Новият роман на авторката на „Дневният живот на нощните пеперуди” е фин, но точен разрез на едно възможно и неизбежно бъдеще.

Талантливата Деница Дилова („Дневният живот на нощните пеперуди”, „Безумецът от Таро”, „Тънкости на приготвянето”, „Перфектна колода“) се завръща с пророческия роман „Себеподобните“ –  любовно писмо и откровение към книгите и четенето.

В близкото бъдеще последствията от сегашното настояще са прострели пипалата си навсякъде, светът е Мета и там милиарди успяват да открият щастието. Изкуственият интелект е на път да заличи професии, да поеме юздите на образованието, а хората извън виртуалната реалност сякаш постепенно изпадат от обществените редици.

Сред тези несретниците се нареждат и онези вечно влюбени в книгите, отказващи да напуснат царството на литературата.

Там живее и младият учител Адриан Шулга – затворен и меланхоличен интелектуалец, чието сърце бие с ритъма на разлистена страница. И чийто единствен начин да опознава околните е да открива забравените им бележки в книгите, които заема от библиотеката.

Една случайно открита бележка го отвежда до мистериозната Виктория. Вико, която подобно на поезията, която така обича носи радостта и страданието. Която се появява и изчезва също така загадъчно, но променя живота на Адриан завинаги.

В книгата на тяхната историявсеки читател чете различна история с различни герои.

Майсторски и оставяйки достатъчно свобода на читателя, Деница Дилова успява да съчетае безкомпромисен социален коментар към днешното общество и да предложи богата плетеница от произведения на изкуството, втъкани в повествованието.

Реалистична, безкомпромисна, мъдра и пропита с фина ирония, „Себеподобните“ оголва човека и доказва, че в която и вселена да се намира той, стремежът му към любовта и щастието няма да умре. И именно това е изкуството, което го възвисява.

Из „Себеподобните“ от Деница Дилова

* * *

В библиотеката рядко работят мъже, заплащането е толко­ва ниско, че ако мъж се прибереше при жена си с първата ме­сечна заплата, щеше да излети с шут през вратата. Разбира се, такива мизерни заплати у нас вземаха и музейните работници, и уредниците в галериите. Както казва добрият стар Поаро: Ро­мантиката винаги се заплаща. Но сега нас ни вълнуваха библи­отекарите, или по-точно библиотекарките. И ето една такава, приятна на вид нископлатена библиотекарка на около трийсет ме гледаше с очакване, може би да разведря деня ѝ.

– Добър ден, връщам една книга, ще взема тези двете и трябва да ми подновите читателската карта. Изтече миналия месец.

– Разбира се, господин Шулга. Адриан Шулга, нали?

– Да. Благодаря.

– Все се каня да ви питам, да не би да сте син на госпожа Шулга?

– Да.

– Лека ѝ пръст... преподаваше ми преди много години...

Тя въздъхна и добави:

– Пет евро – каза. Видях, че до нея на бюрото, обърната надолу и разтворена, стоеше книгата Храбрият войник Швейк се приобщава към светите тайни.

– 62 крони – изтърсих аз.

– Моля?

– Шегувам се...

Тя гледаше объркано, да можеше да я види Ярослав Хашек. Бях приготвил парите и ги подадох.

Тя взе годишната такса, която беше толкова малка, че ми беше неудобно всеки път, като я плащах, маркира книгите, по­даде ми ги с усмивка.

– И вие ли преподавате?

– Да. Преподавам Човек и общество на пети и шести клас и Човек и личност на зрелостниците.13

– Чудесно... Не знаех, че още се учат тези предмети.

– За последно тази година. Догодина ще ги обединят в Ос­нови на реалността.

– Да... времената се менят – въздъхна момичето и добави: – Доста приличате на майка си.

Не знам къде видя прилика. Освен по широкото чело и ле­ката гърбица на носа (която всички харесваха, а аз ненавиж­дах), по нищо друго не приличах на майка си. Бях взел всички съмнителни качества на баща си, с когото, благодарение на упоритостта и самоотвержеността на мама, не живях под един покрив.

