Какво е да последваш детските си мечти отвъд океана, в един свят, коренно различен от нашия? Как се излиза от стереотип, на който ти самият си бил жертва? Какъв е истинският образ на съвременните индианци от Северна Америка? Отговор на тези въпроси има Иво Данчев, арт директор на „Нешънъл Джиографик България”, който печели стипендия Фулбрайт и прекарва едно индианско лято сред племето кроу (Crow, врани) в Монтана, САЩ. Резултатът можете да видите в галерията на Photosynthesis (втория етаж): 44 фотографии в един фоторазказ, който говори в образи за неща, които трудно се обличат в думи: дух, съвременна култура, корени, традиция.

Как започна да се занимаваш с фотография?

С фотография започнах да се занимавам абсолютно непрофесионално и почти случайно. В края на 2006 г. си купих първия дигитален фотоапарат – запалих се от един приятел, който току-що си беше взел нова техника и беше доста навътре в нещата.

Освен с него, началото свързвам и с една стара книжка: „На лов без пушка“. Авторът е първият български фотограф на дива природа Н. Райков. Мисля, че може да се открие все още, ако не в книжарниците, то в библиотеките със сигурност.

По това време работех по един природозащитен проект в национален парк Централен Балкан. Ходех доста често в планината, срещах се с интересни хора и имах възможността да снимам дивите животни. След това започнах да изпращам снимки по разни конкурси, а те пък започнаха да ги оценяват. След първата голяма награда (Lumix България 2008), дойде първоначалният заряд, както и мисълта, че явно ми се получават нещата. Една година по-късно вече снимах по различни теми за списание „Нешънъл Джиографик България” .

Избираш да снимаш за проекта си към Фулбрайт северноамериканските индианци. Защо точно племето врани?

Истината е, че да отида при индианците в Щатите и да ги снимам ми се стори възможно най-доброто нещо, което мога да направя. Индианците от прериите винаги са ми били особено интересни – типични представители на номадската култура. В случая обаче избрах племето, защото съм ходил при тях... преди 10 години. Беше когато за пръв път отидох в Щатите и си направих едно доста импровизирано пътешествие. Случи се така, че попаднах при тези хора, живях с тях известно време. Тогава не бях фотограф, не бях нищо - просто един човек, който пътува. Още тогава създадох близки приятели в племето и когато си тръгвах, не предполагах, че ще имам възможността да се върна някога при тези хора... и то по такъв съвсем целенасочен начин. Затова, когато покрай проекта на Фулбрайт се появи тази възможност, изобщо не съм се замислял. Това не е първият ми контакт с тях, а едно връщане при приятелите, които вече имах. Оттук нататък имах една основа, върху която да работя.

Темата за индианците е потънала сред клишета - образът им е като че ли застинал във времето. Хората се интересуват от традициите и обичаите им – от тяхното минало. Интересът към съвременния им живот обаче е в пъти по-скромен. Ти с каква цел замина – старите или новите индианци искаше да заснемеш?

Аз самият бях жертва на тези клишета и на идеализацията на тяхната култура. Но още първия път, когато отидох при тях, това нещо беше преодоляно. Видях как реално стоят нещата и кои всъщност са тези хора. При втората ни среща бях с ясното съзнание, че искам да мина зад всички клишета. Отвъд стереотипа стар индианец с гърбав нос, покрит с орлови пера. Исках да ги покажа като съвременни хора, каквито са те и, от друга страна, все пак да уловя духа на миналото.

А съществува ли този дух все още?

Има го, при всички положения го има. Просто не е това, което сме свикнали да си представяме – съвършени хора, чиито думи са винаги извор на смисъл и мъдрост. Индианците днес са едни обикновени хора със собствени проблеми и недостатъци, но въпреки това носят духа на старото време – с цялата му мъдрост, традиции и обичаи.

Съхраняването на културата им в запазването на именно тези стари обичаи ли се изразява най-вече?

Да. Съвременните резервати са разделени на два полюса. Единият полюс е депресията – алохолът, наркотиците, меланхолията по чезнещата култура, по загубените земи. От другата страна са точно традициите, ритуалите, церемониите, песните, танците – нещата, които са в основата на племенната идентичност. Те са като стълб, около който тази култура оцелява. Хората в резервата се лутат между двата полюса.

Коя от всичките церемонии, на които си бил свидетел, е най-впечатляваща за теб?

Всички ми бяха много интересни и впечатляващи. Танцът на слънцето е най-зрелищният сред ритуалите, но на мен като че ли най-любимата ми церемония си остава Парната церемония или Колибата за потене, както те го наричат.

Ти самият участвал ли си в тази церемония?

Много пъти. За тях това е редовна практика, а те го правят всяка седмица.

Лесно ли е за външни хора да взимат участие?

Да. Може да се каже. Особено, ако имаш някой приятел сред тях, никак не е трудно да те поканят, да отидеш и да участваш във всяка една церемония. Племето Врани са значително по-отворени и приятелски настроени от някои други племена. Реших, че това ще е от полза за моя проект, защото има племена, които са с предразсъдъци към всеки аутсайдер и много задръжки, така че щеше да ми е доста по-трудно да мина бариерата при общуването.

