Когато наближи август винаги се замислям в коя планина ще отида. И почти винаги се озовавам на Рила. Но една година си казах, че този път ще си подаря нещо различно. Хората избягват Родопите - може би защото не са изпълнени с характерните за високите планини алпийски пейзажи. Но когато човек иска да навлезе в някоя планина и да знае, че в която и да е посока тази планина няма да свърши дори след 10-дневен преход, то няма нужда да отива в Карпатите, защото Родопа е тук.
Винаги съм свързвал Родопите с пътешествие в непознатите дебри на горите, но и на фантазията. Разбираш това, когато вървиш часове и дни през неизбродните гори, пълни с живот. Разбираш го и когато слизаш в живописните села и се запознаваш с традициите на местните хора.
Следва разказът за пътуването ни с моя приятел Тодор по българската част от екопътеката Хвойна – Ставруполи. Тъй като само у нас тази пътека е над 100 км, ние решихме да се пуснем от началото й в село Хвойна до Смолян, а оттам да спестим време и разстояние като хванем автобус за село Арда. Решихме крайната точка за това 6-дневно пътуване да са изворът на река Арда и Ардин връх на българо-гръцката граница. Оттам пътеката продължава до проходът Елидже, южно от Рудозем, а нататък е на гръцка територия. На практика нямахме достатъчно време да обходим за тези дни целия маршрут, а на гръцка територия не можехме да продължим, тъй като на прохода Елидже все още няма контролно-пропускателен пункт и докато не сме страна-членка на Шенгенското пространство нямахме възможност безпрепятствено да пресичаме границата. И така... предстояха ни 6 дни ходене и поне 80 километра пеша в горите на Родопите.
***
Ден 1
Най-после в Родопите! В момента съм седнал на симпатична пейка с масичка точно пред параклиса „Св. Йоан Кръстител”, а под мен се е ширнала долината на река Орешица. Станах към 7 часа и приготвих кафе. Въздухът е кристален, изпълнен със звуците на събуждащото се село Орехово – ленив кучешки лай, пропяващи петли, непознати птици от гората до мен.
Палатката ни е разпъната на една от затревените тераси, оформени пред всеки от параклисите по пътя над селото, в посока за местността Костен камък и по-нататък за Чудните мостове. Селото под нас е разположено на южния склон, високо над реката, издълбала живописна долина. Направи ми впечатление, че всички къщи са събрани на едно място и не се виждаха отдалечени, самотни постройки. Сякаш желанието на хората, правили селото преди векове, а и на тези след тях, е да са заедно.
До късно през нощта се чуваше буйният банкет на някакви хора в една от кръчмите на площада, а в това село няма място, на което да се скриеш от шума, защото склонът, на който са разположени къщите, е като трибуна на амфитеатър. Когато си запалихме вечерта огън, си мислех, че се виждаме от цялото село, но едва ли сме били някаква непозната гледка.
Когато заспивах в палатката, продължавах в просъница да чувам музиката и виковете на хората, а като че ли и някой стреляше... Не знам защо, но всичко това ни най-малко не ме подразни, дори напротив, сякаш част от мен също участваше в това селско веселие посред лятната нощ. Всичко изглеждаше толкова нереално от самото ни стъпване на пътя в село Хвойна, пътят пеша до Орехово, невероятната кръчма „Персенк”, където похапнахме блажено в селото, хората, усмихнатите баби и играещите деца по централната улица. Имаше някаква магия във въздуха на това място. Имаше и силен контраст между пълната тишина, която ни обграждаше по асфалтовия път за Орехово, по който край нас минаха едва няколко коли за час и половина, и оживеното село, в което влязохме някак изведнъж. Но нека стигна до всичко това стъпка по стъпка с разказа си по-нататък.
Тръгнахме от София с Тодор на 16 август рано сутринта, с влака в 8:30 часа. В 11 часа бяхме в Пловдив.
В Пловдив се оказа, че бусчетата за Хвойна са микробусчета, а билетите за 3 поредни автобуса са продадени вече. Имаше билети чак за един часа и ние си взехме, и отидохме да хапнем соленки с бира. Нашият час дойде неусетно и ние се озовахме в нашето бусче, горещо като в сауна. Започнахме да се потим като за световното по потене и... ето че изведнъж шофьорът запали газта и включи климатик – слава Богу! – щяхме да оживеем преди да сме изтекли в локви!
Пътувахме около час и се изсипахме край пътя в село Хвойна, повървяхме до площада и се озовахме в истинския разкош на родопското село. Площад с магазини, хубаво паркче встрани от площада и невероятно хубава, изписана чешма с три чучура. Водата извираше от основата на кметската къща. Хората, които видяхме тук, бяха ония хубави усмихнати българи, които помня от моето детство.
