В няколко поредни материала Милена Йоцова разказва за пътешествието си из Африка. Ако сте пропуснали, прочетете първа част.

30 юли

Сбогуваме се с Джон, все едно че си тръгваме от дома. До края на пътуването никъде другаде не изпитах такова усещане за уют.

Бих се върнала отново тук. От великата Намибийска пустиня се отправяме към брега на Атлантика. По пътя дебнем за сурикати, това беше едно от животните, които всички силно искахме да видим. Уви, така и не се осъществи. Имало ги в изобилие, повтаряше Тим, но ние не извадихме късмета да ги срещнем в естествена среда.
Първата ни спирка към новите посоки е Уолфиш Бей (Walvis Bay), втори по големина град след Виндхук, първи по удобство и функционалност според мен, разположен на брега на Атлантическия океан, и царство на фламингите.

Хиляди са - в океана, на брега. Уникална птица е това, убедих се. И преди съм виждала ята, във Франция, но в Африка цари истинско изобилие.

Фламингото може да мине за лебед, чапла, щъркел, гъска, неодушевен предмет, а в същото време има и собствена неповторима индивидуалност. Да наблюдаваш храненето или летенето на фламинги, дори и неподвижното им стоене на един крак във водата, носи голямо умиротворение. Източник на спокойствие са тези грациозни пернати.

На път минаваме повторно край Мус Макгрегър, който гордо показва книгата на Юън Макгрегър "Long Way Down", където на едно място се споменава и неговото име, и заведението му с вкусни пайове и сладкиши. Мус е зачервен и много доволен. Отново повтаря, че единственото му желание е да прави хората щастливи. Макар и да не ми звучи много искрено, в същото време сладкишите му са прекрасни и на добри цени, така че съм склонна да мисля, че наистина човекът си изпълнява достойно мисията и носи щастие, най-вече за вкусовите сетива. Дотук с Мус.
В ранния следобед пристигаме в Свакопмунд, където ще нощуваме. Вторият опит на Натето за летене над пустинята пропада. Семейство германци със силен афинитет към семейните традиции не желае външен човек в малкия самолет по време на семейно споделеното изживяване нависоко. И ето как милата Ната за пореден път остава на земята. Тим се разтичва и уговаря полет за следващата утрин, за всички.

Хотелската ни стая в Свакопмунд е цялата в бяло – стъкло и метал, огледални плотове, предразполага към някои леко извратени практики, но няма да ги споменавам.

Температурата вътре е осемнадесет градуса, но собственикът твърди, че не е студено. Голям пън е, от самото начало не ми хареса.
Излизаме на разходка по плажната ивица. Уникално е. Океанът мие пустинята, а точно на границата между пясъка и водата са се разположили добрите ни приятели – фламингите. Този ден си беше техен.

Слънцето тръгва да залязва по слънчевата си пътека във водата, време за цигара преди залез. Вечерта сме на кръчма в тузарски ресторант съвсем близо до хотела. Тим не е с нас, а при сина си в близкия град Уолфиш Бей. Отново сме в цивилизацията за кратко, храната е вкусна, виното също, но някакъв особен колорит не се забелязва. Прибираме се, готови за сън и сънища за полети със самолети над пясъци, нали това ни чака на другия ден. Вълнението е голямо. Заспиваме.

31 юли

Може и да не е за вярване, но и третият опит за летене се оказа неуспешен. Поличбата просто не ни напусна. Само минута преди да платим цената, звънят от пистата със съобщение, че има силна пясъчна буря. А това означава, че няма полет, защото първо е опасно и никой пилот няма да рискува живота на туристи, а и своя, и второ, нищо не би се видяло от облаците пясък. Ната е на ръба на нервна криза, всъщност може и да го прекрачи този ръб, аз обаче си давам сметка, че щом три пъти не ни се дава, значи така трябва да бъде и е само за наше добро. Вече и без това сме закъснели достатъчно, убихме време в града, пихме кафе, обиколихме търговската улица, хайде стига толкова. Няма какво повече да правим там. Чака ни Дамараленд.

По пътя спираме в Уис (Uis), градче с минен поминък някъде в сърцето на Намибия, това вече е Африка без пудра и грим. Бедняшко и застинало. Хапваме набързо в местния Fast Food и газ напред. По пътя срещаме и жени от племето химба, намазани с червеникавокафява смес от растения и скален прах. 

.

Гидът ни казва, че тези точно не са истински, ама на мен ми изглеждат напълно автентични.

Вече навлизаме в Дамараленд, където Тими ни подарява офроуд преживяване из силно пресечен и неравен терен. Тук са слоновете, които виждаме, и леопардите, които не виждаме. Това не е национален парк, където си длъжен да спазваш инструкции, административни разпоредби и други такива ограничения. Докато в националните паркове слизането от превозното средство е забранено, тук можеш да правиш, каквото поискаш, ако ти стиска, разбира се.

Появата на първия слон в естествена среда е нещо, което ме връща в детството, когато слонът за мен беше символ на Африка.

Изведнъж всичко онова, плод на снимки, филми и книги, което ти се е струвало далечна фантастика, оживява на метри от теб. Кой казва, че мечтите не се сбъдват? Както видях пингвини на хиляда километра от Антарктида, така и слоновете сега идват да напомнят, че човек трябва да има желания и да ги следва. Че на Земята има място за всички същества, че Природата се е погрижила за всичко и човек трябва само да следва правилата й и да я обича, защото тя е щедра и всеотдайна.

