Живея във Виетнам. Управител съм на круизен кораб. Работя по петнадесет часа на ден. Изкарвам пари. Бла-бла. Общувам с хора от цял свят от всякакви прослойки в обществото. По ирония на съдбата не съм пътувал никъде в този рай.

Живея от две години в едно от най-красивите места на земята, но като прекараш повече време на едно място, дори и раят ти омръзва.

Та един ден, по стечение на обстоятелствата с колега се решихме да отидем на планина. Пичът си заминава за Америка, а аз ще му направя изпращане по виетнамски. Планината се казва Са Па. Едно от най-красивите места в Източна Азия, дом на най-внушителните оризови тераси в региона и на племето Хмонг.

Ние сме бедни мениджъри и решихме да спестим всяка една стотинка, в случая – донг.

Пристигнахме в Ханой – столицата на Виетнам, към 10 милиона жители, трафик от ада, и 40 градуса жеги. Взехме си билети за Са Па. Автобусите с които се пътува, са доста интересни. Наричат се „sleeping bus“, тоест спящи автобуси. Обикновено пътуват през нощта, за да спестят време на работещите в провинциите и обикалящите навред „бекпекъри“ (самостоятелно пътуващи по света хора, обикновено само с раница на гръб). При придвижване с това чудо, човек трябва да се абстрахира от няколко неща, като факта, че спиш в автобус с още тридесет приключенци, че все някой ще хърка, че шофьорът ще натиска клаксона в продължение на шест часа, и че ще си грохнал като пристигнеш.

Бум! В Са Па сме в пет сутринта на другия ден. Отваряш очите, а навън са се наредили педнадесет хобита от местното племе, чакащи да слезеш и да започнат да ти дават оферти за пътешествия. Това са племето Хмонг. Населяват този регион, а парите от такси отиват за регионално развитие. От правителството ги учат на английски, за да могат да общуват с чужденците и да изкарват пари. Заобиколени сме от десет бабички, които една над друга се надвикват „Ела с мен в моето село“. Добре, че имаше един хан наблизо, та се скрихме в него. Като по чудо цените на нощувка бяха десет долара на вечер. Пет долара на череп. Това е нашето място. Време вътре прекарахме точно толкова, колкото да си вземем душ и да заредим телефоните.

Един от божите дарове на тази планина е, че температурата е средно двадесет градуса, за това е виновна височината, на която е разположена – 1500 метра и се намира в подножието на най-високата планина в Източна Азия – Фансипан – 3150 метра.

Ще ходим да закусваме. Търсим място което предлага любимите на виетнамци закуска – Фъ. Няма Фъ наоколо но на ъгъла на една улица дават мотори под наем. Превъзбудени сме с Джак и взимаме мотор. 5 долара за цял ден, наливаш бензин и заминаваш. На излизане от селото свършва асфалтът и те посреща пропусквателен пункт. Табела на гишето гласи: „Национален природен и културен парк Са Па“. 70 000 донги да влезеш, тоест 2,5 долара. Билетът гласи: Парите от този билет заминават за регионално развитие и развиване на човешкия ресурс в провинция Лао Кай. Няма грижи, нека да помогнем на местните.

Пъпър-пъпър с мотора и след десет минути ни се откри една от най-впечатляващите гледки в живота ми. Представете си две огромни планини по 1000 метра с една огромна низина по средата. Хората тук сеят главно ориз и царевица. Тези култури виреят само на равни места и оттам идва нуждата от оризовите тераси. При сеенето на ориза „полянката“ трябва да се наводни с вода и когато поникне на няколко седмици се прави вада да изтече водата.

Оризовите тераси са буквално хиляди. Все едно цялата планина е направена от Лего. Невероятна красота.

Но още сме отгоре на билото, а аз трябва да се концетрирам върху управлението на моторетката ни. Пътят е черен. Камъни, пръст и тук-таме цимент. Да, на много места във Виетнам пътят е от цимент. Минахме даже и през една малка река по средата на пътя, минахме и като по филмите през един мост. На няколко пъти пътят беше толкова стръмен, че преди да се пуснем, спирахме и мислихме дали си заслужава. Заслужава си! Кой може да се похвали, че е карал мотор по черен път в една от най-красивите планини в Източна Азия, заобиколен от оризови тераси, подминавайки представители на местното племе Хмонг?

