Една книга, в която известни българи разказват приключения от своите пътешествия - „Истории от куфара“ (издателство Smart Books).
Някои пътувания от книгата са действителни, други метафорични. По света ще ви разходят текстовете на Александра Гюзелева - Шани, Богдана Трифонова, Евгени Минчев, журналистите Елеонора Гаджева и Мария Георгиева, и търсещите красивото Ирина Тенчева, Ани Халваджиян и Михаил Заимов.
Прочетете откъс от книгата, а в края му научете как да спечелите сборника "Разкази от куфара" от Peika.bg:
*
Баба ми пиратката и... един изчезнал куфар - Стефан Бонев
Той беше голям, кафяво-кожен, прашасал, много-много стар... И винаги заключен! Стоеше на почетно място в избата на старата къща, разположен между лавиците с буркани и всевъзможни бутилки с вино, ракия, доматен сок и сироп от джанки и вишни.
Всъщност не знам защо започнах по този начин. Няма смисъл да ви лъжа. Това, което прочетохте в горния пасаж, си е чистата истина, но по-нататък ще разберете, че историята изобщо не е моя. Аз просто се реших да я разкажа. И е без куфар – поне в по-голямата си част.
Историята принадлежеше на един много стар господин, който отдавна вече не е между живите. А и куфарът му изчезна преди доста години. Сега неговото почетно място между стъкларията в избата е заето от стария тежък телевизор на семейството, което вече се радва на високата резолюция на огромен плазмен екран.
И ако не беше закупен новият телевизор, сигурно все още никой нямаше да е разбрал, че куфарът вече не е в избата. Просто един ден синът на покойния вече господин занесе в мазето стария телевизор и докато се чудеше къде да го постави, забеляза празното място по средата между бурканите и бутилките.
По дебелия слой прах се виждаше, че любимият стар куфар на баща му липсва от стелажа от достатъчно дълго време. Никой така и не разбра кога бе изчезнал старият куфар. През последните си години господинът беше вече доста болен и слаб, за да слиза по кривите каменни стъпала, водещи към избата. А останалите обитатели на къщата, които ходеха от време на време там, се интересуваха от всичко друго, но не и от овехтелия куфар. За тях той беше просто даденост – изпъкнала част в средата на един от многото рафтове, чието съдържание имаше значение само за един-единствен човек. Но този човек вече нямаше нужда от нищо...
Първо решиха, че това е работа на крадци. Но в избата не липсваше нищо друго. А кой крадец би задигнал единствено един стар заключен и покрит с два пръста прах и паяжини куфар. Пък и нямаше никакви следи от влизане с взлом. Нито вратата беше разбита, нито солидната решетка на прозореца.
Едва когато установиха липсата на куфара, обитателите на къщата си спомниха за него. Започнаха да си задават въпроси един друг. Но никой не можа да даде смислен отговор какво е имало вътре, защо толкова много е държал на него старият господин, нито пък по какви причини е криел съдържанието му от всички.
Само синът предположи, че вътре е имало стари пожълтели снимки и писма от ония времена, когато още не е бил роден. Той смътно си спомняше, че като малък бе засичал баща си да разглежда съдържанието на куфара, надвесен над рафта. И още виждаше измъчената му полуусмивка, изгаряна от огъня на спомените и от слабата крушка, висяща от тавана на избата.
Синът не помнеше майка си. От баща си знаеше, че е починала малко след раждането му. И че по онова време са живеели в някакъв друг град, много далеч оттук. В цялата триетажна къща имаше само една нейна черно-бяла снимка, окачена на стената в хола. През годините много пъти беше питал за майка си, но от баща си беше научил толкова малко за нея, че образът, който си изгради, беше плод почти само на снимката и на собственото му въображение, разбира се. В едни от неговите фантазии тя беше силна и решителна жена, на която баща му се е опирал, когато е трябвало да се справят с превратностите на живота. В други беше слаба, фина и ранима, изискано и крехко цвете, нуждаещо се от грижи, за да оцелее в грубия свят, където е имало нещастието да се роди.