– Да помогна с нещо друго? – каза тя, след като продължа­вах да стоя срещу нея.

– Мога ли да проверя с ваша помощ имената на друг чита­тел?

Тя ме погледна объркано.

– Открих писмо на самоубиец в една от книгите. Беше пъхнато между страниците... В Книга за театъра...

– Открили сте какво? – ококори се насреща ми горката.

– Да, признавам си, звуча налудничаво. Но ето какво от­крих и ако има и един процент шанс да помогна, вие можете да ми дадете този шанс сега.

Извадих писмото от чантата си и ѝ го подадох.

– Съвсем кратко е – казах аз с извинителен тон, че се на­лага да я занимавам. Тя го взе. Слава богу, точно сега никакви читатели не се навъртаха около гишето, а си ровеха книгите далеч от нас.

– Мамо и тате, не искам да плачете. Обичам ви! Така е най-добре за мен, защото всеки ден е смърт. Вико – прочете с монотонен глас библиотекарката и ми върна листа.

– Това не е писмо на самоубиец – отсече тя.

– Така ли? А какво е?

– Най-обикновено писмо. Освен всичко е страшно грозно написано, едва го разчетох. Човек би се постарал повече, ако това са последните му думи. Никъде не пише, че ще слага край 14

на живота си. Може да бяга от вкъщи, да се упражнява в писане на романи, да е шега... Може някое хлапе просто да се шегува... – тя ми се усмихна успокояващо.

– Добре. Само да проверим дали книгата е взел някой си Вико, или както там се казва. И няма да досаждам.

Тя затърси в компютъра, а аз зачаках със свита душа.

– Възможно е да е оставено от по-предишен читател преди много време – продължи тя да изброява възможностите. – Ос­вен това е доста късно за каквото и да е – каза.

– Как така късно?

– Книгата е върната преди два месеца. Ако е това, което си мислите, е минало доста време.

– Добре. А взел ли е друга.

– Взела е една, която все още не е върнала.

– Жена ли е?

– Да. Виктория. Виктория Борисова.

– Казвате, че тя повече не се е вясвала тук оттогава. Явно съм бил прав! Работата е ясна!

– Кое е ясно?– попита тя, спокойствието ѝ ме изнервяше.

– Писмото е от самоубиец.

– Изпратили сме два имейла за напомняне, но не е върнала книгата.

– Господи! Може ли да пробваме да ѝ се обадим по теле­фона?

– Довиждане! – тонът на жената изведнъж охладня. – По­вече нямам какво да обсъждам чужди лични неща с вас. Изоб­що не е ваша или моя работа.

– Права сте. Благодаря, наистина направихте много. До­виждане.

Обърнах се, завих се с шала си и се приготвих да изляза. И се сетих нещо.

– Само едно нещо още... Не е свързано с лична информа­ция. Коя книга е взела и не е върнала...? – за малко да кажа Вико и да прозвуча като маниак.

– Светът на Софи – каза тя, без да гледа в компютъра.15

– Светът на Софи – повторих. – Ако случайно я върне, се записвам да я взема веднага. Ще ме уведомите, нали? – тя от­ново затърси в компютъра си.

– Записвам ви – каза отегчено, беше ѝ дошло до гуша.

– Благодаря, наистина направихте много – повторих аз и си тръгнах.

Навън беше неприятно студено. Вървях, стиснал книгите под мишница, с възможно най-бързия ход, развълнуван с всич­ки видове вълнения накуп. Всеки ден е смърт... би било хубаво заглавие за криминален роман. Направо чудесно. Освен ако не си част от сюжета. За зла участ, историята вече ме поглъщаше като водовъртеж.

Прибрах се, имах адско главоболие. По принцип времето лекува, но за всеки случай изпих един аналгин и си легнах.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!