Ежедневието в Африка не може да ти предложи нищо, което не е странно, комично или безумно.

Антония Хубанчева е със сигурност най-усмихнатият учен в Африка. Обожава прилепите. Обича пътешествията. Пътува без предварителна подготовка. И така... попада – както тя самата казва „без да иска“, в африканската държава Малави, където прекарва шест месеца като част от изследователски проект за прилепите.

След две презентации в препълнената зала на кино Влайкова в София, където Тони разказа за преживяванията си в Малави, следва трета, защото тя не разказва, а директно ви пренася на хиляди километри оттук.

А ето и какво разказа Тони специално за читателите на Peika.bg:

- Най-напред, сподели с две думи как попадна в Малави?

- Може би са три: без да искам. Буквално без да искам. Попаднах случайно на обява за работа точно когато обяснявах на един познат, че няма как от небето да ти паднат интересни неща. От инат написах някакви ключови думи в Google и се оказа, че университетът в Бристот, Англия, търси научен сътрудник за теренни проучвания в Малави, Африка. Условията горе-долу описваха мен, с изключение на едно нещо: кандидатът да има лиценз за огнестрелно оръжие. С какъвто така и не се сдобих.

- От колко време се занимаваш с прилепи, откъде тази страст?

- Бях на 19 години, когато се влюбих в прилепите. Още отт малка винаги съм искала да бъда изследовател – да изследвам поведението на животните и връзките между различните животни. Попаднах на една презентация за прилепите на Боян Петров и ми трябваха точо 15 минути, за да разбера, че до края на живота си ще се занимавам с прилепи.

- Кое беше първото нещо, което те изненада в Малави?

- Като си гледах снимките, видях, че една от първите снимки, които съм направила, е на полицай с огромна пушка. И се зачудих защо съм я направила. След шест месеца в Малави това вече не ми правеше впечатление, но в началото ми се виждаха странни тези огромни пушки насред центъра на града.

- С какво те изненадаха хората в Малави?

- Аз имам една стратегия за пътешествията си, която се получи малко случайно, но успявам да я поддържам с годините и много държа на нея. Повечето хора правят подробни проучвания за мястото, на което отиват. А аз отивам без да знам нищичко. Обикновено не знам дори къде се намирам и само чакам да видя къде ще ме отведе самолетът. Затова и нямах никакви очаквания за хората. Но няма да забравя тези огромни усмивки на местните хора всеки път, когато направиш усилие да излезеш от образа си на турист и вместо бял човек, да бъдеш просто човек.

- Имаше ли някоя смешна или тъжна случка?

- Аз за обикновени случки не се сещам. Ежедневието в Африка не може да ти предложи нищо, което не е странно, комично или безумно. Аз веднага скочих в дивото сърце на Малави, там, където няма хора, и в началото имахме толкова работа, че нямахме време да излезем от националния парк Лилонгве, в който работехме. След месец, в първия си почивен ден, с моята колежка взехме колела и решихме да видим какво има в Малави. Тръгнахме напосоки. По малки пътечки в дивата африканска действителност. С глинените къщички, с десетките тичащи деца, банановите палми. Хората бяха удивени, че двама бели просто така се разхождат, защото не беше туристическа зона. В един момент видяхме наредени по една пътечка листа, за които се оказа, че означават, че тук има погребение. Ние прекосихме листата и понеже тъкмо си упражнявахме местния език, като видяхме хора в близката горичка, жизнерадостно ги поздравихме с „Мули буанджи“ (което означава „Добър ден, как сте?“), а на едното от колелата на всичкото отгоре му беше развален звънецът и весело звънкаше ли, звънкаше. В един момент осъзнахме, че се намираме по средата на голямо погребение. Макар това да е едно грубо вмешателство в мъката, хората всъщност бяха толкова поласкани, че сме направили опит да разберем техните традиции и да научим техни думи, че макар и по-смутено от обикновено, ни поздравиха, зарадваха ни се и ни изпратиха по живо, по здраво.

- А случка с животни?

- Беше в най-горещия сезон, когато през деня беше над 40 градуса, а нощем се разхлаждаше до към 38-39. Реших вместо в сафари палатката да изляза да спя в хамака на въздух. Беше прекрасна нощ и се чудех защо не го правя по-често това. Малко по-късно разбрах защо. Когато се събудих от пухтене и топъл дъх, се оказа че до хамака ми, на сантиметри от лицето ми, има един слон. Слонът искаше да хапне листа от дървото, на което бях вързала хамака, а слоновете никога не са по един. Скоро осъзнах, че съм заобиколена от стадо, чуваше се едно страховито трошене на клони... Чудех се какво да правя, чудех се... и като осъзнах, че не мога да мръдна, защото вероятно ще го уплаша, накрая просто заспах. Заспах насред стадо слонове, което много ясно показва какъв непукизъм те завладява в Африка в един момент.

- Какво най-много ще ти липсва от Малави?

- Ще ми липсва смехът на хипопотамите. Хипопотамите са като животни от вълшебните приказки - през деня са едни, а нощем стават съвсем други. През деня те са дебели, розови и смешни, с дебели дупета. През деня обикновено лежат и пръхтят във водата или от време на време издават един звук, подобен на смях, все едно някой е казал нещо много, много смешно. Никога обаче няма да забравя ужаса, който изпитах първия път, когато чух хипопотам през нощта. От дебели, розови и смешни те се превръщат в най-ужасяващите създания на този свят. 

Ще ми липсват и хиените, за които сме свикнали да мислим като за неприятни създания – спомнете си „Цар Лъв“. За мен обаче хиената е най-нежният щрих на африканската нощ. А звукът, който издава, е най-успокояващото нещо, което можеш да чуеш в нощта. Кара те да се чувстваш уютно и да почувстваш хилядолетията, които текат покрай теб.

Най-много от всичко обаче ми липсват приятелите, които открих там.

*

Чуйте на живо още от историите на Антония Хубанчева и Малави на 8 октомври, от 19 часа, в Дома на киното – благодарение на Клуба на пътешественика, София (повече за събитието тук).

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!