Връщаме се назад към 70-те години на миналия век с бестселъровия роман на американската писателка. 

Завладяващият ритъм, модата и усещането за свобода, което 70-те години на миналия век носят, оживяват в романа „Мери Джейн“ от американската писателка Джесика Аня Блау.

Тази хумористична, нежна и ободряваща история за съзряването се появява за пръв път на български език, за да поведе читателите на носталгично пътуване назад във времето и да разтопи сърцата на всички меломани.

Лятото на 1975 в скучния и обикновен Балтимор. Четиринадесет годишната Мери Джейн живее в идеално подредената си къща, обича да готви с майка си и да пее в църковния хор. Всяка вечер баща ѝ казва молитвата преди хранене и благодари за „прекрасната ми съпруга и за покорното ми дете“. А единственото нещо, което я кара да се чуди дали животът не е нещо повече от това, което познава, е музиката и притегателната сила на света, който се открива пред нея всеки път, когато игличката на грамофона докосне плочата.

Когато започва да работи като бавачка в почтения дом на семейство Коун, както майка ѝ би го нарекла, младото момиче си мисли, че това ще бъде просто поредното обикновено лято. 

Къщата може и да изглежда благоприлично отвън, но вътре цари пълен безпорядък – в прекия и в преносен смисъл на думата. Доктор Коун е психиатър (нещо, което майката на Мери Джейн дори не подозира), а съпругата му Бони не се интересува от домакинство. Малката Изи расте свободна, дива и е различна от всяко друго дете, което Мери Джейн някога е срещала. 

Тя с радост приема задачата да сложи ред в живота на това толкова чудато семейство, което изобщо не прилича на нейните праволинейни родители. Дори когато домът им се превръща в скрита от общественото внимание клиника за Шеба и Джими – известен вокалист на рок група и неговата съпруга актриса.

Притисната между начина на живот, който винаги е познавала, и бъдещето, което едва сега осъзнава, че е възможно, Мери Джейн ще посрещне края на лятото със съвсем различна идея за човека, който иска да бъде. Ще открие, че светът е много по-пъстър и сложен, отколкото е предполагала. И че дори и възрасните понякога имат нужда от малко помощ.

В духа на Дейзи Джоунс и обичаните романи на Джон Грийн, Джесика Аня Блау създава очарователен разказ за порастването, населен с екстравагантни герои, остроумие и музика.

Написана с много сърце, вдъхновение и истинско внимание към детайлите в ретро обстановката, „Мери Джейн“ е история, която ще ви вдъхнови, разчувства и накара да затанцувате. Ако някога сте си припявали на глас на любимата си песен, тази книга е за вас! 

Из  „Мери Джейн“от Джесика Аня Блау

През първия ми пълен работен ден у семейство Коун облякох късите си червени панталонки от хавлиен плат и раирания си потник в цветовете на дъгата, който си бях купила, за да попълня новия си летен гардероб. Според майка ми панталонките бяха прекалено къси, но не успяхме да намерим по-дълги в „Хъцлърс“ в центъра – не и в младежката секция. Мама ми каза да си вържа тъмнорусата коса на конска опашка.

– Трябва да изглеждаш професионално. Все пак е дом на лекар – изтъкна тя.

Прибрах си косата, обух си джапанките и тръгнах през квартала към къщата на семейство Коун. Навън беше слънчево и тихо. Видях няколко мъже в костюми да вървят към колите си, за да тръгнат за работа. Забелязах само една жена: новата ни съседка. С майка ми бяхме минали с колата покрай хамалите, докато разтоварваха мебелите ѝ, и мама бе намалила, за да хвърли поглед на дивана от кретон, който изнасяха от камиона.

– Твърде син – отсъди тя, щом диванът изчезна от поглед.

Новата ни съседка носеше градинарските си три четвърти панталони и карирана риза. В късата ѝ коса бе вплетен тънък триъгълен шал. Беше застанала на колене, надвесена над дупката, която тъкмо бе изкопала в почвата, обграждаща моравата. До нея имаше дървен сандък, пълен с цветя.

Тя изправи гръб и закри очи с длан, щом се приближих.

– Добро утро – поздрави ме.

 – Добро утро. Забавих крачка, но не се спрях, въпреки че много ми се искаше.

Лицето на тази жена беше като излязло от филм на Хичкок. Беше хубава. Изглеждаше спретната. Дали имаше деца? Беше ли омъжена? В града ли беше израснала? Дали бе посещавала Областното девическо училище в Роланд Парк, където учех аз? Преди да пресека улицата, за да стигна до следващата пресечка, погледнах назад към жената. Дупето ѝ беше вирнато във въздуха, ръцете ѝ бяха заровени в пръстта, а шалът на главата ѝ плющеше като птица, канеща се да отлети. Тя се надигна кротко, забеляза, че я гледам, и ми помаха. Помахах ѝ засрамено в отговор и побързах да се отдалеча.

Госпожа Коун ми отвори с усмивка и чаша кафе в ръка. Щом затвори вратата след нас, разля кафе по пода на антрето. Носеше нощница, която стигаше до коленете ѝ и беше разкопчана отпред, разкривайки кажи-речи всичко. Помъчих се да не гледам.

– В кухнята са, влизай. – Тя се обърна и заприпка по стълбите, без да обръща внимание на разлятото.

– Мери Джейн? – извика Изи. – В кухнята сме!

Доктор Коун също се провикна, сякаш Изи вече не го беше направила:

– В кухнята сме!

– В КУХНЯТА! – повтори Изи.

– Идвам. – Не успях да се насиля да извикам, затова обявих отново присъствието си, след като прекосих дневната и трапезарията и влязох в кухнята: – Тук съм.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!