Докато беше малко момче, той извикваше в съзнанието си някой от тези образи в зависимост от случая. Когато се чувстваше силен и победител, лицето на черно-бялата снимка придобиваше мечтателен блясък, очите ставаха големи, нежни и влажни като на плаха кошута, а къдриците се превръщаха в изящни фини спирали, обрамчващи картина. Това крехко създание имаше нужда да бъде подкрепяно и защитавано. В други дни, когато се чувстваше слаб и усещаше, че проблемите, пред които се е изправил, са по-големи от самия него и го затискат, задушават... тогава той самият се нуждаеше от закрила. И фотографията веднага се променяше. Бузите някак поруменяваха, въпреки че снимката не беше цветна. Погледът ставаше властен и решителен, устните се извиваха в дръзка и предизвикателна усмивка, а леките бръчици отстрани на устата се превръщаха в две заповеднически удивителни.
С времето мълчаливият отказ на бащата да говори замайка му и за куфара в избата се превърна в закон за сина. Дори и след смъртта му той не посмя да го отвори, а с времето напълно забрави за него. А колко му беше да вземе един лост и да разбие ръждясалата ключалка... Постепенно стана силен мъж, събра увереност в себе си и започна да се справя с живота си сам. Вече си имаше съпруга, която да се грижи за него, както и дъщеря, която да защитава. А от това черно-бялата снимка в хола съвсем бе избледняла.
И интересно, докато куфарът беше в избата, никой не се сещаше за него. Сега обаче, когато го нямаше, се превърна в обект на разговори след вечеря. Спореха за неговото съдържание, както и за мястото, където старият господин е криел ключа му.
Един ден внучката на господина обърна цялата къща с краката нагоре, докато родителите й бяха на работа. Куфара не успя да намери, но беше много щастлива от друга своя находка – малко ръждясало ключе. Беше го открила сред вещите на дядо си, скрито в несесера с бръснарските му принадлежности. Тогава тя изложи пред баща си и майка си своята версия за случващото се. Някога дядо й и баба й са били пирати, кръстосвали са околните морета и са ограбвали корабите на богаташите и яхтите на мутрите. Но те били добри пирати, нещо като морски вариант на Робин Худ, и раздавали плячката си на бедните. И тъй като били маскирани като Спайдърмен, Батман и Зоро, никой не ги е познал.
Щом стигна до този момент, пиратската внучка направи драматична пауза и огледа победоносно родителите си. После размаха триумфално ключето пред очите им и в прав текст ги попита някой от тях знае ли къде е гробът на баба й. Знаят ли те къде е онова градче, където са живели двамата с дядо й, преди да се преместят тук. Те не знаеха, при което госпожицата сложи ръце на кръста, направи нова драматична пауза и заяви: „Баба ми е жива!“
Нейното разследване установило, че навремето двамата са се разделили. Бабата-пиратка продължила да кръстосва моретата, да обира корабите на богаташите и яхтите на мутрите, а после тайно носела плячката на мъжа си, който я съхранявал в стария прашен куфар, преди да я раздаде на бедните, дегизиран така, че да не го познаят. Бабата, естествено, имала ключ за къщата и избата. Така че една нощ тайно, но иначе напълно законно, се промъкнала и взела куфара с остатъците от плячката. Но може да не е предвидила факта, че няма ключ за самия него. И някой ден ще се върне и ще си го потърси...Малката направи още една от победоносните си паузи иостави родителите си да асимилират хипотезата. Първа се окопити майка й, като я упрекна, че прекалява с филмите и детските сериали на новия им плазмен телевизор и й препоръча да си гледа повече уроците и домашните.
После пък се оказа, че намереното ключе заключва идеално лявата врата на двукрилния гардероб в спалнята на родителите й и в крайна сметка го оставиха там. Пиратската внучка обаче не се предаваше и заяви, че това все още нищо не означава. Колко ключове по света пасват на по няколко брави едновременно. Така де!
Дните отново се заизнизваха и теорията на госпожичката лека-полека започна да се забравя от семейството. Прахът в избата продължаваше да се трупа, снимката на бабата, която сякаш беше леко поруменяла въпреки черно-белостта си, отново започна да избледнява. Малката си ходеше на училище, големите на работа... И куфарът отново беше напълно забравен от всички.
Докато една вечер, след като всички се бяха върнали от работа и съответно – от училище, майката на пиратската внучка не влезе в хола и не обходи дъщеря си и мъжа си безумен поглед, преди да каже следното:
– Не мога да си извадя бежовата блуза от гардероба. Ключето е изчезнало!
*
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Истории от куфара“.
Как?
Отговорете в коментар под статията тук: Кое е нещото, което винаги носите със себе си на път?
Един от отговорилите ще бъде изтеглен в жребий и ще спечели книгата. Името му ще обявим на 21 май 2015 г. във фейсбук страницата на Peika.bg.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
