Едно фотопътуване на Софийска фотографска школа до Санторини в търсене на истината - наистина ли островът е толкова неповторим, колкото всички твърдят?
В началото на октомври 2013 г. около 7 часа сутринта на Терминал 1 на Летище София разнородна група хора в много превъзбудено настроение, оборудвана с много фотографска техника, отпътува със самолет в неизвестна посока.
Всъщност посоката си беше съвсем известна – 22 души искахме да видим с очите си дали остров Санторини наистина е толкова уникален, колкото всички го описват. Дори и да е субективно, не можем да си изкривим душата и четири дни по-късно, в същия самолет, но вече в обратния полет, всички 22-ма въодушевено повтаряхме едно и също: че островът наистина е много, много специален.
Дори и фотографи, на първо място ние сме пътешественици. Винаги когато пътуваме, още в София, много преди да стегнем куфарите, ни измъчва един фотографски въпрос: ще успеем ли да видим новото място по различен и непознат начин? Ще можем ли да избягаме от клишето, от визията на картички за спомен, които всички си купуват, пък и сами фотографират… На Санторини това е трудна задача. Островът се е превърнал в световна икона на туризма. Всички знаят за него, всички го познават. Визитните му картички са толкова много и толкова познаваеми… А местата са толкова уникални, че просто не можеш да устоиш и искаш да ги регистрираш, да покажеш на света, че и ти си бил там, и ти си се радвал на красотата.
И така…
Ден първи.
Самолетът каца, хапваме на бързо (доколкото нещата в Гърция се случват бързо) и тръгваме по планувания маршрут – пешеходен преход между Фира и Оя, 9 километра, 3-4 часа… нищо работа. Първоначално се объркваме и вървим през града по асфалтов път, докато най-накрая не намираме пътеката, която ни извежда във Фиростефани – малко градче, което вече се е сляло с Фира и трудно можеш да кажеш къде е границата.
И тук вече сме потънали в познатите образи – бели къщички, синьо небе и синьо море. Слънцето огрява пейзажа, часът е около 3 след обяд и светлината не е най-подходяща за фотографиране. Е, това не ни спира да натискаме спусъците.
Продължаваме към Имеровигли, нещо като “квартала на богатите”, въпреки че там живеят не повече от 500-600 души. Това е най-високата част на източната страна на острова и почти всички къщи са превърнати в луксозни хотели. Спомняте ли си синьото небе и синьото небе от Фиростефани? Към това може да прибавите и сините частни басейни с гледка към калдерата. Най-малкото е впечатляващо, дори и да не си падате по лукса.
След Имеровигли вече виждаме Оя. Уловката е, че ти се струва близо, а всъщност е доста далече, при това пътеката тук върви през вулканични скали, камениста и ронлива, в следствие на което групата ни доста се разтегля във времето и пространството.
Заветната цел е Оя, където посрещането на залеза прилича на култ. Частта от разтеглената група, в която сме и ние, е на път да изпусне залеза – на средата на нищото сме, а имаме 40 минути. За щастие предвидлива млада дама от групата е проверила разписанието на градския транспорт от Фира до Оя и се оказва, че можем да вземем автобус и все пак да не изпуснем залеза. След немалко тичане, бързане и бутане в тълпи поклонници на слънцето стигаме до крайната си цел, заедно с още поне 3000 души.
За фотографиране изобщо не може да става дума – навсякъде е пълно със стативи, групи насядали хора, вдигнати високо във въздуха мобилни телефони и таблети… и булки, които притеснено се гушат в избранниците си на фона на златния залез, опитват се да позират докато виновно гледат към обградилата ги тълпа и слушат напътствията на фотографа с едно ухо.
Слънцето леко се стича зад хоризонта и всички се разотиваме.
Ден втори.
Ранно ставане и закуска в хотела. Бързо (по гръцките стандарти) наемане на 5 (пет) малки автомобила, претърпели стотици наемания от безотговорни туристи и впускане в южната част на острова. Първа спирка Акротири. Нищо общо с Фира, Оя и т.н. Почти пусто селище, пълно с изоставени къщи и празни тераси – богато на теми за фотографиране място, стига да си избрал подходящото време за посещение, разбирайте подходящата светлина.
На нас не ни се получи, затова продължаваме към Червения плаж – в близост до Акротири, на южната страна на острова. Типична туристическа атракция, скалите наоколо са наистина червени, но пък пясъкът не е съвсем червен, по-скоро сиво-черен. Щракваме се за спомен с част от групата и продължаваме – към Фара на Акротири, който пък е най-южната точка на острова, от която се открива прекрасна гледка целия Санторини – с калдерата, с Фира и Оя, кацнали на 300 метра над скалите и т.н. Светлината отново не е най-подходящата, но какво да се прави. Снимка за спомен и отново на път.
Следващата ни спирка е Емпорио, където искаме да обядваме. Спираме в центъра и тръгваме към стария град, докато някой не се сеща да попита дали наблизо има ресторант. Категорично отрицателният отговор ни връща обратно по колите и освирепели от глад стигаме до Периса – един от туристическите центрове на острова, с хубав плаж и доста прилични хотели. Сядаме буквално в първото попаднало ни ресторантче (голяма грешка), хапваме познатите гирос, сувлаки и гръцка салата и продължаваме нататък – към Пиргос. Стигаме навреме, преди залез и този път времето ни се отблагодарява за търпението и постоянството. Пиргос е най-високото място на острова, на “върха си” има замък от венецианско време, откъдето се открива впечатляваща гледка към залеза. Изтърпяваме вятъра и отмятаме една от задачите за днес – да снимаме залез на Санторини. С останалите ни сили, част от групата излизаме с идеята да се порадваме на нощните светлини на Фира.
Дълго обикаляне в търсене на подходяща гледна точка ни довежда до неработещата тераса на едно заведение, където с тихи стъпки разпъваме стативите и се любуваме на гледка, наподобяваща пчелен кошер със запалено нощно осветление (ако такова нещо изобщо съществува).
Вижте и втора част на пътуването до Санторини.
Текст и снимки: Софийска фотографска школа
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