Първата ни задача бе да открием познатата на моя приятел Милен – Милка. Отправихме се към пощата. Казаха ни, че Милка е на помен и не е на работа в момента, но ни насочиха към къщата й, където сме можели да получим указания от мъжа й. Лесно открихме къщата, където мъжът й се показа – усмихнат, на около 50 години, с прошарена коса. Като му обяснихме за какво сме дошли, той се свърза по телефона с жена си и ми даде да говоря с нея. Тя отговори на всичките ми въпроси и след като ни упъти, ни помоли да отправим молитва и за нея в един от параклисите по пътя ни. Каза, че на това място е живяло едно момиче. Разказа ни трогателна история за момичето, откъснало се от света и по-късно починало, а на мястото в гората родителите й издигнали след нейната смърт този параклис. По-късно обаче параклисът („Св. София, Вяра, Надежда и Любов”) остана встрани от избрания от нас път и така и не го видяхме.
Сбогувах се с Милка по телефона, а после и с мъжа й, който ме впечатли с това, че ни бе запомнил имената, и на всеки подред пожела хубаво пътешествие.
С Тодор си стиснахме ръце и също си пожелахме хубав трип, защото всъщност трипът сега започваше. Изпихме по едно кафе на сянка в паркчето и потеглихме по 7-километровия асфалтов път до Орехово. Пътят беше живописен и неусетно се появиха първите къщи на селото. Но точно преди тях беше поставена първата табела с подробни указания как да се държи човек при среща с мечка. Снимах тази табела, като си пожелах да не ми се налага да отварям за бърз препрочит съветите. Това напомняне обаче беше един от лайтмотивите на пътешествието ни, като през целия преход внимавахме и бяхме нащрек за евентуална среща с прекрасния кафяв бозайник – цар на тези гори.
По пътя подхванахме разговор и аз разказах на Тодор неща, които бях прочел наскоро при Дж. К. за орфизма и как основните му космогонични възгледи са проникнали в цялата Римска империя, като хората са могли да видят божественото присъствие в обикновения камък, в дървото и гората, в птиците и животните, в селянина и в императора. „Християнските безбожници”, както са ги наричали в империята по това време, та чак до 3-4 век, отрекли божествеността във всичко на този свят, с изключение на Църквата и с това успели да променят за над хиляда години отношението на европейците към заобикалящата ги природа. Интересно е, че тогава се появи една жена. Попитахме я близо ли е селото и как се стига до параклиса, а тя отговори, че е от свидетелите на Йехова и „че не ходи по никакви параклиси!”. Подсмихнах се, защото бе в синхрон с темата за войнстващите християни, отпреди 2000 години, днешните християни – езичници, строящи параклиси и оброчни кръстове на местата с особена сила, и новите войнстващи християнски деноминации, опитващи се да възкресят по онзи примитивен начин първоначалната експанзия на една отдавна затихнала религия.
Село Орехово просто ни очарова, превзе ни! Наистина сякаш е по-близо до космоса, както бяха написали в пътеводителя. Къщите, хората, прекрасно е! Седнахме в една кръчма край площада, носеща името на близкия връх Персенк. Момчето там (казваше се също Тодор) ни упъти и ни даде номера на телефона си, за да се обадим в случай, че имаме проблеми. Хапнахме невероятно вкусни пърленки и пържени картофи. Тук за първи път в това пътуване усетих блаженството да седна в кръчма, да изпия една бира и да похапна нещо топло и вкусно, след уморителен преход. Това усещане за щастие ме спохождаше и през следващите дни.
Потеглихме от кръчмата в невероятно настроение, а то ни беше обхванало още с влизането в селото. На излизане от селото – вече бе след 19 часа – заваля лек дъждец, чуваха се и гръмотевици, и решихме да останем на равната полянка пред параклиса. Въобще, в този ден си създадохме правило колкото и да ходим през деня, където и да се намираме, след 7 вечерта да търсим място за бивакуване.
Разпънахме палатката точно до един огромен орех и я покрихме с лекия найлон, който носех в раницата. Всъщност палатката беше най-старата ми палатка – купувана в далечната вече 1995 г. Тая палатка се оказа най-издръжливото животно на света, навярно защото не съм я използвал много, но ето че заради ниското й тегло отново стигнах до нея. Но без найлон тя е все едно от хартия и дори най-слабият дъждец би я направил на мокър парцал. С найлона отгоре обаче, тя се превръщаше вечер в уютен подслон.
А междувременно дъждецът ту спираше, ту започваше да ръми и да се усилва отново. Ние седнахме под навеса на параклиса, запалихме тютюн и подхванахме разговори. Или задълго се умълчавахме и спокойно наблюдавахме спускането на вечерта, а после и на нощта. Луната проблясваше през облаците от време на време. Запалихме си малко огънче и седнали до него разговаряхме до късно. Това беше първата вечер от пътешествието, бях оставил всичко зад себе си и можех само да се наслаждавам на момента.
После легнахме в чувалите и лично аз заспах блажено, просто блажено, защото това беше много хубав първи ден, а стилът на това пътешествие се оформяше спокоен и безметежен, като и двамата с Тодоран привнасяхме по нещо от собствения си стил в това. Във всеки случай имаше и лукс, и айляшко спокойствие и възторг.
Очаквайте втора част от маршрута.
Открийте и още маршрути в Родопите.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
