Наташа Лестър припомня силата на жените дори и в най-мрачните моменти от историята.

След литературните пиршества „Изчезването на Астрид Брикар“,  „Трите живота на Аликс Сен Пиер“, „Тайната на Диор“, „Къщата на Ривиерата“ и „Френският фотограф“, Наташа Лестър подарява на читателите нов завладяващ роман, вдъхновен от истинската история на една от забравените жени герои на Втората световна война.

Историческите факти и увлекателната фикция се преплитат в книгата „Парижкият шифър“, с която Лестър дава глас на Мари-Мадлен Фуркад – жената, оглавила най-мащабната шпионска мрежа на Френската съпротива срещу нацистка Германия.

Мароко, 1928 г. Осемнадесетгодишната Мари-Мадлен не е като останалите момичета на нейната възраст. Списъкът ѝ със занимания включва: каране на състезателни коли, летене със самолети и шпионаж за френското правителство.

Париж, 1940 г. Кошмарът на Втората световна война вече е започнал. Франция е пред разгром, а  Мари-Мадлен е изправена пред невъзможен избор – дали да остане с децата си, или да последва съвестта си и да посвети всичките си сили на Съпротивата срещу нацистите.

Една смела жена. Една мисия, от която зависи ходът на цялата война. Готова ли е Мари-Мадлен да заживее двоен живот тайно от хората, които обича? И да се впусне в опасна игра на котка и мишка с враговете и със самата смърт? 

В този разтърсващ роман за любов, саможертва и борбеност Наташа Лестър продължава линията, втъкана в цялото ѝ творчеството – да припомня силата на жените дори и в най-мрачните времена. 

Окриляваща и дръзка, „Парижкият шифър“ е книга за всеки, изкушен да научи за забравените страници и личности от историята. И да се потопи в изкуството на красивото разказване.

Из „Парижкият шифър“ от Наташа Лестър

ПЪРВА ЧАСТ

Авантюристка

***

2

Какъв късмет, че съм французойка

Париж, 1936

Трето място! – извиквам, като нахлувам в апартамента си, както никога не бих посмяла да направя, ако все още се намирах в Мароко. 

Четири години бяха необходими на тялото ми да се отърве от самоконтрола. Но тук никога не ме посрещат с гняв. Вместо това към мен се хвърлят децата ми, които нямат търпение да узнаят дали съм спечелила ралито в Монте Карло.

– Може би ще се представиш по-добре следващия път – казва шестгодишният ми син и аз се разсмивам заедно с майка си, която се е грижила за Беатрис и Кристиан.

– Знаете ли колко много хора искат да са на трето място? – клякам на нивото на децата си и силно ги прегръщам.

– Хората с дребни мечти – казва Кристиан, а Беатрис прокарва пръсти през косата ми.

Вдигам поглед към майка си и се опитвам да прикрия смръщените си вежди. Дали не бях създала у тях прекалено големи очаквания, докато е трябвало да насърча един не толкова звезден мироглед?

Не. Именно затова напуснах Мароко. За да могат децата ми да пораснат с вярата, че могат да се опитат да докоснат не само луната, а и цели вселени, жадувани и неизвестни.

Усмихвам се на Кристиан.

– Следващият път ще се прибера у дома само ако победя.

Шегата е предназначена за сестра му, която веднага започва да се тревожи, че наистина си го мисля. Но тези двамата са пътеводната светлина на моето съществуване. Никога не бих ги изоставила.

– Тръгнах преди закуска, за да мога да ви видя преди лягане – казвам ѝ.

– Преди закуска – повтаря четиригодишната ми дъщеря с очи, окръглени като чинии.

Закуската в Монте Карло Бийч Хотел е нейната представа за рая и само най-непоколебимата преданост би накарала някого да пропусне такова угощение.

– Ето колко много те обичам – заявявам ѝ, а тя се киска.

Когато се изправям, очите ми попадат върху водещото заглавие на вестника на масата: Канцлерът Хитлер отхвърля Версай: германските войски навлязоха в Рейнска област.

Да, Хитлер наистина скъса Версайския мирен договор и окупира Рейнланд, точно до границата с Франция, акт, близък до войната.

– И заради това тръгнах рано от Монте Карло – прошепвам на майка си, а въодушевлението ми се е изпарило.

Тя стисва ръката ми.

Може би бе глупаво да не остана на церемонията по връчването на наградите заради нещо, случващо се на стотици километри. Но докато брачните ми клетви са станали на пух и прах, единствената клетва, която никога няма да наруша, е тази, която дадох, когато избягах от Рабат – че децата ми са по-важни от всичко. Трябва да съм в Париж заедно с тях.

– Да си вземем сладолед – казвам. – Да се състезаваме.

Изхвърчаме през вратата толкова бързо, сякаш полицията ни преследва. Кристиан печели с победоносен вик, а Беатрис и аз пристигаме едновременно след него; и двете имаме вроден проблем с тазобедрената става. Моят ме притеснява като недоверчив съпруг, ако не му обръщам достатъчно внимание, а нейният винаги е бил по-тежък и тичането я затруднява.

– И двете пристигнахме втори – уверявам я и тя засиява.

Скоро ръцете ни започват да лепнат. Лицето на Беатрис е розово, а това на Кристиан е оплескано с шоколад. Моето е цялото намазано с любов.

Сестра ми Ивон организира вечерен прием, на който присъстват артисти, журналисти като мен, офицери от военното разузнаване и влиятелни мъже. Всички те ще говорят за Хитлер и Рейнланд и ако искам да разбера какво може да означава това за моето семейство, трябва да отида. Така че обличам червена копринена рокля, нещо, което да повдигне духа ми, помрачен от реакциите на Франция и Великобритания към Хитлер – безсилно свиване на рамене. Откога е станало приемливо разбойникът да задържи онова, което е присвоил?

Прекалено добре познавам тираните и знам, че никога не разкриват истинските си намерения, докато не е станало твърде късно, за да бъдат спрени.

Спазмите в таза ме пробождат и още повече развалят настроението ми, ще трябва да положа големи усилия тази вечер, за да прикрия накуцването си. Но единственият лек е да облека роклята и да маскирам лицето си с червило и усмивка.

– Маман – казва Кристиан, когато се отбивам да го целуна за лека нощ – толкова си красива.

Думите му ме съпровождат, докато излизам от стаята с едва забележимо накуцване.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!