Стигнахме до низината, минахме през един дървен мост над реката и се озовахме в село. Хората тук носят народни виетнамски носии, типични за племето Хмонг, сами си ги шият, говорят на различен от виетнамския език и се прехранват най-вече с отглеждането на ориз и туризъм. Между другото всяка жена от племето трябва сама да си ушие дрехите. Децата се учат от малки и когато си ушият дрешките, вече са жени.

Пъпър-пъпър с мотора нагоре-надолу по един тесен циментов път. От едната ни страна са оризови тераси, хората с коносувидните шапки майсторят нещо по ориза, водни биволи до шията във вода и палми тук-там, а от другата страна огромна планина.

С моя човек още не сме закусвали, а вече е 10 часа. Спряхме в една екокъща в средата на селото. Тук някои местни са отдали къщите си за туристи. Както е в България селският туризъм, така е и във Виетнам. С тази разлика, че тук къщата е от бамбук, дърво и сламен покрив и е една от най-незабравимите нощувки в живота ти. Направихме впечатляващо влизане, защото на входа преобърнах мотора. Запомнете, деца. Не давайте много газ на спрял мотор на първа скорост на равното. Няма смисъл. Тръгнете на втора.

След като се изложих пред местните, седнахме вътре и една госпожица/госпожа дойде да ни вземе поръчката. Виетнамците не може да ги разбереш на колко са години преди да навършат 30. Имат уникално гладка кожа и много нежни черти. Взе ни поръчката, която се състоеше от две порции свинско месо с местни зеленчуци и нудълс, и две коли. Не знам имената на тези зеленчуци, нито на английски, нито на български. Тук може асфалт да няма, но Кока Кола е навсякъде. В Нигер, даже местните използват бусовете на Кока Кола, защото стигат на повече места от пощенските услуги. Чакаме си закуско-обяда и си правим селфита. Това е селфи, което може да си направиш с истинско самочувстие!

Дойде моментът да направим обзор на случващото се. 10 часа е и до момента сме свършили следното – бягахме от настървени за туризъм племенни бабички, първия хотел, който намерихме, беше най-евтината нощувка в живота ми, наехме мотор за 5 долара и карахме към 10 километра по черен път в една от най-красивите планини в Източна Азия. Возихме се сред оризови тераси, палми и сламени колиби и бягахме от малки деца, които настървено искаха да ни продадат местно измайсторени гривни.

Та, дойте ни яденето, което беше една от най-вкусните манджи, които съм ял във Виетнам, а тук съм си похапнал доста. Наядохме се и хайде да тръгваме.

Следващата точка от дневния ни ред беше да си измием краката в местната река. Намерихме един миниатюрен път и решихме да слезем по него, за да стигнем до реката. Голяма грешка. Също така, добре че слязохме по него. Беше невероятно красиво. Но пък тук, където и да хвърлиш камък, все ще е красиво. 200 метра циментова пътека я взех за около 30 минути. Моят човек вървеше пред мен, а аз с мотора зад него. Стигнахме до реката и влязохме по средата. Беше плитко и можехме да си го позволим. Време за втора серия селфита. В реката. Измихме краката и продължихме напред.

Бяхме чули, че наблизо има много красива пещера. Хайде натам. Поне 10 километра още по черен път, две три още по-малки селца и няколко хиляди оризови тераси, стигнахме до гърлото на пещерата. Пред нея ни чакаха десетина хлапета, които искаха да ни дадат фенери под наем. Няма пък. Имаме си фенери на телефоните. Влязохме вътре и се влачихме около стотина метра, след което решихме че ни мързи да вървим, а и пещерата не беше седмото чудо на света. Излязохме навън, а хлапетата започнаха да ни искат пари, за това, че са ни пазили мотора. Какво да ги правиш, деца са, а и в това село няма откъде да си купят наркотици. Може опиум да има... Хмонг в миналото са били едни от главните занимаващи се с отглеждането на опиум. Така поне ми беше казал един китаец.

