Експериментирайте: Открийте щастието в незначителността!

  • Експериментирайте: Открийте щастието в незначителността!
    Експериментирайте: Открийте щастието в незначителността!

Незначителното стои в основата на съществуването. То е с нас навсякъде и винаги. Когато проникнем в тази незначителност, която ни заобикаля, ще открием ключа към мъдростта и към доброто настроение...

Темата за привидно маловажните неща в живота е в центъра на новата книга на Милан Кундера - „Празникът на незначителността“ (издателство „Колибри“). Кундера е роден в Бърно, Чехословакия, но от 1975 г. живее във Франция. Признат е като един от най-забележителните съвременни белетристи и експериментатори. Творчеството му е израз на съпротива срещу традиционните методи за съблазняване на читателя, а произведенията му пораждат силни емоции.

Героите на този уж роман, а всъщност задявка със собствените му почитатели, книги и умозрения, са неколцина парижани – Ален, Шарл, Рамон и Калибан. Да не забравяме и Д’Ардело, нарцистичният тип, дето се оглежда в очите на Рамон като в огледало, за да си даде сметка, че му предстои двоен празник – на раждането и смъртта. Шарл мечтае за пиеса за куклен театър, но вярва, че никой няма право да създава човеци от кукли на конци. Ален е обсебен от тайнството на пъпа, разбирай незначителността, когато вижда майка си за последен път. Калибан е мургав, носи името на герой от „Бурята” на Шекспир, а любимата му страна е Пакистан. Рамон оплаква края на шегите (така, както само Кундера го може), защото знае, че истинският хумор е немислим без unendliche Wohlgemutheit. Безкрайното добро настроение.

По някое време се намесват Сталин, Хрушчов и Калинин покрай една история с 24 яребици, но те са само персонажи в кръшен анекдот...

Прочетете откъс от книгата „Празникът на незначителността“:

Извиняващите се

Сам в гарсониерата си, Ален установи, че все още го боли рамото, и си каза, че младата жена, която онзи ден така яко го блъсна на улицата, трябва да го бе направила нарочно. Не можеше да забрави пронизителния й глас, когато го нарече „идиот“, и отново чуваше собственото си умолително „Извинете“, последвано от отговора: „Тъпанар!“. За пореден път се бе извинил без причина! Защо беше този глупав рефлекс да се извинява? Споменът не искаше да го напусне и той почувства необходимост да поговори с някого за това. Реши да се обади на Мадлен. Но тя не беше в Париж и мобилният й бе изключен. Набра номера на Шарл и щом чу гласа му, се извини:

– Не ми се сърди. В много лошо настроение съм. Трябва да си побъбря с някого.

– Чудесно. Аз също съм в лошо настроение. А ти защо?

– Защото се сърдя на себе си. Защо все си търся случай да се чувствам виновен?

– Е, не е страшно.

– Да се чувстваш или да не се чувстваш виновен. Мисля, че в това е въпросът. Животът е борба на всички срещу всички. Това е известно. Но как протича тази борба в едно повече или по-малко цивилизовано общество? Хората не могат да се нахвърлят един върху друг, щом се срещнат. Затова се опитват да прехвърлят върху другите позора на вината. Печели този, който успее да изкара другия виновен. Губи този, който признава грешката си. Вървиш по улицата, потънал в мислите си. Срещу теб върви девойка така, сякаш е сама на света, без да поглежда нито наляво, нито надясно. Сблъсквате се. И ето го момента на истината. Кой ще наругае другия, кой ще се извини? Това е ситуация образец: всъщност всеки от двамата е едновременно блъснат и блъскащ. И все пак някои незабавно, спонтанно се усещат като блъскащи, следователно – виновни. Други незабавно, спонтанно винаги се виждат като блъснати, тоест в правото си, готови да обвинят другия и да го накажат. В такъв момент ти какво ще направиш? Ще се извиниш или ще обвиниш?

– Аз със сигурност ще се извиня.

– Ах, горкичкият, значи и ти принадлежиш към армията на извиняващите си. Мислиш, че можеш да умилостивиш другия, като му се извиниш.

– Разбира се.

– И се лъжеш. Който се извинява, се обявява за виновен. А ако се обявиш за виновен, насърчаваш другия да продължава да те обижда, да те разобличава, публично, до смърт. Такива са фаталните последствия на първото извинение.

– Така е. Не трябва да се извиняваме. И все пак бих предпочел свят, в който хората се извиняват, всички, без изключение, без да е необходимо, в който прекаляват с извиненията, отрупват се с извинения…