В няколко публикации Милена Йоцова ще ви разкаже за пътешествието си из Африка.
Ще ми се още в началото да е ясно, че това не е справочник с полезна информация за туристически обекти, нито е списък с местни забележителности. По-скоро е дневник на впечатления, настроения и изживявания, всички напълно субективни, породени от пътуването и досега с магичната Африка.
27 юли
Започвам с това, че всичко, което бях чула за Африка – как ти остава в душата, трайно се настанява някъде дълбоко вътре и размества корените ти, се оказа напълно вярно, поне за мен.
В самолета, след края на документалния филм за Ролинг Стоунс „Crossfire Hurricane“ се замислям кога започна всичко и как се озовахме тук, на път от Франкфурт за Йоханесбург, а после до Виндхук, откъдето ще започне африканската ни история.
За да се случи този полет, минахме през шестмесечно планиране, контакти с пет местни туристически агенции в Намибия, вадене на три визи, двукратни промени в маршрута и огромна кореспонденция.
И ето ни, четирима души, познати или приятели в различна степен, кой от кой по-различни, събрани заедно от идеята за Африка, всеки със своята собствена представа и нагласа.
Маршрутът обхваща Намибия, Ботсвана и Зимбабве (само водопадите Виктория), като в Намибия ни посреща гид, който ще се превърне в неразделна част от нашата общност за следващите шестнадесет дни. Така че с Тим ставаме общо петима!
Още при слизането на летището в Йоханесбург се усеща някакво спокойствие и разпуснатост, крайно нехарактерни за летищата в Европа, да не говорим за САЩ. А когато на извинението ми, че не съм изпила водата и изхвърлила бутилката ведрият митничар ми отговаря с благ тон, че не е нужно да съжалявам, нищо не е станало, разбирам, че нещата тук са различни и ще си имаме работа с друга култура.
Втората приятна изненада – попадаме в магазина за сувенири, където мога да изкарам часове, но все пак това е едва началото, та развързваме кесиите умерено. Забравям си рестото от около четири щатски долара и продавачката ме догонва с усмивка и парите в ръка. Наистина! Началото е обещаващо и душите леко започват да се отпускат.
Двучасов полет до Виндхук и ето ни под опеката на Тим, нашия гид, потомък на холандци и англичани, ама няколко поколения назад, та се води истински кореняк намибиец. Изглежда благонадежден и приятен.
Светът е малък, защото впоследствие се разбира, че имаме общи познати, далечни, но все пак от четирима българи да се окаже, че с двама от тях гид от Намибия има общи контакти, си е интересен факт.
Потегляме към Виндхук с джип, който се превръща в основно местообитание за нас в следващите две седмици. По-точно се отправяме към покрайнините на столицата. И ето ти край пътя първия бабун. Човече, в Африка сме!
Вила Виолет се държи от французин и германка – Бен и Хайди, много приятно местенце, сърдечни и мили домакини.
Кафенце, цигарка и хайде на вечеря в Joe’s Beer House, нещо от сорта на Горублянското ханче за чуждестранни туристи, но без програма. Похапваме добре, оценявам качеството на южноафриканските вина, спътниците ми - на местната бира Windhoek Lager, умората натежава и хайде по леглата. Първа нощ на африканска земя. Най-хубавото тепърва предстои и вълшебствата ни очакват.
*
28 юли
Закусваме сгодно и потегляме. Първа точка от маршрута – пустинята Намиб – възраст 80 милиона години. Приключението започва. Крайна дестинация за този ден – Agama Lodge, на 60 километра от Сосусвлей (Sossusvlei), където се намират знаменитите червени дюни, но за това по-натам.
Пейзажът е оскъден и равен, пясъчно-каменист, действа ми успокояващо, лека полека започвам да се потапям в атмосферата на тази далечна и разнолика страна Намибия.
Отзад в колата сме трима – Стан, Ната и аз, тесничко е, така си и остана в следващите петнадесет дни и над 3000 км. Натето милото, като най-младо седя в средата през цялото време. Наградата обаче беше по-добър зрителен достъп до пейзажите. Отпред Тим (десен волан е там), до него - Рос, в последващо качество на секретар и туристически асистент. Пейзажът ми напомня на Сирия и Йордания, с чара на оскъдни и дискретни цветове и форми.
Насладата расте с появата на първите четириноги бозайници. Ето ги антилопите – кудо, спрингбок, орикс, също и щрауси. Не очаквах да са толкова много. В началото силно ентусиазирани спираме на всяка антилопка и щрак, щрак, безспир. Впоследствие си даваме сметка, че ако я караме така, звездите ще ни заварят насред пустошта, та ставаме по-умерени.
По път спираме и в Солитер, където властва Мус Макгрегър, прочут с ябълковия си пай. Каквото и да говорим, сладкишите му са много добри. Самият той, както много удачно се изказа Тими гид, е станал прочут, без да е бил подготвен за това.
Мус се прави на великодушен и пропит от любов към човечеството, но видът му не е най-благочестив, както се вижда от снимката. Паят обаче, както казах, а и останалите вкусотии, които опитахме, са превъзходни.
В ранния следобед, леко уморени, пристигаме в Агама. Където попадаме в гостоприемните ръце на Джон. Джон! Много мога да напиша за него, страхотен човек, привлекателен мъж! Джон, създал сред пустинята приказен лодж - красиво, функционално, удобно и много уютно място - помислено е за всичко и характерът на собственика си личи във всичко – от отношението към персонала до усещането за дом, точно тук на това място. Както сам той казва, всичко е сътворено буквално от самия пясък.
