Разказано от Флорина Иванова.
Каркасон. Това име ме вълнува от има-няма двайсетина години, когато в крехка възраст пишех дипломната си работа върху "Тайната книга на богомилите". И се вълнувах, и въображението раждаше приказни образи – как прогонените от властта несретници на катърче тръгват в незнайна посока сред безброй препятствия да дирят място под слънцето за своето учение и носят свещената им книга. Да припомня за позабравилите старата ни история, че тия хора са същите, за които един от писателите, приближени до властта от онова време, пише, че били последователи на поп Богомил или по-точно трябвало да го рекат „Богу-немил” (пропагандата не е от вчера!).
Но да се върна на Каркасон. Това е град в Южна Франция, дал подслон на нашите бегълци преди десет века. Там учението на богомилите намерило почва и се развило и разширило под името „катарство”. Тия дръзнали да противоречат на официалната доктрина и да облъчват масите, пръскайки нашироко идеи като тази, че всичко видимо е дело на дявола и следователно светската и духовна власт, видите ли, не е от Бога, а от онзи, черния. Не трябвало да се притежават никакви материални блага, дори и лични вещи. Тия опасни хрумки просъществували не за дълго и подпалили буквално главите на еретиците. Отворила се работа на Инквизицията - водили се немалко битки, обсади, лумнали множество клади. Тръгнал и Кръстоносен поход срещу им. Като логично следствие катарите, както и производните им, били изтребени.
Каркасон, един от градовете-крепости в двата смисъла на думата, носи не само спомена за тях. Това е най-запазеният средновековен град в света. Всяка снимка показва приказния вид на дългите 3 километра крепостни стени – кулички, бойници, подвижни мостове.
Защо разказвам всичко това? Защото престои очакваното пътуване до Каркасон и околностите му.
На пазар в Мирапоа
„Идете в Мирапоа! В понеделник е традиционния пазар”, заявява Жорж, собственикът на къщата, в която сме отседнали, когото аз упорито наричам Пиер. „Интересно е, атмосферата е различна от всеки друг ден”. Не ти трябва много, за да решиш къде да прекараш лежерно.
Вече трети ден окото се радва на красивите хълмисти околности – подредени за снимка на фотограф-професионал лозя, додето взорът стига. Чудно ми е как се поддържа тая прелест в тоя вид. Сякаш с фризьорска ножица е минал някой и подрязал в идеален вид всяка лозичка. Причината била тривиална - малко тракторче вършело тая фина работа и едновременно с това не оставя и тревичка да паразитира около безценното насаждение. За разнообразие тук-таме табела, указваща замък на катарите, по-натам – друга, за друго катарско шато. Ако случайно си пропуснал къде се намираш, възголямко пано ще ти напомни, че си „в страната на катарите”, пък и ще те подкани деликатно да посетиш някоя избица.
Още малко от красотата на спретнатата местност и скоро сме в Мирапоа. Малкото градче се оказва забележително заради запазената от 13-и век архитектура. Не че се намира лесно място за паркиране, но след някоя и друга обиколка сме точно срещу стара каменна порта. Оттам на двеста крачки попадаш насред средновековна шарения, която за разкош върви с точния музикален фон. Група от жизнерадостни тийнейджърки свири и пее.
Да се огледаш не е лесно. Площадчето е малко, а сергиите и покривалата им затулват гледката нагоре. Затова зяпам пред себе си. Едно до друго са набутани преносими щандчета с какво ли не в неизброимо количество и разнообразие – миризливи сирена, ароматни салами, маслини, ядки, сурови, пушени и печени меса, сладкиши, подправки, зеленчуци, плодове. Като казах плодове...
Погледът ми е привлечен от пищна продавачка на ягоди – не по-малко от 120-килограмова буля, с огроооомно деколте, обслужваща единствената на пазара опашка. И аз се подмамих и се наредих да почакам и погледам... Ягодите бяха сочни и сладки.
