Гледали ли сте филма „Острието“ (1997), в който героите на Антъни Хопкинс и Алек Болдуин са изгубени в дива Аляска, а по петите им е мечка стръвница? Осемнадесет години по-късно сюжетът на този трилър се разиграва в истинския живот.

През декември миналата година двама шотландски алпинисти, Грег Босуел и Ник Бълок, се приготвят да изкачат ледник в Канадския национален парк Банф. Натоварени с екипировка, двамата катерят нагоре по снега и затъват в преспи до коленете.

Луната все още не беше изгряла и мракът започна да ни обгръща (...) Грег беше зад мен.

- Мечка, а-а-а!

Обърнах се и Грег профуча покрай мен, а по петите му беше мечка гризли. Мечката скачаше напред, риейки в снега с мощните си лапи. Снегът облизваше корема ѝ, но не изглеждаше да я забавя. Грег се изгуби от поглед и кръвожадното чудовище ме подмина с пръхтене и ръмжене, покривайки ме целия със снежен прах. За секунда погледна към мен и си помислих „Край, свършено е!“, но в същия момент мечката забеляза падналия Грег. Затичах се нагоре по хълма, колкото бързо можах в дълбокия сняг. Грег бе паднал по гръб и гледаше как мечката наближава. Тя се спусна. С викове и крясъци Грег изрита ужасяващия звяр, а той впи зъби в чисто новия му ботуш, сякаш беше домашен пантоф. Мечката скочи върху Грег още веднъж, захапа прасеца му с хрущящ звук, настъпи другия му крак с лапа и го вдигна във въздуха. Не знам какво биха направили хората в такъв момент, но Босуел си е Босуел, а мечката това не го беше пресметнала. Той я хвана за муцуната и с усилия и викове разтвори челюстите ѝ.

- Ник, Ник! Помогни ми! Докопа ме!

Спрях да тичам и като чух приятеля си – ужаса и молбата му, преборих инстинкта си за самосъхранение. Тръгнах на обратно, но трябва да съм честен – мисълта, че ще се изправя лице в лице с мечка, въоръжен само със ски щека, ме забави. Всъщност, и с базука да бях въоръжен, пак щеше да ме забави, но Грег крещеше името ми – как можех да стоя на едно място? Пристъпвах напред и изведнъж от мрака една черна сянка се спусна към мен. Извиках с пълно гърло. Но сянката беше Грег, който тичаше и крещеше. Взрях се в призрачно бялото му лице и видях нещо, което никога не бях виждал.

Паника обзема двамата приятели и те се втурват надолу в мрака, мислейки, че мечката е по петите им. В тъмното загубват пътя и в гората ги очакват няколко кошмарни часа на болка и вцепеняващ страх. Около тях започват да вият вълци, най-вероятно надушили кръвта, която се стича от крака на Грег. Малко след полунощ като по чудо успяват да се доберат до колата, а два часа по-късно пристигат в болницата, където лекарите да спасят крака на Грег.

Дружелюбната сестра ме попита дали искам нещо за пиене, но вино не се предлагаше, затова си взех джинджифилова бира. На Грег не разрешаваха да пие нищо, понеже петте огромни дупки в прасеца му, който сега бе с размерите на бедро, можеше да се нуждаят от операция, но му казах, че джинджифиловата бира е вкусна.

Не знам как канадските ми екскурзии от следобедни кафета се превърнаха в среднощни бири, но честно ви казвам, предпочитам кафетата.

Прочетете цялата история в блога на Ник Бълок.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!