Лъха стабилност и топлота – отражение на собственика. Двете кучета са приказни, дружелюбни и доверчиви. След кратък отдих Джон ни организира офроуд изкачване до върха на хълма за изпращане на залеза. Това е първият ни залез сред природата на Намибия и за мен остава незабравим. С чаша джин с тоник в ръка се потапяме в дълбоката магия на Намибия. Усеща се една мекота, като пред влюбване.
На вечеря чудесни момичета от тукашното племе, сродно на бушмените, ни представят на местно наречие (помниш "Боговете сигурно са полудели") менюто и сервират вкусна храна. Южноафриканското вино за пореден път затвърждава много висока оценка в класацията ми на червени вина. В шест и половина вечерта цари непрогледен мрак. Чили и Намибия са страните, известни като най-добри места за звездоброене.
Агама е в пустинята, наоколо няма нищо, което хвърля изкуствена светлина, и небето те изпраща в някакви трансцендентални състояния. Няма такива звезди, възхитително е. Няма как да се хване с камера, та може само да се любуваш с очи на изумителната звездна шевица. Ние сме на плоския покрив на бунгалото. Счупвам чашата с вино, добра поличба, връзка със съществата от други светове. Падащите звезди се надпреварват да летят към Земята, откъде се взеха толкова много не става ясно. Желания се отправят към Вселената, но в един момент умората натежава и Южният кръст отстъпва място на Сънчо.
*
29 юли
Ставаме в пет часа сутринта, предстои посрещане на изгрева над дюните в Сосусвлей, едно от най-знаковите места в Намибия. Чакат ни 60 км бързо каране, лошото е, че се вихри страхотна пясъчна буря.
Вятърът е унищожителен, пясъкът прониква навсякъде, ама кога друг път ще ти се случи това? Адреналинът и той расте с неудържимия вятър. Стигаме до гората в пустинята, откъдето се тръгва пеша за Дедвлей (Dead Vlei).
Пинк Флойд и Антониони са се вдъхновили сигурно от това място за най-добрите си работи. Vlei означава дъно на тиган, плоската основа, образувало се е от подвижните дюни, които се местят с времето сравнително скоро, преди 500 години. Пясъкът и дюните са господари на пустинята, силни, неподвластни на каквито и да било промени. Финият пясък може да те задуши, ако си невнимателен, моделира всичко по своя преценка. Разделяме се и ние със Стан и Рос тръгваме да катерим най-стръмната дюна. Пясъкът продължава да се просмуква навсякъде, целите сме в песъчинки. От един момент нататък дюната става изцяло отвесна и тук разбираш, че за да те допусне, трябва изцяло да й се повериш, да се слееш напълно с нея. Прегръщам пясъка с две ръце и се оставям изцяло на него, да прави каквото ще, в неговата власт съм, ако ще ме връща назад, така да бъде. Значи това означава да се довериш, отпуснеш и приемеш случващото се. Усещането е уникално, разкрива истина чрез конкретно преживяване. Възнаградени сме и ето ни горе, на върха. Там обаче вятърът е неудържим и просто няма как да се задържим. Мислехме да минем по ръба, нещо като Кончето на Пирин, но пясъчно и по-кратко, и да слезем от другата страна. Уви, няма да стане заради вятъра, така че тръгваме да слизаме обратно по стария път, надолу, заравяйки боси крака във финия пясък. Ах, няма такъв кеф. Все едно те плиска вода, моето пустинно кръщене, толкова съм доволна.
Изтощени от вятъра и натъжени от вестта, че няма да летим със самолет над Skeleton Coast (Бряг на скелетите -опасното крайбрежие на Атлантика, довело до гибелта на стотици кораби, осеяли с останките си дъното на океана), решаваме следобед да изкатерим дюната Елим и оттам да изпратим залеза. Не знам доколко снимките успяват да предадат магията от цветове, но залезът над пустинята за мен си остана и ще остане една от най-магичните картини в този свят. Кротко и мързеливо изкарваме няколко часа в един лодж, докато стане време за потегляне към Елим.
Тази дюна е доста висока и се върви около час нагоре по пясъка. Може би от вятъра, но аз съм вече доста изтощена и ми е по-трудно да катеря. Стан и Рос крачат бодро. Май доста им харесва. Най-сетне стигаме върха и цялата умора отново е пометена от красотата, която се разкрива пред нас. Голямата полза за мен е, че опознах пясъка много по-добре. Навремето като четох „Жената от пясъците” на Кобо Абе, ми беше трудно да си представя песъчинките като помитаща стихия. Вече съм наясно, с това шега не бива. Тръгваме обратно към любимия ми/ни Джон и по пътя, в тъмното, насред пущинака пукаме гума. Тим обаче си го бива и се справя завидно добре, с помощта на Стан. В Агама лодж вятърът не е спрял, а е и доста студено. Вкусна вечеря, за пушене отвън и звездоброене и дума не може да става. Пронизващ е вятърът. Към девет и нещо вечерта лягаме и заспиваме моментално. Емоцията ни е изтощила докрай, страхотно е, всичко!
*
Следва продължение...
Следете цялото пътешествие "Африка - достигане до корените".
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
