „Короната“.

„Камък, ножица, хартия“ – книгата, която предизвика фурор на западната литературна сцена и вдъхнови продуцентите на хитовата драма „Короната“, скоро ще изгрее на малките ни екрани в сериал за стрийминг платформата „Нетфликс“. 

Докато чакаме екранизацията, психологическият трилър на британската авторка Алис Фини излиза и на български език в превод от Мариана Христова и с корица на Фиделия Косева. 

Напрегната и кинематографична, обстановката в „Камък, ножица, хартия“ бавно и увлекателно повлича читателя през лъжовния лабиринт на една разпадаща се връзка. Защото макар и за пред хората всичко да изглежда наред, на четири очи нещата между господин и госпожа Райт отдавна не вървят.

Адам Райт е работохолик – неуспял със собственото си творчество , той печели репутацията си като адаптира чужди романи за сценарии на филми. Адам страда от прозопагноза, рядко неврологично заболяване, което му пречи да разпознава лица, включително своето собствено и това на съпругата му. 

Всяка година двойката си разменят подаръци, символизиращи съответната годишнина от брака им – камък, хартия, памук, желязо. Всяка година госпожа Райт пише на съпруга си сантиментално и откровено писмо, което никога не му дава да прочете. До десетата им годишнина, която променя всичко.

Изненадващата романтична почивка в Шотландия, която Амелия Райт печели на работа, звучи екзотично, забавно и може би е единственото нещо, способно да вдъхне нов живот на брака ѝ с Адам. 

Когато хотела се оказва самотен реновиран параклис, а снежна виелица прави пътищата непроходими, Адам и Амелия се оказват без каквато и връзка с външния свят. Останали сами, двамата вече няма как да игнорират тайните от миналото и малките „незначителни“ лъжи, натрупани с годините. И връщането към тях хвърля застрашителна сянка над привидно перфектния им брак.  

Освен тях, обаче, в  имението „Блекуотър“ те ще откият и още някого, който няма да им позволи да си тръгнат заедно. 

Защото тайните остават такива, само когато не са споделени.

„Камък, ножица, хартия“ е внимателно изграден психологически трилър, който се развива почти изцяло в главите на своите хитри, многопластови и ангажиращи герои. Алис Фини създаваемоционална атмосфера, която разкрива грозната истина за анатомията на един брак и ни държи в напрежение до последната страница. 

Из „Камък, ножица, хартия“ от Алис Фини 

Камък

Дума на годината:

Лимеренция, същ. Неволно състояние на съзнанието, предизвикано от романтично привличане към друг  човек, съчетано с непреодолима, обсесивна нужда на тези чувства да бъде отвърнато със същото.

Октомври 2007

Мили Адам,

Случи се от пръв поглед – още от първата ни среща.

Не бях сигурна какво е то, но знам, че и ти го почувства. Това в киното беше първа среща, но не точно. Бяхме отишли поотделно на кино, но аз по погрешка седнах на твоето място, заговорихме се и след филма си тръгнахме заедно. Всички ни сметнаха за луди и си помислиха, че шеметният ни роман няма да продължи дълго, но аз винаги съм изпитвала огромно удоволствие да доказвам на хората,  че  грешат.  Ти  също.  Това  е  едно  от  многото  неща,  по които си приличаме.

Признавам, че съвместното ни съжителство не се оказа това, което си представях. Да прикриеш тъмната си страна истинската си същност от някого, с когото живееш, е много по-трудно и ти прикриваше всички проблеми много по-добре, когато само ти идвах на гости.  Прекръстих коридора на Улицата на историите, защото до стените му се издигат толкова много олюляващи се купчини с ръкописи и книги, че трябва да ги заобикаляме, за да минем. Знаех, че четенето и писането са важна част от живота ти, но сега, когато и аз заживях тук, може да ни се наложи да си намерим нещо по-голямо от студио на приземния етаж в стара къща в Нотинг Хил. Но съм толкова щастлива! Свикнала съм да бъда втора цигулка в нашия оркестър и приемам, че във връзката ни винаги ще участват трима: ти, аз и писането ти.

