Merci - една думичка, съдържаща толкова много. Понякога просто забравяме да я използваме. А тя може да ти бръкне в душата и да я извади, да я изтърси, както се изтърсва одеяло през прозореца в събота сутрин, да изкара всичко мръсно от нея и да я върне с такава сила, че да разтърси сърцето ти.

Някои ти я дават лесно, други - трудно, а трети просто без причина.

За Париж - Брест - Париж може да се напише роман. Думите и емоциите трудно се вместват в един разказ. А вдъхновението, което ти дава това приключение не е достатъчно, за да се опише всичко, натрупало се в сърцето ти. То трябва да се изживее. И може би неслучайно този бревет се провежда веднъж на всеки 4 години. Щастието на участниците може да се сравни само с това на олимпийците. Всички бяхме отишли там за олимпийския принцип - Важно е участието. Това е най-хубавото на бреветите - всички са там за насладата, а не да се състезават, без класации и места.

Виждали ли сте някога 60 колоездачи на едно място? Сега си представете 600. Ако ви се струват много, опитайте да визуализирате 6000. Толкова се бяха събрали от цял свят. Имаше дори от най-екзотичните точки на Земята, чието име трудно се изговаря. Стотици представители имаха Бразилия, Япония, Китай, САЩ, Канада. Когато разбрах, че Стефан от Пловдив пътува за трети път, го попитах дали не му е омръзнало. Краткият му отговор беше - Това няма как да ти омръзне. Впоследствие разбрах колко е прав.

Сигурен съм, че ако някой си направи труда да заснеме района от спътник в този момент, би се получила доста интересна снимка. Това, което видях аз, беше една червена змия пред мен, плъзгаща се по възвишенията и получена вследствие на светлината, излъчвана от стопчетата им през нощта. Когато се обърнеш назад виждаш безброй ослепителни светлинки на фаровете, осветяващи десетки километри.

Ако трябва да съм честен и без да си кривя душата, ще призная, че никога не съм харесвал французите. Винаги са ми се стрували много надменни, надути и наперени. Имали най-красивите жени, най-вкусната кухня, най-апетитното вино, най-добрия политик в света. И т.н., и т.н. Във всичко били най! Предполагам, че не съм единствения с това мнение...

Учудващо е колко бързо могат да се променят представите на човек. За няколко дни ми се откри една съвсем друга тяхна страна - топлотата, сърдечността, добродушието и човечността на този мил народ.

Сблъсъкът на предразсъдъците с реалността беше внезапен, особено при пълната неподготвеност за това. Отидох да карам 1200км на най-легендарния бревет в света, но защо беше такъв, не знаех. Отдавах го на това, че се провежда в родното място на бреветите и е приемник на първото колоездачно състезание в света, провеждало се по същото трасе. А присъствието там - въпрос на престиж и чест, след като си преминал квалификациите.

Но това там не беше колоездене, то беше полет на душата над френските поляни, каменни къщи, китни градини с ухайни цветя. Беше посещение в Рая. Едно докосване до благините на Господ. За пръв път усещаш смисъла от усилията, които си полагал толкова години. Един път стигнал там, ангелите, обитаващи тези полета, се грижат за твоето благоразположение. Дори да не е никак лек маршрутът, няма французин, който да не те аплодира и да не вика ALLEZ, ALLEZ! Никъде по света няма да срещнеш човек, паркирал колата си в някоя отбивка, насред нищото в 3:00 през нощта и да ти ръкопляска в студа. Отишъл е там, за да те подкрепи в начинанието ти. Същото правят и семействата във всяко селце, които денонощно зареждат маса пред къщата си или на върха на някой изтощаващ хълм, и те черпят с кафе, чай, сладки и сокове абсолютно безплатно. За някои е обида, ако не ги уважиш. За пръв път видях кашони с минерална вода, които бяха купили възрастни хора, за да допълват бидончетата на всички изтезани от жегата, насред едно 20-километрово изкачване.