Докато кръстосваме насам и натам, Мирапоа разкрива чара си. Шарени къщи – червени, зелени, сини, розови, същите като през средновековието. Жорж-Пиер ни предупреди, че нищо не е променяно оттогава. Дървените греди, надстърчащи тук-там показват доброто настроение на медиивълския майстор. Поиграл си човекът, завършил подпората я с опулена човешка глава, я с причудлива животинска муцуна. Строителят пък не редил скучновато тухлата и дървото, ами обърнал някоя насам, друга наопаки. Резултатът е къщички от илюстрована детска книжка – весело и непринудено. Напук на всичко, което съм чувала за мрачните средни векове. И тъй като музиката на съвременните минстрали вече не се чува, а атмосферата предполага, не бих се учудила, ако ей сега отнякъде скокне шут в пъстър клин и шапка със звънчета. Никой не изскача и разходката сред писаните къщета и отрупаните сергии продължава още малко.
Поемаме към Фоа, град на трийсетина километра. Там ще видим какво? Катарски замък.
***
Полицейският автомобил намалява, намалява и спира. Пуска светлините и полицаят зад волана сваля стъклото. „Ей сега каква ли стана?!”
Това е насред нищото. Отбили сме на малко пътче, разделящо лозови масиви. Възнаградена съм след тридневното мрънкане, че искам и няма начин да не запечатам опнатите редове, разкрасени допълнително по краищата от грижовна ръка с цъфнали розови храсти. Пък и природата е добавила цвят, нашарила е с провиснали от цвят кичести жълти храсти. Идилия. Додето ти стига погледът. Да, ама не! Дотук с идилията.
Главата ми, доволно подпомогната от обедната гарафа вино, завъртва адски бързо объркани мисли. „Май попрекалихме!”
Бе неизбежно в „Каскет и шапо” – ресторантчето на централния площад на близкия Монтолю или както и да се казва. Сядаме на сянка в днешната жега, в компанията на четворка англичани и още толкова френски строителни работници. Англичаните са в доволно настроение, обилно почерпени. Ресторантьорът, не лошо копие на Рене Артоа, вече услужливо им поднася сметката и със закачлива усмивка и промърморвайки нещо, я подава. Английската маса се разсмива силно и казва, че темата за футбола от снощи била забранена.
При нас с менютата пристига солидната мадам Едит. Излишно е да описвам, пък и не ми е силата кулинарната тематика. Така или иначе за пореден път ни радва френската кухня. Вкусно, деликатно, красиво.
Кратка обиколка из симпатичното заспало градче. Уважаваме старата черква, поронена от мухъл и влага, броим книжарничките по улиците (това сигурно е най-четящото място в Окситания!) и под ритъма на „Госпожа Емилия” на „Клас” се отправяме към паркинга. Тук ще се отклоня от разказа, колкото да кажа, че винаги в чужбина ме наляга носталгия, която се изразява в странни посещения на YouTube.
Тананикам тихо „...госпожа Емилия полива своите цветя...” и давам наставления къде бихме могли да отбием за впечатляващи снимки. Разбира се, тая работа не е лесна. Там, където гледката е впечатляваща, няма място за спиране. Правим някакъв компромис и докато щракам нагоре, надолу, вляво и вдясно, по иначе пустия път се задава синята кола...
„Мдаам! Стана тя!” С тия усмивки по лицата отдалеко личи как сме се докарали.
Полицаите са трима, внушителни. „Хубава природа, а?”, започва хлъзгаво. Българското у мен измества бързо европейското и си казвам, че тия нещо баламосват. „Да, да! Красиво! Много красиво!”. „Искате ли да ви направим обща снимка?” Отказваме любезно. „Сигурни ли сте?”
Кимаме, усмивки и взаимни пожелания за приятен ден.
***
1885. Преломна година за Рен ле Шато, малкото селце насред Пиренеите. Дошъл той и преобърнал всичко. Абат Сониер. Ако името звучи някак познато, това е заради „Шифърът на Леонардо” на Дан Браун – благороден старец, съхранил и предал древна тайна. Святатата кръв, Граала, ала-бала... Истината е малко по-различна.
Дошъл да служи в затънтената провинция, младият духовник за кратко време превръща бедното обиталище в средище на луксозен лайфстайл. Без средства подхванал ремонти и строежи - преобразил селцето, черквицата. Издигнал артистична кула в средновековен стил, която пригодил за собствена библиотека. Не особено привлекателният мъж се сдобил с млада прислужница, Мари, която му станала и любовница. Често го навестявали заможни хора отблизо и далеч, тайнствени посетители и посетителки по късна доба. Абатът устройвал пищни вечери, демонстрирал без свян разточителен живот. Това било забелязано, където трябва, т.е. от началниците, но не променило начина му на живот. Плъзнали слухове. Основният гласял, че при един от ремонтите Сониер е открил съкровище. С изключение на вярната му Мари никой не узнал произхода на мистериозното богатство на дръзкия абат, но вероятната причина била прозаична. Човекът се оказал хитър и предприемчив. Анонимно публикувал обяви във вестниците, че срещу скромно дарение всеки би могъл да изкупи греховете си чрез нарочна литургия. От някакъв момент огромно количество поща потекло към Рен ле Шато с адресат абат Сониер.
