Едно фотопътуване на Софийска фотографска школа до Санторини в търсене на истината - наистина ли островът е толкова неповторим, колкото всички твърдят? Разказът започна в първа част. Ето го и продължението.

Ден трети (много дълъг ден). Пак ранно ставане и закуска в хотела. Днес е ден за разходка с лодка. След като сменяме два различни автобуса, се спускаме към новото пристанище на острова, пътят представлява гигантска серпентина. Докато автобусът се мъчи по завоите, поне 22 души в него си представят как довечера ще снимат серпентината от хълма. Преди това обаче искаме да се разходим до вулкана. Силен вятър и бурно море ни карат да се зачудим дали пък не сме допуснали логистична грешка с избора на тази разходка. Стигаме до вулкана, корабчето акостира и се озоваваме сред… ами вулканичен пейзаж. Дребни и едри камъчета, гледка към Санторини, групи туристи пъплят нагоре към “върха”… Слънцето отново е високо, но пък усещането наистина е все едно сме кацнали на луната, метафорично казано.

След “Новия вулкан” продължаваме към “Стария вулкан”. Там можем да се потопим в истински вулканични термални извори, но заради лошите метеорологични условия капитанът на корабчето не се приближава на повече от 200 метра от сушата.

И така разходката ни приключва и се отправяме към старото пристанище на Фира, на морското равнище 300 метра под самия град. Човек има три възможности да стигне горе – пеша по повече от 500-те стъпала, с изграденият кабинков лифт или с традиционно и с осезаем аромат превозно средство – магаре. Никой не желае да се катери по стълбите, така че групата се разделя на две: една част взема лифта, а друга част се нарежда на дълга “магарешка” опашка. Не можем да ви покажем образи от това преживяване, тъй като по време на самото “магарешко” пътуване бяхме заети да се държим здраво с две ръце и да отправяме горещи молитви към магарешките богове точно нашето магаре да е в приветливо настроение и да не се блъска твърде много в заобикалящия го свят – други магарета, отвесните стени на пътеката, невинни туристи, които слизат пеша от града към пристанището, още други магарета… Защо използваме силата на молитвата ли? Ами защото магарето няма управление – качваш се и разчиташ то само да те закара догоре, след всички спирки за почивка, пръхтене, опити да попасе от бодилите наоколо и т.н.

Стигаме Фира, отдъхваме си от притеснението и сядаме да обядваме. Денят е все още пред нас, следователно се качваме на колите и тръгваме към Мегалохори – поредното малко селище в центъра на острова. След като успешно се загубваме три пъти (два пъти стигаме задънена или твърде тясна улица с колите и един път се въртим в кръг пеша), решаваме, че сме се наситили на това село.

Насочваме се към Емпорио, мястото, в което знаем, че няма ресторанти в стария град, но пък за което сме чували, че е вдъхновило Джордж Лукас да изгради снимачната площадка на планетата Татуин в Тунис. И Емпорио не ни разочарова. Улици от по 1 метър на широчина, истински лабиринт от бели и жълтеника сгради. Тук също се загубваме. На нашия въпрос (на английски) откъде трябва да минем, за да излезем от стария град, местен жител с усмивка ни отговаря: “От тук, от там, от всякъде… това е лабиринт” (From here, from there, from everywhere… it’s a labyrinth).

Докато се лутаме из Емпорио, слънцето заплашително поема към хоризонта и изведжъж всички осъзнаваме, че серпентините към новото пристанище ни зоват. Пада голямо бързане, на фона на гигантски слънчев диск. Е, времето не ни достига, за да хванем залеза, но пък въпреки невероятния вятър разпъваме стативите и се отдаваме на фотография при ниска осветеност. Резултатът може да видите тук:

Обрулени от вятъра и със силно заглъхнали уши доволни се прибираме в хотела.

Ден четвърти. Днес е последният ни ден на острова. Сутринта решаваме да се отправим отново към Оя. Дори и в 9 часа през октомври туристите там са много. Снимаме се за спомен и се отдаваме на безцелно шляене по малките улички. Те са толкова тесни, че дори и да не искаш, няма как да не надникнеш в личния живот на хората.

След разходката в Оя се връщаме във Фира, връщаме колите под наем и… умората си казва думата. Седнали на терасата на приятно ресторантче се любуваме на гледката и философски обсъждаме развитието на човешката цивилизация.

Неусетно автобусът пристига и се озоваваме на същото прилично на рекламен макет летище. Здравей Макдоналд-Дъглас. До скоро виждане, Санторини.

Текст и снимки: Софийска фотографска школа

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!