Можеш ли да ни разкажеш за тази Парна церемония накратко?

Племето врани казват, че това е най-старата им церемония. Целите са две: пречистване на тялото и молитва. Малка колибка от върбови пръчки се покрива с всевъзможни одеяла, черги, юргани, каквото имат под ръка (в миналото тя се е покривала с бизонови кожи). На огнище отвън се нагряват камъни, докато станат червени и буквално самите те започнат да светят. Тези камъни се внасят в специално изкопана дупка в земята вътре в колибката, входът се затваря, настъпва мрак - остава само светлината от нажежените камъни. Не мога да кажа точно каква температура се развива, но става страшно горещо (не може да се сравни със сауна в никакъв случай, понякога е наистина трудно да издържиш). Водещият на церемонията започва да полива вода върху камъните. Вдига се пара, която е много гореща, и изпълва цялото пространство. Основното, което правят вътре хората, е да се молят. Молят се за това, за което се прави церемонията. Може да е за болен човек, за някой, на когото му предстои важен изпит в университета, или просто за нов пикап. Церемонията продължава около час. В края се чувстваш тотално изтощен, но като излезеш навън, усещаш хладината и виждаш отново светлина - усещането е като за прераждане. Именно затова враните твърдят, че това е церемонията на прераждането - ти влизаш в утробата на майката Земя, където се пресъздава самото сътворение на света. Нагряването на камъните и тяхното постепенно охлаждане, отделянето на пара и вода - и четирите елемента на живота - въздух, земя, огън и вода участват тук. Смята се, че хората с които си бил по време на ритуала са вече твои братя - заедно сте се преродили.

Каква е най-осезаемата разлика между нашата и тяхната култура ? Тук сякаш сме свикнали на една култура на съревнованието, непрекъснато се състезаваме с някой или с нещо. Как стоят нещата там?

Да. Нашата култура ни втълпява, че постоянно трябва да се доказваш и да проявяваш някакви невероятни качества - едно доста измамно послание. Едно безкрайно чувство на неудовлетвореност, което ти трябва да задоволяваш със следващия курс, със следващата работа, с по-голямата заплата, с по-новата кола. В традиционния начин на мислене на индианците нещата не стоят като при нас. Те са доста по-скромни и в основата на тяхната култура е винаги да използваш само толкова, колкото имаш реално. Освен това са много по-различни от нас по отношение възпитанието на децата - вярват, че никога не бива да ги удрят, защото това пречупва духа им. Същото важи и за конете - по време на опитомяването им.

Какво беше чувството, когато дойде време да си ходиш?

Въобще не ми се тръгваше. До такава степен се бях приобщил към тези хора и бях свикнал с мястото, че спокойно можех да остана да живея там. Разбира се това се дължеше и на факта, че бях там със стипендия, тоест не ми се налагаше да бачкам, за да оцелявам. Просто се занимавах изцяло с работа по проекта.

Много особено чувство, да. Тъкмо си пуснал корен и трябва да си ходиш.

В този ред на мисли: Пряка ли е зависимостта между добрите снимки и времето, прекарано с обекта на снимките според теб?

Да. Абсолютно. Формално хубави снимки могат да станат и за два часа, за един ден - някъде с някой. Но ако ти искаш да прекрачиш отвъд видимото, отвъд клишетата, да покажеш истинската същност на хората, които снимаш, тогава вече трябва време. И общуване.

Поддържаш ли контакт с някои от хората и сега?

Да. С много. Оказа се, че индианците са доста напред с технологията - имат интернет в резервата, имат си компютри, имат си фейсбук. Така че продължаваме да си поддържаме контакт, макар и от разстояние. Истината обаче е, че общуването по фейсбук е доста илюзорно и дори по някакъв начин опорочава това, че някога е имало реално такова и че пак ще има... Някак с интернет общуването се губи елементът на това много да ти залипсва някой.

Какъв е смисълът на твоето преживяване за хората, които ще видят изложбата и ще чуят разказа ти?

Смятам, че е много важно, доколкото мога да дам пример с това, че всъщност е напълно възможно да осъществиш една своя мечта. Надявам се, че и други хора ще го последват и ще се вдъхновят по някакъв начин. От друга страна, се надявам, че всички тези хора, които са видели изложбата или са идвали на представянията, са разширили кръгозора си, разбрали са, че индианците не са просто някакви романтични герои от литературата. Надявам се още, че е протекъл един истински междукултурен обмен. Докато бях там, се старах да разкажа доколкото мога за България, за ценностите и историята ни.

Можеш ли да си спомниш коя е най-хубавата пейка с гледка, на която си бил някога?

Единственото, което изниква в съзнанието ми като спомен от тази комбинация, е една пейка по екопътеката “Бабското пръскало” в национален парк Централен Балкан. С прекрасна панорама към долината на река Тъжа и Козята стена, с прелитащи над главата ти скални орли.

Изложбата на Иво Данчев можете да видите в галерията на Photosynthesis до 18 март 2013 г.

Това интервю ви хареса? Харесайте и страницата на Peika.bg във фейсбук, за да не пропуснете нито една от нашите срещи с интересни пътешественици!