Рафи Юреджиян е от онези пътешественици, които умеят да разказват увлекателно, да откриват забавното във всяка ситуация и да се сприятеляват, където и да се намират по света.
Той е британски арменец, писател, фотограф и пътешественик, който е бил къде ли не по планетата, но наскоро излезе на български книгата му „Една обиколка на Армения с велосипед“ (издателство Smart Books). В книгата са описани впечатленията му от 1000-километровия велопоход из страната на неговите предци. Нашето подробно интервю с Рафи можете да прочетете тук - първа част и втора част.
Прочетете откъс от книгата, а в края научете как да я спечелите:
*
– За какво момиче трябва да се оженя, бабо?
– О, скъпи, просто за някое добро, което ще се грижи за теб и ще те направи щастлив.
– Може ли да бъде от Африка?
Баба ми се усмихва мило.
– Не, скъпи, не може. Трябва да е от друго място.
– Може ли да бъде еврейка, бабо?
Тя отново се усмихва, този път малко по-строго (спомня си, предполагам, за своето детство в Палестина и за „преместването“).
– Не, скъпи, по-добре ще е, ако не е еврейка.
– Какво ще кажеш за англичанка?
– Те са по-зле и от мъжете!
– Американка?
– Те живеят в облаците, в страната на фантазиите!
– Какво ще кажеш за арменско момиче, от Америка? – попитах аз.
– Много са разглезени, ще ти изстиска всичките пари. (Имаше предвид всички пари, които тя щеше да ни остави).
Накрая попитах дали може да бъде хаястанци (арменка, от Република Армения).
– Не! – отвърна тя твърдо. Баба ми от дълго време поддържаше теорията, че всички те са хитрушани.
Ако все още беше сред нас, щях да я попитам дали е подходящо да бъде китайка или някоя от племето комбаи от Папуа Нова Гвинея. Баба беше изпълнена с предразсъдъци и можеше да има зъб на приятелка в продължение на тридесет години, ако не беше споделила с нея рецепта. Но въпреки това тя си остава един от най-великите хора, които съм познавал. За нищо на света нямаше да се намери девойка, достойна за нейния внук.
Това обаче не ме накара да спра да търся.
***
Армения се намира там, където Европа среща Азия – в Южен Кавказ. Граничи с Турция на запад, с Иран на юг, с Азербайджан на изток и Грузия на север. Има форма на миниатюрна Италия, без ясно очертания ботуш. Не е най-известното парче земя на световната карта, но има богато наследство, датиращо от много ранни цивилизации. Историята на царствата й е изпълнена с красота, религиозна преданост, бруталност и тъга. В общи линии е като песен на Леонард Коен.
Както повечето арменци по света, и аз не съм роден в Армения, нито съм живял там. За първи път я посетих, когато бях на деветнадесет, и след това се връщах два пъти, докато работех като учител и доброволец в някои от по-бедните й села. Въпреки че докато бях там видях и получих много, не успях да почувствам страната по начина, по който исках. Инстинктът на пътешественик ме подтикваше да отида пак и да побродя, да видя повече от мястото, което наричах родна земя. Затова замечтах за моето голямо пътешествие, за моя Tour de Armenia. Купих си няколко карти и спокойно планирах 1000-километрово пътуване, започващо от западната й част, столичния град Ереван, и завършващо на изток, в Степанакерт, столицата на опустошения от война район на Карабах. Нямаше да бъде лесно, тъй като пейзажът е планински и пътят е изпълнен с високи и стръмни преходи. Дадох си месец време.
Дългите пътувания с велосипед не са новост за мен. Веднъж опитах 2000-километрово приключение по Маршрут 66, тръгвайки от Чикаго и минавайки през сърцето на Америка, чак до Амарило, Тексас. Прекосих почти половината от ширината на Америка за един месец, преди лошите пътища, изгорелите ми колене, „болнавото“ ми колело и задните ми части, които станаха по-червени от Вашингтонската ябълка, да ме принудят да се откажа. Разни американци ме спираха и ме питаха защо съм тръгнал на това пътуване с колело, а аз им отговарях, че го правя, защото летящата ми метла е на ремонт в сервиза. Няма по-добър начин да разгледаш една страна, от това да я прекосиш с велосипед. Самолетите, влаковете и автомобилите се движат прекалено бързо и лесно изпускаш много. По-добре е да преживееш едно пътуване на колело.
Пътешествията са измежду няколкото неща, в които съм добър и ги правя самостоятелно, откакто навърших шестнадесет. Стигна се до там, че родителите ми ме наричат Марко Поло.
През годините си изградих няколко правила за пътуване:
1. Винаги пътувай сам (това е единственият начин).
2. Никога не вярвай на дебел шофьор на такси в бедна държава (същото важи и за политиците).
3. Гледай накъде отиват всички туристи и тръгни във всяка друга посока.
4. Не се застоявай на едно място твърде дълго.
5. Никога не яж в ресторант, където в менюто има рисунки на храната.
6. Екипировката да е лека (звучи просто, нали?).
7. Запознавай се и общувай с местните жители (това ще са моментите, които ще се помнят вечно).
8. Винаги се опитвай да използваш възможно най-бавния транспорт.
9. Никога не купувай сувенири (имам таван, пълен с боклуци, в подкрепа на това).
10. Помни, че не си се загубил, но може невинаги да знаеш накъде отиваш.
Извън това, Светът те приветства с отворени обятия, ако останеш достатъчно широкоскроен. Да пътуваш постоянно, ти дава душевен мир. Запознаваш се с хора, които не са толкова различни, макар и да живеят в различни краища на света. Така у теб се ражда чувството, че си в хармония с хуманността. Гарантирам ви, че Наполеон никога не би воювал в Европа, ако като по-млад беше пътувал с велосипед.
***
СПЕЧЕЛЕТЕ книгата „Една обиколка на Армения с велосипед“ от Рафи Юреджиян (Издателство Smart Books).
Как?
Отговорете в коментар под статията тук: Кои са вашите най-важни правила за пътуване?
Един от отговорилите ще бъде изтеглен в жребий и ще получи книгата. Победителя ще обявим на 11 май 2015 г. във фейсбук страницата на Peika.bg.
Късмет!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
