Съвременният гимназиален романс „Скъпа Ейва“поставя две разбити сърца на карта – но залогът не е само любовта.

По книжарниците вече може да намерите „Скъпа Ейва“ – горещ съвременен романс от американската авторка Илса Мадън-Милс. Двама тийнейджъри, белязани от лични трагедии, търсят път към светлината... и един към друг.

Гимназистката Ейва се е борила за всичко, което има в живота си. Тя и брат ѝ – отгледани в християнско сиропиталище – са бедни като църковни мишки. Само интелигентността и усърдието ѝ уреждат стипендия, за да учи в престижна гимназия. Би трябвало да я очаква бляскаво бъдеще.

Вместо това Ейва се буди сама в тъмното във вечерта на шумно гимназиално парти. Намира се в гората, без спомен как се е озовала там, а когато се опитва да се изправи, ослепителна болка раздира стомаха ѝ.

Детайлите от вечерта са мъгляви. Ейва си спомня как говори с момчето, с което ходи – футболист от популярната клика. Двамата излизат на въздух... след което помни само тежък удар по главата.

Когато забелязва, че сутиенът ѝ е смъкнат, а бельото ѝ липсва, ужасната реалност започва да се намества. Болката е травмираща, ала по-силен е срамът.

Въпреки че е жертва обаче, Ейва не намира капка съчувствие от привилегированите си съученици. Отвсякъде я застигат само обвинения и подигравки.

Когато в шкафчето ѝ попада писмо от таен обожател – част от популярната мъжка компания на училището – това дава начало на необичайно приятелство, което постепенно се превръща в страстна връзка. Въпреки охолството, сред което е израснал, обожателят на Ейва се бори срещу собствени демони.

В компанията му обаче несправедливостите сякаш избледняват, а грубиянството и тормозът нямат толкова голяма тежест. В ръцете му Ейва открива нов път пред себе си, всяка негова целувка изтрива стара рана. Заедно двамата започват да слепяват пукнатините в собствените си сърца...

Но може ли да има „заживели щастливо“ в края на тяхната история? Или травмите не са готови да ги пуснат?

Американската писателка Илса Мадън-Милс е автор на над 20 еротични романа, които са достигали до бестселъровите класации на „Уол Стрийт Джърнал“, „Ню Йорк Таймс“, „USA Today“ и до престижното първо място в класацията на „Амазон“. Стъпвайки върху опита си като учител по английски и библиотекар, Илса Мадън-Милс пише за гимназиалните години на героите си и за силата на любовта да изличава всяка болка.

Из „Скъпа Ейва“

Илса Мадън-Милс

3. Нокс

***

Лиъм се втурва към директорския кабинет, за да си вземе програмата, докато аз, Дейн и Чанс оставаме близо до вратата, оглеждаме новите ученици и чакаме приятели, с които не сме се виждали през лятото.

Аз обаче знам защо съм тук.

Дейн обляга глава на стената и се чеше по лицето.

– Какво ти е? – питам и с едно око гледам вратата, с другото наблюдавам.

Той вдига глава.

– Нищо. Стига си досаждал. – Сиви очи, същият цвят като моя, ме поглеждат. Зениците му са разширени.

Стискам зъби, но си държа устата затворена. Колкото повече го притискам, толкова по-кисел става, а човек няма начин да спори с…

Мама му стара.

Ето я и нея.

Минали са месеци, откакто за последно красеше пресветите коридори на „Камдън“ с дългите си слаби крака и огромни аквамаринови очи.

Гърдите ме стягат, усещам, че се задушавам.

Тя.

Е.

Тук.

Мислите ми се връщат към миналото. Все още си спомням деня, в който се появи в първи курс с онова изражение на надежда по лицето, пълно с оптимизъм, че „Камдън“ ще бъде ново начало за нея. Тя ме накара да я погледна и не ми стана никак приятно. Дори сега нещо ме кара да разкарам това усещане от кожата си.

Никакви чувства към нея не се допускат в това тяло.

Нито едно.

– Тя се върна – обажда се Дейн и се оттласква от стената, а по лицето му се е изписало нещо необяснимо. – Не можеш да отречеш – има топки.

