Отново доза смехотерапия до падане от стола ви предлага хърватския писател Анте Томич с новата си книга „Чудото в Поскокова Драга“. Духовитият роман ще ви грабне и ще се смеете дълго след затварянето на последната страница. Покрай забавните приключения авторът – в своя характерен стил, размишлява за сблъсъка между старото и новото, между традиционния свят на мъжете и новия свят на жените, които знаят какво искат и как да го постигнат.

Историята за стария Йозо и четиримата му синове, тръгнали да завоюват заветната си половинка, е населена с отвличане, полицейско преследване, мъчително криене и зрелищно бягство, жестоки конфликти и неочаквани прояви на нежност, преплетени в умело съчетание на романтична комедия и „далматински уестърн“ с елементи на водевил, трилър и роман пътуване.

Прочетете откъс от "Чудото в Поскокова Драга"

*

Синият фолксваген пасат на смилевския свещеник,който изпълняваше неблагодарното задължениеда се грижи за душите и в това забутано селце,спря след минута-две в двора.

– Хвала на Исус и Мария! – поздрави божиятпастир, докато слизаше от колата.

– Навеки – промърмориха смирено Поскоците.

– Как е, хора?

– Ами на, караме я някак си, дон Стипане – отвърнаЙозо.

Крешимир посочи колата на свещеника и отбеляза:

– Май моторът бръмчи някак странно, а?

– Аха – съгласи се попът. – И аз забелязах прединякой и друг ден. Сякаш нещо го дави.

– Тъй, от пръв поглед, ми се струва, че инжекционнатапомпа е заминала.

– Е, жив да си, я погледни – помоли свещеникъти подаде ключовете за колата на Крешимир, а послесе обърна и попита за двамата коленичили арестанти:

– А тези какви са?

– Бандити, преподобни отче – отговори му най-старатамъжка глава в семейството. – Дошли да събиратпари за тока. Ограбват народа. Да бяхте дошли петминути по-късно, нямаше да ги заварите живи.

– Недей да убиваш хората, Йозо, грях е.

– Ех, то за тебе всичко е грях.

– Грях е, Йозо. Смъртен грях. Пусни хората, и даса те обидили, няма да се повтори.

– Как щяло, скъпи дон Стипане, повтаря се и ощекак! Мине не мине, току ми довтаса някой. Туй евече втори път за трийсет години да искат да им плащамтока. Няма да го търпя повече.

– Господин Поскок, това беше някаква грешка. Имате думата ми, никога вече няма да дойдем – опитасе да се намеси Ненад от Електрическата компания,но никой не му обърна внимание.

– Йозо, послушай ме – заговори отново свещеникът,докато се приближаваше предпазливо. – Похристиянски е да се прощава – добави и положибавно десница на шмайзера, а после наведе цевтакъм земята. – Пусни хората.

Йозо завъртя глава и въздъхна тежко, загледан вдвамата арестувани.

– Ех, че късмет извадихте! – рече недоволно накрая,а след това се обърна към синовете си: – Водетеги в избата.

– Йозо, недей. Пусни хората – захвана отново дасе моли попът.

– Е, и ти сега, искаш все на твойто да е – троснасе старецът. – Пощадих им живота, както се спогодихме.За друго не питай. Те са мои пленници.

Дон Стипан спря и няколко секунди гледа Йозоукорно в очите, но старецът не отстъпи.

– И не ги пускаш, а?

– Не ги пускам.

– Ами добре – съгласи се свещеникът.

– Искаш ли да хапнеш нещо, остана малко качамакс вишни?

– А, не, благодаря, чакат ме за обяд – отвърнаблагоразумно дон Стипан, докато се отпускаше настола в кухнята.

– Не знаеш какво пропускаш, ама нейсе. С каквода те почерпя тогаз? Искаш ли бира, ракия, кафе дати сваря, а?

– Дай кафе и някакъв сок, ако има.

– Е, приятелю, каквото няма – няма. Ами каквоте води насам?

– Заупокойната литургия за жена ти, другия четвъртъкще стане една година от смъртта й.

– Гледай ти?! – зачуди се Йозо. – Че кога мина толкоз? А кой плати литургията?

– Тя самата, преди да умре. Плати си задушниците за десет години напред. „Знам си аз, че тия моите няма да се сетят“, ми рече и нa, позна. Много набожна беше покойната ти съпруга.

– Тъй ще да е, щом казваш, ти по-добре я познаваше – отвърна Йозо.

– Всякога, като й беше тежко, разчиташе на всемогъщия Господ.

– Е, какво да се прави, лесно е да се прецака човек.

Преподобният замълча, позачуден как точно да разбира репликата на Йозо, и се заоглежда из кухнята, в която Домагой му правеше кафе. На стената над хладилника висеше календар, оставен на февруари, макар да беше вече април, а до него в рамка се мъдреше килната и прашна снимка на неколцина мъже в маскировъчни униформи. В средата Крешо Поскок, видимо по-млад от сега, прегръщаше някакъв висок, усмихнат военен с калашник в ръка и с ергенски накривена шапка на главата. Свещеникът сбърчи гнусливо лице, когато зърна огромната купчина мръсни, чак плесенясали съдове в мивката. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!