Това беше поводът за първия ни голям спор, помниш ли? Навярно е трябвало да знам, че не бива да ровя в чекмеджетата на бюрото ти, но търсех само клечки. Така намерих ръкописа на „Камък, ножица, хартия“ с твоето име, отпечатано с таймс ню роман на първата страница. Бях сама в апартамента с бутилка свястно вино, така че през нощта изчетох целия ръкопис. Ако се съди по изражението ти, когато се прибра,  всеки  би си  помислил, че съм  прочела дневника ти.

Но мисля, че сега разбирам. Този ръкопис не беше просто една непродадена история, а нещо като изоставено дете. „Камък, ножица, хартия“ беше първият ти сценарий, но така и не стигна до екрана. Сътрудничил си си с трима продуценти, двама режисьори и един актьор от върховете на Холивуд. Години наред писа чернови, но сценарият така и не напредна. Навярно си разстроен, задето любимата ти история се оказа забравена, оставена да умре в едно чекмедже, но аз съм сигурна, че няма да остане там завинаги. След това станах твоят официален първи читател – роля, с която много се гордея – и мога да ти заявя, че писането ти става все по-добро и по-добро.

Знам, че би предпочел да видиш как твоите собствени истории се превръщат във филми, но засега се задоволяваш само да претворяваш историите на други хора. Все още не съм свикнала с многото време, което посвещаваш на четенето на техните романи, защото някой друг мисли, че от тях може да стане хубав филм. Но съм виждала как се изгубваш в някоя книга като заек в  шапка на магьосник, и се научих да приемам, че понякога си малко прекалено самовглъбен не излизаш оттам дни наред.

За щастие, книгите са още нещо, което ни свързва, макар че, честно казано, имаме различен вкус. Ти обичаш истории с ужаси, трилъри и криминални романи, които изобщо не са ми слабост. Винаги съм мислила, че на хората, които  пишат  мрачна,  изкривена литература,  сигурно  им има нещо. Аз предпочитам хубавите любовни истории. Но се опитвам да проявя разбиране относно работата ти... макар че понякога ме боли, когато предпочиташ да прекараш времето си в свят на фантазии вместо в истинския, с мен.

Мисля,  че  точно  затова  се  разстроих  толкова,  когато каза, че не можем да си вземем куче. Още откакто се запознахме, подкрепях и теб, и кариерата ти, но понякога се притеснявах,  че нашето бъдеще  всъщност е свързано само  с твоята кариера. Знам, че работата в приюта за кучета „Батърсий“ не е толкова бляскава като професията на филмов сценарист, но аз я обичам, тя ме прави щастлива. Твоите доводи да не си вземем куче, бяха рационални (ти винаги си рационален). Този апартамент е абсурдно малък. И двамата работим до късно. Но аз винаги казвах, че мога да водя кучето на работа с мен. Все пак ти носиш работата си вкъщи.

Всеки ден виждам изоставени кутрета, но това беше различно.  Още  когато  съзрях  тази  прелестна  топка  черна козина, разбрах, че той е единственият. Що за чудовище може да сложи едно мъничко лабрадорче в кутия за обувки, да го хвърли в контейнер за боклук и да го остави там да умре? Ветеринарят каза, че бил най-много на шест седмици, и аз усетих как ме обзема ярост. Знам какво е да те изостави някой, от когото се очаква да те обича.  Няма нищо по-лошо от това.

На следващия ден поисках да донеса кутрето у дома, но ти отказа и аз останах съкрушена за първи път след запознанството ни.  Помислих си, че имам време да те убедя, но на другия ден следобед  една от рецепционистките в приюта дойде в кабинета ми и каза, че някой е дошъл да осинови кутрето. Моята работа е да преценявам всички желаещи да си вземат домашен любимец, затова тръгнах по коридора да се запозная с кандидата с тайната надежда да се окаже неподходящ. Нито едно животно няма да отиде в дом, където няма да бъде истински обичано, не и докато аз имам думата.

