Панамски старт на 35-дневното пътешествие из Централна Америка - с колоритни къщи, бачата и чаша сок от тамаринд
От години следваме един и същи месечен график и знаем, че от октомври до януари пътешествията са невъзможни, затова февруари е месецът, в който се отдаваме на голямото годишно пътуване. Дестинацията се определя още в първата половина на годината, след което се започва следенето на самолетните билети. Това, че знаем къде ще ходим половин година предварително, ни позволява да се възползваме от сезонните разпродажби на авиокомпаниите. И така още в началото на септември си взехме двупосочни билети за 750 евро от Амстердам до Панама сити. Полетът беше на 30-и януари. Трябваше да почакаме 5 месеца, за да се отправим на 35-дневно пътешествие из Централна Америка, което щеше да стартира от Панама и да продължи през Коста Рика, Никарагуа, Хондурас, Ел Салвадор, Гватемала и да приключи в Белиз, откъдето предстоеше да прелетим обратно до Панама и оттам до Амстердам. А ние сме Здравко и Ангел и ще се опитаме да ви направим съпричастни с нашето пътешествие и да помогнем със съвети на тези, които ще летят по същия маршрут.
Подготовката беше почти нулева – един пътеводител за цялата Центална Америка на Lonely Planet, резервация за първата нощ в Панама сити и самолетен билет от Белиз до Панама.
Пристигнахме в Амстердам един ден преди полета до Панама сити и спестихме ходенето до града като си взехме хотел до летището. Направихме една бърза примерна схема колко дни ще останем във всяка една държава и кои места ще посетим задължително, и с това се приключи подготовката за Централна Америка. Нощувки, транспорт, забележителности – всичко щеше да се решава на място. И една важна подробност – пътувахме само с ръчен багаж. Винаги го правим. Успяваме да съберем всичко, което ще ни е необходимо за месец в една средноголяма раница. Част от дрехите са такива, които изхвърляме по пътя и запълваме освободеното място със сувенири и подаръци.
След 11-часов полет кацнахме на летището в Панама сити. Минахме сравнително бързо през митническите власти – попълват се разни декларации, които получихме още в самолета и задължително трябва да представите билет за напускане на страната.
Летище „Токумен” се намира на 24 км от Панама сити. Знаехме, че близо до изхода има спирка на градския транспорт. Проблемът е, че в автобусите се влиза само с карта (тархета), която се маркира при шофьора. Билети няма. Ние се опитахме да попитаме на информацията на летището за такава карта, но дамата, която беше заета с грима си, строго ни погледна и попита: “Espanol?” Ние поклатихме глава и тя ни отговори със същото. Да се знае, че английският не е никак на почит в Централна Америка.
Бяхме чели, че може да предложим долар на някой местен и той да ни таксува с неговата карта. И наистина като влязохме в автобуса една дама отчете две пътувания и ме вкара заедно с нея, а момчето от първата седалка таксува Ангел. Никой от двамата не пожела да вземе предложения им долар. Всъщност пътуването струваше 25 цента.
След около 30 минути попаднахме в невероятно задръстване. Трябваше да стигнем до стария квартал на столицата - Каско Виехо. Нямахме представа къде да слезем, но имахме навигатор и следяхме къде се движи автобусът.
След около два часа и половина в автобуса, който едва се движеше в безкрайното задръстване, решихме да слезем. Навън вече беше тъмно. В гайда ни пишеше да се избягва ходенето по улиците вечер, обаче нямаше как да се вслушаме в този съвет. Като слязохме видяхме, че на спирката има каса, откъдето да си купим тархета. Попитахме жената за посоката, в която е Каско Виехо и тя ни посочи накъде да вървим като допълни, че е около 20 минути пеша.
Навън температурата беше около 30 градуса. По тротоарите бяха разположени десетки бръснарски салони, като всичките бяха пълни. Бръснарите работеха основно с бръсначи като оформяха освен коси и бради, мустаци, вежди... По-късно разбрахме, че местните ходят веднъж седмично на бръснар и много държат на прическите, които често са оформени с различни фигури.
По тротоарите се редуваха места, на които предлагаха всякакви печени меса, със сергии за плодове и зеленчуци и всякакви пластмасови дрънкулки.
