Роден в Дубай и израснал в стара София, както сам я нарича Башар Рахал. 

Дете на ливанец и българка, той обикаля цял свят, заради работата си на актьор, но винаги си спомня с носталгия за дома. 

Срещаме се през едно нетипично студено априлско утро. Разказва за любимата си селска къща, странните истории на път, за живота между Америка и България, за съпругата си Калина и двете им деца - Клои и Индия. В гласа му се усеща дълбоко спокойствие, но и една фина нотка на тъга по семейството и отминалото време.

- Как си в този необичайно студен априлски ден?

- Честно казано, ако не беше кучето ми, въобще нямаше да изляза сутринта. Като го видях, ми стана толкова жал. Излязох и ръцете ми измръзнаха за 2 минути. Но май и на него не му беше интересно да се разхожда. 

- Какво куче имаш?

- Твърдокосмест дакел. Прилича на кренвирш с косми. Много е смешен. Подариха ми го за рождени ден. От октомври месец живеем заедно. Сутрин е много смешен, защото идва до леглото ми, качва се и ме гледа дали спя. И аз го гледам с премрежен поглед. Виждам го, но той си мисли, че съм със затворени очи. В момента, в който ги отворя, започва да се радва. „Хайде, татко стана, давай да излизаме“. Той е влюбен до болка в мен, но само кучкарите ще ме разберат, другите ще кажат, че съм ненормален. 

- Кое е любимото ти време?

- За мен няма по-съвършено време от пролетта в София. Още не са излезли комарите. Можеш да излезеш да караш колело. Не ти е студено, не ти е топло, а просто ти е съвършено. Обожавам софийските улици пролетно време. Тогава се появяват синигерите, които пеят много красиво. Обичам да се събуждам с техните песни. Мога да стана в 5 часа, за да ги слушам.

- А кое е най-хубавото време за пътешествия?

- Точно това. Ако искаш да отидеш, например на разходка в Дубай, трябва да го направиш януари-февруари, когато там е пролет. Жегите, както и супер студеното време не са ми приятни. Пролетта е разкошна. Особено, ако се разхождаш по парижките улици. Даже есента не ми харесва толкова, защото е малко мрачна, започват да падат листата. Има нещо тъжно в нея. Докато през пролетта всичко цъфти, започва животът. Обожавам да гледам как цветята изникват. 

Имам една селска къщичка, ходя редовно там и си садя разни цветенца. Толкова ми е приятно като видя, че някое се е хванало, че е цъфнало. Сега съм си засадил едни лоницерии и имам цели гроздове от цветя. Виждам как давам живот на нещо. Може би ние мъжете сме комплексирани. Всички големи творци – композитори, художници, скулптури са предимно мъже, защото имат вътрешен комплекс, че не могат да раждат.

- От кога тази любов към природата, цветята, да даваш живот?

- Това ми е насадено от майка ми. Тя обожава цветята. Това е нещото, което може да открадне. Даже, когато са били в любовна авантюра с баща ми, го е взимала да крадат цветя и му е казвала: „Ей там, на втория етаж има едно цвете, искам да ми го свиеш“. Тя стои и пази отдолу, той се катери по балконите да краде и като дойде някой, тя бяга. След това той тича след нея със саксия в ръце. Е, вече не краде, има си всички цветя, които иска... Да знаеш, че най-хубавият аромат на цвете е на цъфнал лимон. Това е последното нещо, което можеш да помиришеш и след това спокойно да умреш.

- Какво друго има в твоя малък рай, освен цветя?

- Много камък – каменни огради, каменна чешма. Но пък сега стана много каменно, искам да го направя по-уютно, по-зелено. Цветята създават уют в двора, а една къща без двор не става. Може би съм воден от някаква носталгия. Израснал съм в стара София. На нашата улица имаше един блок, всичко друго беше къщи. Прескачал съм огради, крадял съм джанки, малини, ягоди, теменужки, кокичета, момини сълзи. Това е съвършеното цвете, което можеш да подариш на момиче!

- С какво обичаш да пътуваш?

- Заради безкрайните ми пътувания между Америка и България малко съм намразил пътуването със самолет, но пък това е най-бързият начин. Не обичам да пътувам и с кола. Самолетът го използвам, за да отида на едно място и да остана там поне 10 дни. Искам да опозная градчето идеално, да науча калдъръмчетата, да разбера кое е най-вкусното заведение, да пробвам три ресторанта, от които единият да е пълен провал, вторият да е много скъп, а третият да е съвършеният. Само така мога да опозная, да припозная дадено място. Обиколил съм почти цяла Европа, но има градове, които не мога да усетя, защото съм бил за кратко в тях. 

- Кои градове си успял да опознаеш по този начин?

- Барселона, Прага, Париж, Ница, Кан, Монпелие, Авиньон, Лондон. Това са и градовете, които най-много харесвам.

- Кое беше най-интересното, най-ценното в тези места?

Хората, които срещнах там. Те са много различни. Например хората в Брюксел не ми харесват. Много са студени. Правят страхотни пържени картофи, но хората им не са толкова готини. Аз съм свикнал да е като в Америка - всички те поздравяват, точно както е било по старо време в България. Любопитното, което забелязвам е, че в момента хората в Европа са по-отчуждени един от друг, отколкото хората в България. 

Никога няма да забравя, преди няколко години пътувах към село Боженци с по-голямата ми дъщеря Клои. На пътя видях една прегърбена баба с няколко козички. Тя започна да ми маха и си помислих, че има нужда от нещо. Спрях и тя ми казва: „Баба, имаш ли едно шишенце? Видях, че си с малко дете, много искам да му издоя малко мляко“.

