Двама белгийци на средна възраст решават да стигнат на стоп от Белгия до Истанбул. За да е още по-интересно предизвикателството, те си купуват билет за самолет обратно към дома от Истанбул за след седем дни.

По пътя си Дими Думортие и Карстен де Вилдер интервюират и заснемат 20 различни шофьори, като събират невероятната си авантюра в документалния филм „На стоп до Истанбул“ (Hitchtanbul). Ние пък интервюирахме тях малко след като за пръв път се оказаха в София.

- Как ви хрумна идеята да пътувате на стоп от Белгия до Истанбул?

Дими: Карстен и аз правим музика заедно от 15 години, а Карстенс се занимава с филми. Чудехме се с какво да се захванем, което да е близо до нас като тема. Аз пътувах много на стоп като студент. Днес пресметнах, че през 1999 г. съм изминал около 10 000 км на стоп в Белгия и Европа.

Карстен: Аз пък пътувах на стоп още като дете – родителите ми вероятно са били първите стопаджии в Европа, още през 50-те години. Имам предвид не като начин на пристигане от точка А до точка Б, а като начин на пътешестване. Правиха го, защото след войната искаха свобода, но нямаха пари. И разбира се, имаха много свободно време. Цялото семейство пътувахме на стоп. Майка ми вземаше мен и брат ми, баща ми вземаше сестрата ми (защото иначе бяхме твърде много). И когато единият хващаше стоп, след един километър виждаше и останалите и казваше на шофьора: „О, това е семейството ми, да ги качим!“. И така винаги пристигахме, въпреки че бяхме петима души. Но Дими е професионален стопаджия.

Дими: Да, пътувах много на стоп като студент – така ми оставаха достатъчно пари за бира. Но през 1996 г. две деца бяха убити в Белгия, докато стопират. Това беше превратна точка и само за месеци стопирането изчезна в Белгия. С Карстен се чудихме дали все още съществува доверие между стопаджии и шофьори. Дали е възможно двама мъже, които са потенциално опасни, да стигнат на стоп от Белгия до Истанбул за седем дни.

- Колко точно опасни бяхте?

Карстен: Понеже имахме само седем дни, се стараехме да сме възможно най-мили.

Дими: Бяхме опасни в този смисъл, че влизахме в колата и първата тема беше серийни убийства. Понякога беше страшничко за шофьора.

Карстен: Имахме и въпросник. Един от първите въпроси беше „Ще ни убиеш ли?“. И ако отговорът беше „Не“, следваше въпросът: „Мислиш ли, че ние ще те убием?“. Темата е тежка, но всъщност „На стоп до Истанбул“ е един много весел филм. Носихме си китара, свирехме... Успяхме да изградим 20 портрета на шофьорите. Всъщност да пътуваш на стоп е изкуство, което поражда още изкуство. 

- С какви хора се срещнахте по пътя?

Дими: Страшно различни хора, непременно гледайте филма. Например, един мъж, който каза, че е чувал ужасни истории за стопаджии и негов приятел е бил обран от двойка белгийски стопаджии. Слава богу, че ни качи! Срещнахме и германец на около 26-27 години, който качваше стопаджии за пръв път в живота си. Имаше и една жена, чиято кола беше натъпкана до дупка, но тя твърдеше, че има място за нас, че даже и за още двама души. В Сърбия срещнахме един шофьор на камион, който беше и поет. В България срещнахме бивш рок музикант, който сега слуша само класическа музика. Последният шофьор, който ни качи в България пък, беше доказателство за това, че когато сърцето ти е отворено, можеш да се разбереш с хората, дори и да не владееш чужд език. Той не говореше английски, ние не говорехме български, но все пак проведохме много приятен разговор. Разбрахме за него, че е бил войник, че има две пиана...

- Бихте ли повторили това приключение?

Дими: Още днес! Или утре. Във всеки един момент сме готови.

Карстен: Ние си организирахме друго приключение след това. Вървяхме пеша от Москва до Вилнюс. През зимата. С тежки раници. Облечени като войници на Наполеон. Този филм ще е готов след няколко месеца.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!