Безкрайната любов на хората беше невероятно опияняваща. Навсякъде имаше надписи и плакати, изразяващи тяхната съпричастност, но най-изпепеляващо беше едно кратко и просто MERCI, написано от дете на асфалта с огромни букви, което видях на първата сутрин. Какво значи MERCI? Защо MERCI??? Не би ли следвало след всичко друго, което правят за нас, да сме благодарните ние? Затова, че са ни приели,че ни помагат, че ни търпят. Вместо това те благодарят на нас, че сме отишли. Французите са хора, които уважават чуждия труд, ентусиазъм и авантюристичен дух. Нещо, което сме забравили в България. Тук авантюристите се приемат за хора с отклонения. По това могат да се различат цивилизованите народи от Ориента, към който принадлежим. На Запад знаят, че авантюристите са хората, които движат света напред. Хора, които не се страхуват да рискуват, независимо дали те са творци, спортисти или учени. Там никой няма да те пита защо го правиш или да го смятат за странно. Вместо това можеш да видиш как майка обяснява на 2-годишното си дете как да подкрепи хората на велосипеди, минаващи покрай тях.

Айфеловата кула, Версай, Нотр Дам, Лувъра, които разглеждах в дните преди старта се превърнаха в неодушевени предмети в 90-те часа, които имахме, за да стигнем от Париж до океана и обратно. В последните километри преди столицата изпитах истинско съжаление към себе си и всички участници. Преживяванията от тези дни трансформираха най-известните символи на Франция просто в едни паметници, каквито всъщност са. Паметници, изгубили значение на фона на всяка една къща в подредените селца, изпъкваща със собствен стил и пълна с хора - много по-значими от всяка популярна туристическа дестинация. Защото както казваше ветеранът Балански, докато пътувахме от България - Франция не е Париж.

Уверяваш се в това, докато пътуваш извън столицата им. 

Защото няма как да замениш Пиер и семейството му, които те посрещат на зазоряване в задушевния си ресторант и ти приготвят най-вкусния омлет, в комбинация с франзела, масло и домашен конфитюр от шипки. 

Или с дечицата, тичащи за вода, за да утолят жаждата ти. 

Нито с жителите на Saint Martin, които организират фестивала на селото си в чест на маратона и го празнуват денонощно, за да не изпуснат нито един колоездач, а събраният от местни самодейци оркестър започва да свири при преминаването на всеки един от нас в селото. 

Или с Monsieur Moric Philippe от MENEAC, който четири дни и нощи посреща и черпи всеки желаещ в къщата си, с единствената молба да му изпратят картичка от страната си. И много, много, много други...

Не бих ги заменил за никоя забележителност, пък дори и от 7-те изгубени чудеса на света. Тези французи са много повече от чудеса. И повече от чудесни.

Един-единствен път объркахме маршрута през тези дни. Усъмнихме се на излизане от следващото селце. Нямаше никой по улиците, който да ни аплодира. Колко по-показателно?

И как за толкова време един шофьор не наду клаксон, не форсира двигателя си, както се случва в България за най-малкото? А не беше като да не затрудняваме сериозно движението. Имаше моменти, когато колите караха с километри след нас със същата скорост и чакаха най-безопасния момент, в който да изпреварят, дори това да им коства 1/2 час.

Никога не съм се чувствал като герой, но тези хора успяха да го направят. Особено когато никога не съм се смятал за такъв, още по-силно беше това усещане. 

Все още не смятам, че сме направили кой знае какво, но на влизане в едно градче за поредната контрола ни посрещна хилядна тълпа. Хората ни посрещаха сякаш се връщаме от война. Всички крещяха и аплодираха пристигащите. Етапите на Тур дьо Франс бяха приключили преди месец и не можех да повярвам, че това се случва за нас. Не спирах да си мисля, че са объркали мястото и времето.

Дълго не успях да преглътна бучката в гърлото си. И не знаех дали ще е адекватно, ако не възпра сълзите си. Така и не успях да им се отблагодаря. Докато се опитвах да се поклоня до земя на тези невероятни хора, за да им покажа, че те са героите, те изригваха още повече, а ръкоплясканията се увеличаваха многократно. Сякаш не искаха да се връща топката в тяхното поле. 

Моменти като този не можеш и не искаш да забравиш. Моменти като този те окриляват и те карат да летиш като Икар все по-нависоко и да забравиш себе си. 

Забравяш 30-те часа непрекъснато колоездене след старта и 5-те часа сън през останалите две денонощия, несгодите и болката. Не остават в съзнанието ти като такива, а просто като поредната крачка напред. Защото всичко се стопява в усмивките на хората. И всеки изминат километър ще те заведе при други усмихнати хора, които те очакват.

Merci на всички французи, merci на всички участници в бревета, merci на целия български отбор, merci на всички авантюристи. 

 И най-вече MERCI на хората, които изпитваха липсата ми, докато бях на колелото през последната година, за да изпитам това уникално изживяване.

MERCI

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!