Цялата тая историческа прелюдия бе с цел да представя иначе скромното като размер селище. Покачено на висок хълм с прелестна панорама към долината и планината, селцето къта най-шантавата черквичка. На границата на каноните, дори с нетрадиционно име „Мария Магдалена”. Твърдят, че дизайнът бил на Сониер.
Малкото здание посреща с причудлив вход, а вътре е странна шарения. Над олтара – звезди, отстрани – пъстри скулптури на Исус и Мария Магдалена с дете в ръце (?!?). Сещам се за въдичките, подхвърлени от Дан Браун.
И странна дървена фигура на дявол намира място вътре. После в магазинчето за сувенири разбирам, че точно тя е най-добре продуктово позиционирана. Преспапиета, тениски, шапки, картички и други непотребни вещи са украсени с облещения демон. Това бил Асмодей, пазителят на тайните. Няма спор, Сониер е бил и шегобиец, осребрил не една загадка.
Другата забележителност е музеят на... Сониер. Някое и друго магазинче, кафене, ресторант и това е.
За финал изпраща надпис на латински, поръчан от духовника: „Това е ужасно място.” Никак не съм съгласна!
***
Времето загубва измерението си понякога. Така и с мен отскоро. Всеки ден катарско шато след катарско шато, катарско абатство, следвано от... катарско абатство. Много старина, много руина! Всяка керемида, оказа се, била наследена от катарите. И дойдохме до момента да възкликна неминуемото „Поврага ви на старините!”.
Нали съм обръгнала туристка, запознала съм се предварително със забележителностите в района и не само. Като всеки редови патрЕот съм горда с нещо, за което нямам никаква заслуга. В случая си припомних събития от миналото, попрочетох и това-онова по-различно. Някои източници дават допълнителни факти за присъствието на нашенци някога по тия земи. Освен топонимията и ономастиката (за нефилолозите припомням, че това са названията на географски обекти и имена), нашите прадеди докарали насам и... кухнята си.
Първата среща с катарската кулинария бе преди дни във Фоа – „Катарска салата”. Сервитьорчето, младо симпатично момче, извинително обяснява основната съставка. Шкембе. Това е достатъчно – ето я „българската следа” по тия места!
Но тежката артилерия и гордостта на местните е казулето. Където и да стъпиш, всеки ресторант посреща с пано, което рекламира своето. „Ястието на катарите” – какво друго?!. След обилна консумация на катарска история под формата на замъци и черкви, няма начин да не общуваме задочно с катарите и чрез кухнята им. Менютата изписват по ред и повече ситни букви в описание на що е туй „казуле”. Нямам съмнение, че българска ръка е забъркала някога първото. Как иначе - става въпрос за боб с наденица. Някой по-инициативен добавил и патешко бутче и това е.
Жорж-Пиер ни е информирал къде приготвят най-доброто в околността и днес сме в Меката на казулето – известното ресторантче на Вилепиен.
Посрещат уют и аромат, много шум от препълнената кръчма. Интериорът е превзет от десетки петли – на картини, порцеланови фигурки, един препариран и не на последно място – по масите в чиниите на посетителите. Срещу мен розов френски дядо дъвче порция петел в компания на гарафа червено вино. Чужденците са заложили на казулето. И ние така.
Мрънкащият по принцип пуберитет в компанията работи по оправяне на настроението със забучен в салатата си нос и току повдига поглед, колкото да кимне, че било вкусно. Идва и основното и усмивката вече трайно се е настанила на лицето му. С финес бърка в гювечето с боба.
Докато чакаме, засягаме темата, подхвърлена наскоро от добре подготвен исторически близък – какви катари, какъв фасул? Бобът е донесен в Европа едва през 15-и век, ама кой да го мисли това. Сега сме заети. Поглъщаме история.
Нова глава към „И ний сме дали нещо на света”.
*
Още от Флорина Иванова можете да прочетете в блога й тук.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