Въпреки че минаваше 20 часа улиците бяха много оживени. Други чужденци освен нас не срещнахме. Попитахме един полицай за Каско Виехо, той ни посочи да вървим с него и след 5 минути видяхме стария град.
Тук атмосферата беше съвсем различна – пълно с туристи, осветени с красиви фенери улици, колоритно боядисани къщи. Лесно намерихме хостела и се разтоварихме. Имахме резервирана стая за 24 долара със собствена баня, ама без топла вода, което се оказа обичайно за региона. Трябваше да хапнем нещо, но вече наближаваше 22 часа и почти всичко наоколо беше затворено, работеха само няколко ресторанта, които не предвещаваха добър развой със сметката. Накрая нарушихме основния ни принцип – да не сядаме на места, на които има само туристи, и поръчахме спагети и салата, които освен че не бяха вкусни ни излязоха 30 долара. Но така е, когато сядаш в сърцето на стария град. След кратка разходка из тихите тесни улички се прибрахме в хостела.
Планът беше да станем рано, за да направим снимки и около 10 часа да се отправим към гарата, за да хванем автобуса за Давид – вторият по големина град в Панама, междинна точка между Панама сити и столицата на Коста Рика – Сан Хосе.
Часовата разлика между София и Панама сити е 7 часа, затова не ни беше трудно да се събудим в 6 сутринта и да се впуснем в обиколка из Каско Виехо. Първата изненада бяха два кондора, кацнали на един балкон.
Слънцето огряваше яркобоядисаните къщи и цветната феерия беше неописуема. Нямаше никой друг по улиците, снимахме на воля без да трябва да избягваме нежелани субекти. От брега на стария град има чудесен изглед към новата част на Панама Сити, в която преобладават лъскавите небостъргачи, административните сгради и жилищните блокове. Всъщност в Каско Виехо почти никой не живее, повечето сгради са празни. След като е признат за част от световното културно наследство на ЮНЕСКО, кварталът получава финансиране и така започва ремонтирането и пребоядисването на сградите, но голяма част от тях предстои да бъдат реновирани.
Имахме си тархета затова без притеснение се качихме на автобуса, който да ни закара до гара „Албрук” – централната гара на Панама сити, откъдето тръгват автобусите във всички посоки. На гишето за Давид имаше опашка от около 40 души и след половин час се добрахме до билетите. Автобусът ни тръгваше след 30 минути и решихме да хапнем в близката пекарна. Всъщност гарата е доста голяма, на два етажа и освен че има безкрайно много гишета за билети, има и много заведения за хранене.
Като наближи времето за автобуса, се отправихме към перона, обаче се оказа, че трябва да имаш пак тархета, която да маркираш, за да те пуснат да излезеш от гарата. Имаше голяма опашка за тархети, а пък ние нямахме време, затова с много ръкомахания обясних на жената на пропуска, че ще си изпуснем автобуса, ако не ни пусне. Тя извика шофьора на нашия автобус, който ни маркира с неговата карта, за което му платихме 1 долар. Много е приятно, когато хората веднага ти разрешават проблема. Предстоеше ни пътуване около 8 часа до Давид.
Автобусът беше много удобен – с климатик, тоалетна и озвучен с местните хитове. А тук слушаха основно бачата, не ни е никак по вкуса, ама когато си по тези ширини се вписва идеално в пейзажа. Ако си спомняте „Авентура”, които някога звучаха и из българските канали с хита си “Obsession”, те тук са някакви музикални богове, всички знаят песните им и непрекъснато се въртят из заведенията и радиостанциите.
Пътят минаваше през Панамския канал, така че видяхме и това чудо на човешкия прогрес. Не съм сигурен, че си струва да се възползваш от предлаганите турове по Канала, освен ако не си специално заинтересован от това.
В Давид Lonely Planet препоръчваха Лилавия хостел на някаква американка, бивш доброволец към Корпуса на мира. Решихме да се помотаем пеша до хостела, тъкмо да разгледаме и града, който всъщност нямаше никакви забележителности и служеше за спирка на туристите, които пътуваха от Панама сити до Сан Хосе.