Първото нещо, което видях, когато влязох в чакалнята, беше кутрето – сам– самичко, седнало по средата на студения каменен под. Беше толкова мъничко! А после видях червената  му  каишка  и  сребристата  табелка  с  името  във форма на кокал. В това нямаше никаква логика. Още дори не се бях запознала с потенциалните осиновители и те не можеха да се държат така, сякаш кучето вече е тяхно. Вдигнах го от пода и погледнах по-внимателно надписа, гравиран върху лъскавия метал.

„ЩЕ СЕ ОМЪЖИШ ЛИ ЗА МЕН?“

Едва не изтървах кутрето.

Не знам какво се е изписало на лицето ми,  когато ти излезе иззад вратата. Знам, че се разплаках. Помня, че половината хора от екипа ми ни гледаха през прозореца за наблюдение. И те се бяха просълзили и се усмихваха широко. Всички знаеха – всички освен мен! Откъде да предположа, че умееш толкова добре да пазиш тайна?

Съжалявам, че не приех веднага.  Мисля, че когато ти падна  на  едно  коляно,  аз  изпаднах  в  шок.  Когато  съзрях годежния пръстен със сапфир – знаех, че е бил на майка ти – ме заля огромна вълна от чувства, които не можех да осмисля докрай. Всички ни гледаха и аз се почувствах съвсем омаломощена.

– Мисля, че е най-добре да вземаме всички важни житейски решения чрез игра на „камък, ножица, хартия“ – пошегувах се аз, защото вярвам в писането ти също толкова много, колкото в нашата връзка, и мисля, че никога не бива да се отказваме нито от едното, нито от другото.

Ти се усмихна.

– Е, добре, просто за да сме наясно: ако загубя, значи казваш „да“?

Кимнах и свих пръсти в юмрук.

Както винаги, аз направих ножица, а ти хартия и аз я разрязах, така че залогът не беше кой знае колко голям. Когато спечеля на нещо, ти винаги обичаш да си мислиш, че си ме оставил.

През първите няколко месеца от връзката ни ти се подигравах, че използваш прекалено много дълги думи, а ти ми отвръщаше със закачката, че не знам какво означават.

– Не знам дали е лимеренция, или любов – каза ти, след като ме целуна за първи път. Наложи се да проверя думата в речника, след като се прибрах. Странните неща, които  ти  хрумват  понякога,  и  разликата  в  обема  на  речника ни бяха в началото на нашата традиция на „дума на деня“ преди лягане. Твоите думи често са по-добри от моите, защото понякога и аз те оставям да спечелиш.  Може би трябва да започнем и с „дума на годината“? Думата на тази година трябва да е „лимеренция“. Все още имам слабост към нея.

Знам, че според теб думите са важни – има логика, като се вземе предвид професията, която си избрал, но неотдавна осъзнах, че думите са само думи – поредици от букви, подредени в някакъв ред, най-често в езика, с който сме свързани от раждането си. В наши дни хората са много небрежни към думите – подхвърлят ги напосоки в съобщение по телефона или в туит, пишат ги, преструват се, че ги четат, изопачават ги, цитират ги погрешно, лъжат с тях, без тях, за тях.  Крадат ги и ги подаряват.  Но най-лошото е, че ги забравят. Думите са ценни само ако си спомним как да усещаме какво означават. Нали няма да забравим? Искам да си мисля, че това, което съществува между нас, е нещо повече от обикновени думи.

Радвам се, че намерих тайния ти сценарий, скрит в бюрото  ти,  и  разбирам  защо  той  означава  за  теб  повече от всичко друго, което си написал някога. Когато прочетох „Камък, ножица, хартия“, се почувствах така, сякаш съм съзряла частица  от  душата  ти –  частица  от  теб,  която  ти не беше готов да ми покажеш, но не бива да крием тайни нито един от друг, нито от самите себе си. Твоята мрачна, извратена любовна история за мъж, който пише писмо на съпругата си всяка година дори след смъртта ѝ, ме вдъхнови и аз да започна да пиша писма. До теб. Веднъж годишно. Не знам дали ще ти ги покажа скоро, но може би един ден децата ни ще могат да прочетат как ние с теб сме написали своята собствена любовна история и сме заживели щастливо.

Твоята бъдеща съпруга

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!