– Ммм – отвръщам и я оглеждам, докато тя не ни е забелязала. Дългата руса коса я няма, сега е с гарвановочерна. Изглажда по-корава. Устните ѝ са замръзнали в презрителна полуусмивка, тя е с яркочервено, лъскаво червило на пълните устни. Дребни лунички са се разпилели по носа ѝ, същите са както преди, но стиснатата челюст ти казва, че тя не е същата. Полата ѝ е една идея по-къса от допустимото за училището, подгъвът е на около седем сантиметра и половина над коляното вместо на приемливите пет. Питам се дали учениците със стипендии решават последни, когато става въпрос за униформи. Предполагам, че дрехите им са безплатни също като учебниците. Два чифта униформи ли ѝ дават? Две сака, две ризи и две поли? Аз дори не мога да преброя униформите в гардероба у нас, толкова много панталони в цвят каки, съвършено колосани бели ризи и куп вратовръзки.

Червеният ѝ блейзър с дракона на „Камдън“ е на ръката, бялата риза се е опънала над заоблените гърди. Обута е в черни „Конверс“. Погледът ми се застоява, виждам високите бели чорапи, скрили прасците.

– Защо си я зяпнал така? – съска застаналият до мен Чанс.

– Как?

Коя е всъщност тя? Да влезе тук със злобно блеснали очи.

Ръцете ми се свиват.

Толкова е сладка.

Толкова забранена.

– Сякаш си очарован или някаква подобна простотия – обяснява тихо той.

– Ммм – мънкам аз.

Усещам, че продължава да ме наблюдава, наблюдава и нея, но не пропуска да ме предупреди.

– Остави я.

Присвивам очи към нея, дори не го слушам, усещам раздразнение, когато забелязвам уязвимостта в отпуснатите рамене, която става по-забележима, докато се опитва да изпъне гръб, когато приближава към нас.

Свивам рамене, движението е небрежно, леко.

– Тя определено е искра, която може да припламне и да се разгори.

– И междувременно да ни изгори – шушука Дейн. – Съгласен съм с Чанс – престани.

– Не мога – признавам шепнешком. Облизвам се, водя борба със себе си, докато се опитвам да откъсна поглед от нея, и се чувствам напълно объркан.

Тя се върна, тя се върна, наистина го направи.

Чанс остава с отворена уста, докато я наблюдава, опитва се да се овладее.

Тя сякаш е пуснала корени на мястото си в коридора, погледът ѝ пълзи по нас. Учениците я заобикалят, оставят място около нея.

Хайде, малка Ейва.

Ела по-близо до мен, огнено момиче.

Още една крачка.

Нека те докосна. По ръката. Твоята ръка. Където кажеш.

Моля те.

Пръстите ми се свиват.

– Не мога да повярвам, че се е върнала – ръмжи Чанс и ме поглежда, говори приглушено да не би тя да ни чуе. – Ти знаеше ли?

– Защо мислиш, че съм знаел? – питам сухо.

– Защото винаги знаеш разни неща. Баща ти е в борда.

Смея се. Да имаше представа само какви неща знам – всичко за предизвикателната Ейва, попаднала тук благодарение на благотворителност. Знам толкова много подробности за живота ѝ, че ми се вие свят, кара пениса ми да се надървя…

Стой далече, много далече.

Гърдите на Чанс се надигат.

– Татко ми взе колата след онова парти. Все още не ми я дава – а не съм направил нищо нередно. Тя беше моето момиче и това за него беше достатъчно, за да ме осъди и да каже, че отговорността е била моя.

Да, но той си тръгна с Бруклин.

Усещам раздразнение.

– Ти не беше ли влюбен в нея?

Той поема рязко въздух, но гласът му си остава приглушен.

– Не.

Лъжец.

Хиля се тайно.

Погледът ми се застоява на сърцевидното лице, вижда как тя се препъва, краката ѝ я тласкат напред и спират на малко повече от метър от нас. Тя поглежда Чанс. От нея струи омраза, почти осезаема е. Гореща. Нажежена.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!