В началото си помислих, че иска да направи някаква търговия. Но тя ми каза: „Много е полезно за дечицата, бабо“. Съгласих се, дадох й и едно шише, тя го напълни. Приготвих 10 лева, но не ги взе бабата и това е. Накрая каза, че ако продължавам да й ги бутам, ще излее цялото мляко. Направо ми се доплака от умиление. За мен нашите баби са прекрасни. Те са отдадени на внуците си, на децата. За мен няма по-велико нещо от децата. Повечето родители само ги оставят на детска градина. Могат да си говорят с тях, единствено докато са в колата и децата си играят с таблета. Има нещо сбъркано в този забързан живот. Надявам се хората повече да се обърнат съм себе си, да потърсят спокойствието. Наскоро ми попадна една анкета, че около 59% от българите искат да живеят на село, ако могат. Явно градът вече идва в повече на всеки.

- Ти от тези 59% ли си?

Бих отишъл да живея на село, но предпочитам всичко тези 59% да отидат. Тогава София пак ще стане такава, както си я харесвах, така че няма да има нужда да ходя където и да е. 

- Пътувал си много, по целия свят. Кое е нещото, което си разбрал по време на път?

Разбрах, че светът е много малък. Веднъж с Калина пътувахме от Барселона до София, но поради лошо време кацнахме в Бургас. Там ни качиха на автобус за столицата. Срещу мен седна най-досадният човек на планетата. Седем часа не млъкна. Разказа си цялата житейска история. Цяла нощ ми говореше. Когато стигнахме София, изпитах такова щастие, че се разделяме. Пет години по-късно вече сме емигрирали в щатите, разхождаме се в Лос Анджелис, влизам в някакъв магазин за дънки и виждам този човек и той ми казва: „Еее, къде си? Помниш ли ме?“. Казвам: „Мога ли да те забравя?!“. И тогава разбрах, че светът е безкрайно малък. 

Друго такова съвпадение ми се случи в Сан Диего, докато ловях риба с моя приятел Димо. Тогава майка ми ми се обади за въпросната селска къща, за която ти разказвах. Каза ми: „Намерила съм една селска къща, искаш ли да я купиш?“. Аз се позачудих и започнах да разказвам на приятеля ми, че къщата се намира в едно село - Лесичарка. И двамата започнахме следния диалог: 

- А, там вуйчо ми има вила.
- Така ли?
- Да, той почина. Сега вуйна ми се занимава с нея.
- Как се казва вуйна ти?
- Владислава.
- Чакай, чакай малко...
Звъня на майка ми, питам я как се казва жената, от която ще купим къщата. Отговаря ми: Владислава...
- Вуйчо ми беше един от най-свестните хора, които познавах, много добър човек - каза моят приятел. 
- Взимам я, само заради добрата енергия! 
Накрая купих къщата на вуйчото на моя приятел, абсолютно случайно. Ето колко е малък светът!

- Вярваш ли в силата на енергията?

- Вярвам, но това е по-скоро въпрос на усещане, отколкото на вяра. Това е като да срещнеш една жена и да почувстваш дали има привличане. Това е химия - или се случва, или не. Влюбването е едно от доказателствата, че има Бог. Когато срещнеш някого и се загледаш в очите му, и потънеш, това е нещо извън твоя контрол. То ни прави по-велики. Когато нещо се случва въпреки нас, значи се случва някъде отгоре. Оттам се контролира дали ще тръгнеш към добра или лоша енергия. Има хора, с които спокойно можеш само да си мълчиш, но те ти дават безкрайна топлина и уют, но има такива, които те напрягат само с поглед.

- Ти в какво си влюбен?

- О, аз съм влюбен в децата си. Това е най-великото нещо. Всеки родител мечтае и жадува всичко най-хубаво да се случи на децата му. Целият егоизъм, с който си живял, изчезва в момента, в който проплаче бебето. Може би при мъжете се случва малко по-късно. Аз се влюбих безумно в първата ми дъщеря, когато беше на 2 годинки. Една сутрин дойде в банята, докато се бръснех, погледна ме и аз видях в нея един малък Башар. Видях любовта, с която ме гледа. Детето идва при теб и сякаш просто ти казва „ти си“ и край, влюбен си завинаги. Повечето родители сме толкова предани към децата си, колкото кучетата към стопаните си. Независимо какво правят – хубаво, лошо, те са ни деца и ние ги обичаме.

Родителят е устроен така, че полага повече грижи за децата, които усеща по-слаби. Аз имам слабост към Клои, защото тя е прекалено отдадена, лоялна, вярна. Да, това е, което искам да бъде, но малко е незащитена. Тя е много силно ранима. Знам, че ако някой започне да се гаври с душичката й, мен много ще ме боли. Но това неминуемо ще се случи, колкото и да се опитвам да я предпазя. Тя ще се влюби в неподходящ човек, както всички хора. Малката Индия е по-дебелокожа. За нея не се страхувам толкова, но никога не знаеш...

- Кое е най-прекрасното място на света за теб?

- Аз съм носталгично настроен и за мен най-прекрасното място е там, където се чувстваш спокоен. Не е екзотичната дестинация, а по-скоро прибирането вкъщи, да си познаеш калдъръмчето, да си познаеш плочицата. Никога не мога да припозная Америка като свой дом. Аз си харесам дървото пред къщата, което познавам от дете. Дървото в Лос Анджелис е споменът на някой друг. Да, там е приятно, красиво е, топло е, но нещата в Америка не са мои. Затова толкова си обичам тази селска къщичка. Тя е моята машина на времето и моето най-любимо място! 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!