Вдъхновяващ исторически разказ за фалшификаторите на документи, спасили хиляди животи по времето на Холокоста.

През Втората световна война стотици фалшификатори на документи рискуват живота си, за да помогнат на хиляди еврейски деца да избягат от ужаса на концлагерите.

Тяхната изумителна история оживява в базирания на реални исторически събития бестселър „Книгата на изгубените имена“ от Кристин Хармел, който бързо завладя читателските сърца и се превърна в универсален разказ за любовта, саможертвата и силата на човешкия дух.

Една сутрин Ева Траубе подрежда книги на рафтовете в обществената библиотека във Флорида, когато погледът ѝ попада на снимка във вестник, който някой е оставил отворен наблизо. С притихнало сърце Ева разпознава на снимката „Книгата на изгубените имена“ – книга, която е виждала за последен път преди повече от 60 години. Книга, за която е смятала, че е изчезнала завинаги. И която е била всичко за нея. 

Статията във вестника разказва за германски библиотекар, който иска да върне откраднатите книги от нацистите при истинските им собственици. А „Книгата на изгубените имена“ е особено ценна, защото съдържа своеобразен код, който никой не може да разгадае. 

Само Ева притежава отговора – но дали ще има сили да се върне към спомените от най-мрачните години в живота си, които всячески се е опитала да забрави? 

Когато през 1942 г. нацистите отвеждат баща ѝ, който е евреин от полски произход, Ева и майка ѝ са принудени да избягат от Париж с фалшивите документи, които тя сама изготвя. Двете намират убежище в малко планинско градче в така наречената свободна зона във Франция. 

В Ориньон Ева се запознава с местните членове на Съпротивата и открива, че талантът ѝ умело да фалшифицира документи може да помогне на хиляди еврейски деца да преминат границата с Швейцария и да се спасят от сигурна смърт. 

Сред жестокостите на войната младата жена открива призванието си, а заедно с него и любовта – в лицето на мистериозния фалшификатор Реми. И няма друг избор освен да се бори за тях с всички сили, които са ѝ останали. 

Но ще успее ли Ева да се пребори за собствената си идентичност в свят, който иска да я заличи изцяло? И възможна ли е изобщо любовта в лицето на най-големия ужас?

В духа на „Френският фотограф“ на Наташа Лестър, „Докато Париж спеше“ на Рут Дрюар и „Славея“ на Кристин Хана, „Книгата на изгубените имена“ e трогателен исторически разказ за смелостта да останеш верен на себе си дори и при най-невъобразимите обстоятелства.

Емоционален и докосващ, романът на Кристин Хармел разказва за една по-малко известна част от историята на Втората световна война, която не бива да бъде забравяна.

Из „Книгата на изгубените имена“ от Кристин Хармел

юли 1942 година

Небето над библиотеката на Сорбоната в Пети квартал на Париж беше посивяло от дъждовните облаци. Беше задушно и въздухът бе тежък. Ева Траубе стоеше пред главния вход на сградата и проклинаше влагата. Даваше си сметка, дори и без да се поглежда в огледалото, че тъмната ѝ, дълга до раменете коса е бухнала и е заприличала на гъба, макар че това нямаше никакво значение. Хората забелязваха единствено жълтата звезда, пришита отляво на жилетката ѝ. Звездата заличаваше всичко останало от личността ѝ – дъщерята, приятелката, англофилката, докторантката по английска литература.

За повечето хора в Париж тя беше просто еврейка.

Ева потрепери, усещайки хлад. Небето ѝ се стори зловещо, сякаш знаеше нещо, което тя не знаеше. Сенките от сгъстяващите се облаци изглеждаха като физическо въплъщение на падналия върху града мрак.

„Кураж – щеше да каже баща ѝ с грубоватия си френски, в който се долавяше полски акцент. – Не трябва да униваш. Германците ще продължат да ни тормозят само ако им го позволим.“

Оптимизмът му обаче беше безпочвен. Германците можеха да тормозят френските евреи винаги когато поискат, без значение дали Ева и родителите ѝ се примиряват с това.