Пъпър-пъпър обратно и в 3 часа бяхме в хотела горе в селото. Са Па е като базовия лагер на Еверест. Всички приключенци започват от там и се разпръскват в десетките села по планината. Легнахме да спим, защото цяла нощ път с автобус + общо 40 километра по черен път с мотор + множество слънчеви изгаряния = умора. След като станахме вечерта, излязохме да вечеряме. Вечерята ще бъде традиционна – в Азия сме, в планината сме, заобиколени от местни племена сме, какво ще ядем? Пица! В местния ресторан „Романо“. Голяма перверзия е да избереш такава храна на такова място, но ние с моя човек сме хора на различните изживявания. Изядохме си пиците, които бяха по-вкусни от тези, които съм ял във Венеция, Италия, и се пръснахме за свободно време.

Аз пих кафе – Ка Фе Съа Нам на виетнамски. Местно кафе, което е сорт робуста с кондензирано мляко. Един от божите дарове на този свят. Няма Еспресо Допио, няма Лаваца. Виетнамското кафе е истината! Най-добрата комбинация с кафето е бамбуковият бонг. Това е традиция уникална за Виетнам. Прави се една тръба от бамбук, с малка тръбичка отдолу и се налива малко вода. Тютюнът, който се пуши, е специален. Местен и непреработен. Във Виетнам съм, сред местните съм и трябва да се интегрирам сред тях. Голям кеф е да пушиш местния вариант на лулата на мира, с местните на 1500 метра надморска височина.

Прибрахме се вкъщи да мислим следващия ден. Вариантите бяха следните: Да се качим на връх Фансипан или да се върнем в селото и цял ден да кибичим с местните. Да, ама не. На другия ден цял ден валя и решихме да си хванем автобуса за навръщане. На спирката пихме кафе, докато една бабка се опитваше да ни продаде бръмбазък. Това е музикален инструмент, който издава много готин звук. Бабката настояваше да си го купим и ми свири с него на ушенце. Поядосахме се малко, но после се замислихе как отникъде изникна една бабка и почна да ни свири с бръмбазък. Тук каквото и да ни се случеше, каквато и интеракция да имахме с местните, чувстото беше много по-интересно, поради факта, че това е племе. По прохода надолу, който е нещо като прохода Троян – Кърнаре, само че с оризови тераси, шофьорът направи няколко маневри, достойни за екшън филм. Моят човек пребледня няколко пъти и почти повърна. Аз съм кален и хладнокръвен. Возил съм се по МПС-та тук в продължение на две години. Виетнамците може да карат в пълен хаос, но са адски прецизни в маневрите си и карат бавно. Трафикът е хем адски хаотичен, хем някак си организиран.

Върнахме се в Ханой след 7 часа спане в автобуса и приключението свърши. Свърши за Джак. Той си заминава утре, а аз се впускам в едномесечно пътуване, в което ще измина няколко хиляди километра и ще видя най-красивите места във Виетнам. А те са много.

Каква е равносметката от това пътешествие?

1. Пътувай и виж свят. Човек е най-богат когато е пътувал.

2. Бъди авантюрист. Впускай се в непознатото с двата крака и му мисли после. Най-добрите истории идват от неочаквани ситуации и приключения.

3. Бъди отворен за всичко. Не мисли колко е кален пътя, колко те болят ръцете от този мотор, как не си се наспал и какво ли ще стане, ако сега паднеш. Вместо това мисли какъв уникален спомен ще ти остане след време! Помисли, колко хора имат възможноста да видят това, което ти виждаш в момента?

4. Знай, че и добрите и лошите изживявания са страхотни истории, които ще споделяш с приятели и семейство след време.

5. Никой няма да ти обърне внимание ако кажеш „Пих кафе в Париж“. Голяма работа, всеки е бил там. Но всички ще въздъхнат ако кажеш „Пуших бамбукова лула в племе в планините на Виетнам“. В днешно време търсим уникалните изживявания, а за да ги намерим, трябва да излезем от комфорта на познатото.

Пътуването продължава!

*

Текстът и снимките са изпратени от Иван Шошков за рубриката ни Стани автор. Споделете и вие историите си на път на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!