Сутринта започна рано - в 6 часа вече бях по пустите улици на Косовска Митровица. Срещнах само 2-3 души и 10 пъти повече гарвани, които нещо си търсеха в остатъците от вчерашния зеленчуков пазар. Шофьорът на автобуса, с който трябваше да стигна до косовската столица Прищина, беше някакъв много духовит дядо с глас като на Джоко Росич, на чиито неспирни шеги пътниците от предните седалки се заливаха от смях.
Пътуването трая повече, отколкото предполагат 40-те му километра, защото автобусът спира не само в селата по пътя, но и на всеки чакащ пътник, който махне с ръка от шосето. Общо 20-30 спирания.
***
До автобуса за Скопие (на албански е Шкуп - ходи се сети!) имах половин час - тъкмо време за едно макиато в кафенето на автогарата в Прищина, където бяха насядали предимно мъже (обичайна за Косово гледка), а сервитьорката шеташе по домашни пантофи. В Косово навсякъде се пие макиато, поради което и го приготвят отлично.
***
Пътят от Прищина за Скопие минава през живописно дефиле. Скалите са надвиснали над асфалта, шосето е с много завои, тунелите са неосветени... На всичкото отгоре шофьорът на автобуса се изправи на нокти, когато зад един остър завой без светлоотразителен триъгълник или каквато и да била сигнализация пред него изникна друг автобус. Беше аварирал по средата на пътя, а шофьорът му беше легнал под двигателя и невъзмутимо си го ремонтираше. Преместване от тясното пътно платно към тясната аварийна лента, изглежда, не се планираше.
Но пък ако си пътник, а не шофьор, пътуването е много приятно и радващо очите.
На границата се минава стратегически - на косовския пост с паспорт, на македонския - само с лична карта (пестя страници за други печати).
***
В Скопие си бях предвидила 3-4 часа престой - да нагледам как върви строежът на паметници, триумфални арки и фонтани (новите попълнения включваха Тоше Проески и Никола Вапцаров), както и да се разходя из любимата ми стара чаршия.
Попитах възрастна жена в коя посока да поема за центъра, към паметника на Александър Македонски. “Ааа, Македонски – вика, - него сите го сакат - и грците, и македонците, и бугарите, а он е общ”. Съгласна съм.
Опитах в знак на уважение да ползвам няколко думи, които да звучат като на македонски, но явно никак не ми се е получило, защото жената вика: “Да не си от Струмица, диалектот ти струмишки?”.
Еми, не сум.
Показа ми пътя и на раздяла се ръкувахме сърдечно.
Исках да се кача на Скопското Кале, но беше затворено, затова се отдадох на скитане нагоре-надолу по сокаците на чаршията, надничане във витрините на златарите и надзъртане през рамо в бръснарниците. Да си бръснар тук явно е голяма работа, запазен стар занаят, който изисква майсторът да бъде видян. Подстригването на търпеливо чакащите мъже става пред витрината и пред погледа на потенциалните клиенти от улицата.
Междувременно заваля дъжд и след като купих на моята приятелка Маргаритка (помните я, онази с вафлите) най-страхотната триъгълна вафла на света, с цели лешници и локум, реших да се скрия на сухо. С последните си денари изпих едно кафе в заведение, което приличаше на лъскаво софийско кафене, а се казваше “Мекиците од Стража”. Страхотни мекици, между другото.
***
Стана време за автобуса Скопие - София и се подготвих с музика и книга за най-дългата част от пътя – около 5 часа.
Истински веселата част настана на македоно-българската граница. Всички пътници бяха свалени от автобуса заедно с всичкия си багаж. А аз заедно с една възрастна циганка бяхме късметлиите, които бяха поканени за пълна проверка в стаичката на поста.
***
И ето - след като се изскубнахме от хватката на граничния пункт, еднодневната мини балканска епопея приключи благополучно.
Около 400 км, 16 часа, три държави и една прочетена книга от 300 страници (без картинки).
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