Всичко това нахлува в главата ми при вида на слона – първия. Ако някой ми беше казал тогава, че до края на пътуването ни ще видим повече от хиляда слона и че ще се разглезим дотам, че вече изобщо няма да ни впечатляват, не бих повярвала. Но да караме поред. Интересното е, че от всички места, които посетихме, най-силно усетих като енергия и място Дамараленд, но не съм в състояние да напиша нищо. Абсолютно съм убедена, че там има портал към други светове. Помня, че исках времето да спре и да остана, където съм, в някакво състояние извън време и пространство. Нямаше никакво значение дали съм сама или не, чувствах се цялостна. Усещане за проявлението на Бог?

Не зная. Трудно обяснимо е и до този момент.

Там вечерта се състоя и нашият купон. С питиета, цигари, музика. Както си му е редът.

*
1 август

Посрещам изгрева сред зашеметяваща гледка, пореден изгрев, въобще не ми се тръгва. Чакат ни обаче бушменските рисунки в Twyfelfontein - чудя се как точно да го изпиша на кирилица и го оставям така. Имаше известно леко брожение дали си струва или не, но тъй като така или иначе си спестихме едни други рисунки на бушмени, за което и досега съжалявам, потегляме.

Мястото е живописно, скалисто, човек се чувства много странно тук, времето е спряло и нищо няма значение. Рисунките са на повече от 10 000 години, врязани в скалите със сечива и представляват единствено животни или стъпала. Служели са за ориентир при номадските кръстосвания на бушмените. Бушмените са коренните обитатели на Дамараленд, както и на част от Намибия, а и други части от южна Африка, но като миролюбиви, кротки и изконно свързани с природата хорица, са изтикани в най-негостоприемните части на страната – вътрешността на пустинята Калахари. Така и не ни остана време да влезем навътре и да посетим селище на това извънземно племе, което макар и несправедливо страдащо, не е загубило природния си дух и добронамереното отношение към света. Гидът ни беше запленен от бушмените и разказваше какви изкусни лечители са, познават всяко растение в пустинята и знаят за какво да използват всяка негова част – защото една част от растението може да изцери, а друга да погуби човек. Голям пропуск, че не опознахме по-отблизо културата им – задоволихме се с рисунките. Чудни са, наивистични, като детски рисунки, и точно като тях те докосват.

След около час и половина потегляме за Каменната гора – The Petrified Forest. Това е феномен, който не съм виждала никъде другаде. Огромни дънери отпреди 200 милиона години, изкоренени и полегнали хоризонтално в отдавна пресъхналото речно дъно, които са се превърнали в нещо като каменни отломки, не точно камък, а вид опалов минерал.

Мястото е уникално, както и всичко останало в Дамараленд. На входа на парка, където те поема местен гид, има табела, указваща че 12-месечен затвор заплашва всеки, който вземе какъвто и да било камък от защитената територия. Не че не знам английски, но при вида на тези уникални природни образувания, забравих напълно предупреждението и събрах в шепа три камъка, наистина страхотни. Не се и опитах да ги скрия. В един момент гидът ме вижда и ме пита съвсем приятелски не съм ли прочела надписа на входа. Чувствам се пълен идиот и връщам обратно находките по местата им. Трябва да се върна обратно там, не за друго, а за да се порадвам пак на природното чудо.

Следобяд пристигаме в Талени, на един от входовете на най-големия природен национален парк в Намибия - Етоша. Лоджовете са приятни, всичко е подредено функционално и с вкус.

Всъщност оттук започва нашата сафари част или game drive-а, изразяваща се в каране из буша в търсене на диви и всякакви други животни и птици.

Слизането от превозното средство е абсолютно забранено в парковете. От време на време, след тричасово каране и яко подрусване, след жадно взиране в очакване да видиш негово величество Лъва или който и да било друг родственик от семейство котки, ми идваше да скоча от колата и да се разтъпча малко, дори и в компанията на диви зверове. Не го направих. Тук по време на следобедната обиколка видяхме първия лъв и първите жирафи в естествена среда.

Усещането е страхотно, виждаш едни чудни същества у дома си, абсолютно нехаещи за теб и присъствието ти, и съвсем равнодушни. Докато ние двуногите щракаме с камери, движим се и се местим в търсене на най-добрия ъгъл за наблюдаване, и само объркваме баланса. Африка те слага на мястото ти, нито по-горе, нито по-долу, трябва да се съобразяваш с природния ред, който тук е все още жив, слава Богу.

Привечер се прибираме обратно, трябва да сме напуснали парка до 6 часа вечерта, иначе прекарваш нощта там, в буша, на своя отговорност. Чудесна вечеря в изискана обстановка, малки приятни удоволствия, течни и тютюневи, ех че кеф. Впечатленията се трупат главоломно и е хубаво, че вечер все пак остава малко време да релаксираме, за осмисляне не можем да говорим, това е процес, който трае дълго и настъпва впоследствие. Да спомена, че вечер лягаме много рано, към 10 – 10 и 30 най-късно, поне аз, и сутрин ставаме с изгрева на слънцето.

Режим, напълно съобразен с природата. Ама то като си сред природа е лесно. Въпросната вечер към нашата малка и сплотена група се присъединява и жената на гида ни. Пропътувала е 200 километра, за да изкара една нощ със съпруга си. Женени са отдавна. Впечатлена съм. От вида й също – има удивителна прилика с фолк певица – визия, ботушки, прическа, поведение. Архетипите са неизкореними. Уви, снимков материал липсва. Всъщност нямам много преки впечатления, защото си легнах рано. Добре че са Ната и Рос, трябва да им отдам заслуженото, защото те спасяват неведнъж положението от надвиснало мълчание. Ние със Стан, с нашата интровертност, сигурно щяхме да уморим Тим от скука. Докато другите ни двама чудни спътници поддържат разговора и духа жив, и се проявяват като хармонични и общителни нормални събеседници.

Следва продължение...

Следете цялото пътешествие „Африка – връщане към корените“.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!