След около един час се озовахме пред една ярколилава къща. Собственичката беше първата, с която разговаряхме на английски, откакто бяхме кацнали в Централна Америка. Даде ни двойна стая за 23 долара и ни насочи към близкия супермаркет, откъдето да си вземем нещо за хапване и да се заредим с провизии за следващия ден.
Вечерта се запознахме с американката със странно име Никола, която на следващия ден също като нас трябваше да отиде до гарата, за да вземе автобуса за Сан Хосе. Разбрахме се да се чакаме в 6,30 пред хостела и заедно да си вземем такси, което щеше да ни струва 3 долара. Това беше твърдата тарифа, която се плащаше от гарата до която и да е точка в града.
Лилавият хостел освен че беше боядисан в лилаво, можеше да се похвали с лилави чаши, чинии, чаршафи, както и с лилав фаянс в тоалетните, и един плакат на „Цвят лилав” на рецепцията окачен в лилава рамка. Навсякъде имаше залепени бележки, които уведомяваха гостите, че не са сами на това място и е желателно да се съобразявят с всички останали обитатели на хостела, включително мравките, хлебарките, мишките и всякакви други насекоми и гризачи.
На сутринта ни бяха оставили по една лилава купичка с пакет мюсли и един банан за закуска. Хапнахме ги и помолихме да ни поръчат такси. Тримата с Никола се отправихме към гарата и пристигнахме там час и половина преди да тръгне автобусът. Но всички се опасявахме, че може да останем без билети, защото това беше единственият автобус за деня до Коста Рика.
Компанията, с която щяхме да пътуваме до Сан Хосе беше „Тракопа”. Автобусът тръгва в 8.30 ч. Гишето трябваше да отвори час преди това, но момичето се появи малко преди 8 и събра паспортите на всички. Беше се оформила опашка от двайсетина туристи. Даде ни една тетрадка, в която всеки да си запише данните и започна да раздава билетите. Докато чакахме към нас се присъедини и една холандка, която поне говореше испански. Постепенно всички на опашката си станахме близки и започнахме да споделяме плановете. Имаше няколко възрастни двойки, които казаха, че се страхуват да пътуват след Никарагуа, но с усмивка отбелязаха, че едва ли е толкова опасно колкото го описват в пътеводителите и по медиите, но все пак предпочитат да не рискуват. Никола щеше да пътува до Мексико, но предвиждаше да мине транзит през Хондурас, а Ел Салвадор изобщо не беше в плановете й. Оказа се, че ние бяхме единствените, които ще спрем във всички държави по пътя.
Предстояха ни 8 часа до Сан Хосе. Приятна случайност беше, че по пътя спряхме в покрайнините на град Антон и седнахме да хапнем в ресторант „София”. След около месец отново щяхме да се върнем в Панама, откъдето ще летим за Европа, но сега ни очакваше Коста Рика.
Полезни съвети за Панама:
- От централната гара „Албрук” до летище „Токумен” има директен автобус, който струва 1, 25 долара. И за него ви трябва „тархета”, чиято цена е 2 долара. С една тархета могат да пътуват няколко души.
- Когато се качвате в междуградските автобуси, си взимайте връхна дреха, защото въпреки че температурите навън са високи, в автобусите климатикът работи на някакви нечовешки градуси, които рядко надвишават 15.
- Опитайте сок от тамаринд, който се предлага из заведенията, в които се хранят местните. Вкусът му е нещо средно между фурма и мушмула. За мен лично беше отвратително, но Ангел го хареса. Другото неприятно традиционно питие е „орчата” – приготвят го от ориз и канела. На Ангел и това му харесва.
- В Каско Виехо се намира най-старото кафене в Панама Сити, което се казва просто „Кока Кола”. Намерете време да се отбиете там, за да се потопите в носталгичната му атмосфера, заобиколени от десетки възрастни местни, които години наред четат вестника си на изтърканите дървени масички, докато пият сутрешното си кафе.
- Ако планирате да отидете до една от основните забележителности на Панама - Бокас дел Торо, имайте предвид, че автобусите от Панама Сити са два дневно – в 8 и в 20 ч. Въпреки че дотам са 355 км пътуването отнема около 11 часа. Ние не успяхме този път, но знаем, че гледката си струва.
*
Следете цялото пътешествие 35 дни с раница из Централна Америка.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