Ева погледна замислено към небето. Възнамеряваше да се прибере вкъщи пеша, за да избегне новите правила в метрото, според които евреите бяха длъжни да пътуват в последния задушен вагон на влака, но заради приближаващия дъжд може би беше за предпочитане да е под земята.

– Ah, mon petit rat de bibliothèque. – Плътният глас, който Ева чу зад себе си, я изтръгна от мислите ѝ. Тя знаеше чий е още преди да се обърне, защото само един неин познат ѝ казваше на галено „моя малък книжен плъх“.

– Bonjour, Жозеф – отвърна сковано Ева. Тя усети, че по бузите ѝ плъзна топлина, и се притесни от привличането, което чувстваше към Жозеф. Жозеф Пелетие беше другият студент по английска литература освен Ева, който носеше жълта звезда, но за разлика от нея, той беше наполовина евреин и не беше религиозен. Жозеф беше висок, с широки рамене, тъмна гъста коса и светлосини очи и приличаше на филмова звезда. Ева беше чувала много нейни състудентки да го наричат така, дори и католичките, чиито родители никога не биха допуснали дъщерите им да бъдат ухажвани от евреин. Макар че Жозеф не беше от момчетата, които ухажват момичетата. Той по-скоро би подмамил момичето в някой тъмен ъгъл на библиотеката, оставяйки го без дъх.

– Изглеждаш ужасно мрачна, малката – изрече Жозеф, усмихна се на Ева и я целуна по двете бузи. Майките им се познаваха отдавна и Жозеф я караше да се чувства така, сякаш още беше малкото момиченце от времето, когато двамата се срещнаха за първи път, макар че Ева беше на двайсет и три, а той беше на двайсет и шест години.

– Чудя се дали ще вали – отвърна Ева и се отдръпна, за да скрие, че се е изчервила от физическия контакт с него.

– Ева. – Сърцето ѝ подскочи от начина, по който Жозеф изрече името ѝ. Когато се осмели да погледне отново към него, тя долови тревога в очите му. – Търсех те.

– Защо? – За част от секундата Ева изпита надежда, че Жозеф ще отвърне: „За да те заведа на вечеря“. Но това беше абсурдно. Къде щяха да отидат? Никъде не пускаха хора с жълти звезди. Жозеф се наведе към нея.

– За да те предупредя. Носят се слухове, че се готви нещо. Очакват се масови арести преди края на седмицата. – Ева усещаше топлия му дъх върху ухото си. – Бил е изготвен списък с двайсет хиляди евреи, които не са родени във Франция.

– Двайсет хиляди? Това е невъзможно.

– Източниците на приятелите ми са надеждни.

– Източниците на приятелите ти? – Двамата се втренчиха един в друг. Ева, разбира се, беше чувала за тайното съпротивително движение – за хората, които се опитваха да саботират нацистите в Париж. Дали тях имаше предвид Жозеф? От кого другиго би могъл да научи подобно нещо? – Откъде си сигурен, че приятелите ти са прави?

– А ти откъде си сигурна, че не са прави? За всеки случай според мен трябва да се скриете през следващите няколко дни.

– Да се скрием? – Бащата на Ева се занимаваше с ремонт на пишещи машини, а майка ѝ беше шивачка. Парите едва им стигаха да си плащат сметките и не можеха да си позволят да заминат някъде. – В такъв случай може би ще отседнем в „Риц“.

– Това не е шега, Ева.

– Аз мразя германците не по-малко от теб, Жозеф, но списък с двайсет хиляди евреи? Не, не вярвам, че това е истина.

– Просто се пази, малката.

В този момент заваля. Жозеф изчезна в морето от разпънати разноцветни чадъри на тротоара покрай фонтаните.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!