Кирил Николов - Дизела е най-успешният български състезател по спортно ориентиране, многократен държавен и балкански шампион, европейски сребърен медалист и носител на многобройни първи места от най-големите клубни състезания по ориентиране в света.

Дизела е легенда в планинското бягане, известен с изкачването на 5-те най-високи планински върхa в България за по-малко от 24 часа и първото пробягване на планинския маршрут Ком-Емине за по-малко от пет денонощия.

Но Кирил Николов е много повече от професионален атлет. Вдъхновител за всички, които не вярват в думата „невъзможно“. Мотиватор за хората, които мечтаят да надскочат не само средата си, но и самите себе си. Водач в пътуването, което никога не свършва. Това е неговата история. Поне засега.

От Кирил Николов

Върховете, като начин на живот

“Да „изкачвам върхове“ отдавна е престанало да бъде самоцел. За мен най-важно е как се „изкачва върхът“, каква история може да се разкаже около „изкаването“, какъв опит мога да предам на другите след мен от това „изкачване“ и каква следа оставям след себе си.

Когато имам цел или връх, който искам да покоря, на първо място се опитвам да бъда креативен, а не само да следвам вече прокараните от тези преди мен пътеки. Все по-често обръщам поглед към върхове, които не са били изкачвани от познат човек, от когото мога да почерпя опит или да поискам съвет. Но въпреки това в такива случаи съм по-скоро склонен да пробвам и да „изкача върха“, отколкото да си кажа, че е невъзможно. Любопитството, сремежът да се развивам, самокритичността са само част от нещата към които се стремя всеки ден. Именно тези неща са моите върхове и съсредоточавайки се върху тях, успявам да постигна целите, които си поставям, някои по-лесно, други по-трудно.

Това, което искам да отправя като послание е: Бъдете изобретателни и създавайте нови неща, но дори да сте си избрали да бъдете последователи, то поне бъдете последователи на най-добрите в света.

***

„Исках да се занимавам с нещо зна­чимо в живота си, да не плувам по течението като останалите и го постигнах.“

***

Разбери какво обичаш да правиш и стани най-добрият в него.

***

Планинското бягане на такива

разстояния, на каквито го прави Дизела, е спорт за самотни човешки същества, които доброволно

потъват в природата.

***

Ако не можеш да постигнеш цел­та, трябва да смениш плана, а не целта. 

***

Откъс от книгата „Предпоследната крачка“, издателство „Вакон“

В спортния дневник на Кирил от онези години — съ­щия, в който си е поставил за цел „да бие Поля на тре­нировка“, — с разкривения му младежки почерк е напи­сано следното: „Моят добър мъдър треньор ми е казал нещо, което смятам, че всеки състезател би трябвало да знае: „Побеждавай, за да те уважават“. И още: „Просто исках да бъда различен от другите с тяхното еднообраз­но ежедневие.Исках да се занимавам с нещо зна­чимо в живота си, да не плувам по течението като останалите и го постигнах.Наистина си струваше трудът.“

Годината е 2001. Кирил няма как да го знае, но ис­тинските му постижения едва сега започват.

В София Кирил започва да тренира с Валентин Гърков, професор от НСА. Едно от първите неща, които прави новият му треньор, е да го научи да кара писалки, за да може да практикува и ски бягане. През следваща­та 2002 г. Кирил печели убедително „Купа България“, става държавен шампион за трети път и за първи път — балкански шампион. Това е и годината, в която за последен път може да участва на младежко световно първенство — в Аликанте, Испания.

След тежко тридневно пътуване в преправен девет­местен микробус, в който са се събрали 14 души заедно с багажа си, първото бягане на Кирил е квалификацияза средна дистанция. В старта участват над 150 състеза­тели, от които за финала се класират първите 60. Кирил се класира втори.

„Не можех да повярвам какво се случ­ва. Знаех, че съм добър, обаче не чак толкова.Почти не бях спал.“ На самото състезание на средна дис­танция допуска много грешки („може би от вълнение“) и остава далеч назад в класирането, но на следващия ден в състезанието на дълга дистанция достига 24-о място — най-доброто представяне на българин до този момент в историята. За Кирил този момент е преломен. „Видях, че пътят, който съм избрал, не е обречен. Има­ше надежда и трябваше да продължа да се развивам. Все още не бях професионалист, но вече тренирах про­фесионално.“

На следващата 2003 г. Кирил вече е в състава на мъжкия национален отбор за световното първенство в Швейцария. Целта му е да подобри най-доброто класи­ране на български състезател при мъжете в историята — 17-о място.

„Реакциите бяха от сорта на „Ти луд ли си?“ и „Това е невъзможно“. На младежко световно бях ставал 24-и, а сега исках да направя по-добро класиране при мъжете. Но аз смятах, че е възможно, и продължавах да трени­рам, независимо какво говореха другите.

Малко преди световното първенство реших да риску­вам и на последния едномесечен лагер на високопланин­ската база „Белмекен“ да тренирам по съветите и плана на Наталия Величкова. В този момент не осъзнавах, че това ще има огромно влияние върху кариерата и живота ми.

Благодарение на Валентин Гърков бях стъпил на со­лидна основа. Но Наталия е била състезател ориентиро­вач и е имала доста сериозни постижения. Освен с тео­рията тя разполагаше и с опит от практиката. Разработи ми изцяло нов тренировъчен план, съобразен с моите възможности и цели. В последния месец преди шампио­ната този план ме доведе до върхова форма и на самото първенство бях в отлично състояние.

В Швейцария нашият спорт е много практикуван, ценѐн и уважаван. В швейцарската образователна сис­тема е третият час по физическо възпитание и всяко дете се занимава с ориентиране.

Първенството беше наистина изключително органи­зирано. Спринтът завършваше в хокейната зала в Ра­персвил на езерото Оберзее, недалеч от Цюрих. Фини­шираш в залата, която е пълна с хора. Не бях виждал толкова зрители на състезание по ориентиране. Бях в пълен шок. Сблъсквах се с коренно различен свят.“

В дистанцията спринт Кирил Николов завършва на дотогава немислимото 12-о място. „Беше невероятно. Пред мен в класирането виждах някакви имена, за кои­то само бях чувал. Първите двайсет души след мен също бяха от този ранг. Някои от тях ми бяха идоли, а сега ги побеждавах. Но точно тогава нямах време да осмислям какво бях направил, защото само ден по-късно беше дългата дистанция, която ми беше любима.“

„Това беше най-дългата „дълга дистанция“ в живота ми. Спомням си, че стартирах доста плахо и това ми стру­ваше ценно време в началото на маршрута. Но средата икрая на състезанието избягах безгрешно. Беше горещо, почти 40 градуса, понеже заради телевизионното време се налагаше да бягаме в най-голямата жега през деня, което направи състезанието още по-трудно. Но идвайки от държава с горещо лято, определено имах предимство. Спомням си, че на финала бях адски изморен, но никога няма да забравя момента, в който съотборниците ми и тогавашният ми треньор Пламен Недялков ми казаха, че ще съм твърдо в първите 15. Тези класирания и до ден днешен си остават едни от най-големите ми постижения, защото те бяха повече психологическа битка: битката, която ми доказа, че мога. Оборих теорията на масовия български ориентировач, че такива класирания не са ре­алност за човек, трениращ на Балканите.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!