От романите на Агата Кристи до детектив Морс на Колин Декстър, от коравите детективски истории на Реймънд Чандлър до разказите за серийни убийци на Томас Харис и Джеф Линдзи – криминалният жанр е един от най-разнообразните – съчетаващ психология, емоция и напрегнат сюжет; преливащ от класическия ноар до криминална фантастика.

На българския пазар за пръв път се появява впечатляващият сборник „Изходни рани“ с 19 разказа на някои от най-знаковите имена на криминалната литература – Лий Чайлд, Дийн Кунц, Джефри Дивър, Джон Конъли и други.

Под редакцията на Пол Б. Кейн и Мари О’Риган, тази антология на престъпния ум предлага някои познати и много непознати истории, превърнали се в образци за жанра.

Сред страниците на сборника ще откриете един истински побойник в лицето на героя на Джефри Дивър, една властна майка, готова на всичко, една определена знаменита картина в разказа на Джон Конъли и първия публикуван някога разказ на Дийн Кунц – шокиращия „Котета“. И всичко ще започне с продажбата на една къща в разказа на Лий Чайлд.

Брилянтен и безмилостно пристрастяващ, „Изходни рани“ е задължително четиво за всички любители на криминалната литература.

„Криминалната литература е толко­ва широкообхватна: от психологическите до полицейските кримки, от кабинетните детективи до наемните убийци – всички те са част от жанра. Обаче има едно нещо, което ви­наги търсите в криминалния разказ, и то е някакъв краен изход. Понякога той е смъртта, понякога някое събитие, от което е започнало всичко… или с което завършва.

Неизбежното следствие от този краен из­ход или отсъствието му – независимо дали той е в края, или в началото на историята – е да има и ня­какъв вид нараняване. Не е задължително то да е физиче­ско – може да емоционално (понякога този вид рани са дори по-лоши). Свържете тези две идеи заедно и ще се получи… „Изходни рани“ – книгата, която държите в ръцете си.”

Пол Б. Кейн и Мари О’Риган

Из „Изходни рани“

„Побойникът“

от Джефри Дивър

 

Два дни по-късно, рано сутринта в неделя, седя в грижливо подредения ми офис. Не съм виждал Стан Уиткомб от „Орелът“ насам и разсеяно се чудя дали от оплакването ми не е имало някакъв ефект.

„Третият път е на късмет“ – както обичаше да казва баща ми през цялото време.

Чувам двойния звън от втория етаж и слизам на първия. Отварям вратата, за да открия двама души с мрачни физиономии, облечени в костюми – мъж и жена, и двамата около четирийсетгодишни. Мъжът ми подава карта за идентификация. Окръжен шериф. Детектив Терънс Стоун. Той е висок и строен. Представя се с името си. Жената също е детектив. Емили Филмор. Тя е слаба, с руса коса и си е сложила плътен грим върху набръчканата кожа.

– Хенри Ларсън?

– Да? – намръщвам се аз. – За какво става дума?

– Познавате ли Сара Престън?

– Аз… Тя добре ли е?

– Познавате ли я?

Очите ми се разширяват:

– Какво става?

– Познавате ли я, сър? – повтаря детектив Стоун с мек, но настоятелен тон.

– Излизахме заедно.

Трябва да повторя думите си, за да ме чуят. Преглъщам мъчително.

– Господин Ларсън – казва детектив Филмор с малко по-скован тон от колегата си. – Съжалявам, че трябва да ви съобщя това, но госпожица Престън е била убита.

За момент не казвам нищо.

После изтърсвам:

– Не, това е някаква грешка. Видях я вчера. Обядвахме преди началото на работната ѝ смяна… Аз… Не!

– Станало е снощи – казва детектив Стоун.

Свеждам поглед.

– Не е възможно. Говорих с нея, не знам… в седем и половина, след като тя се прибра от работа.

– Да. Видяхме обаждането на телефона ѝ – случило се е около девет и половина – обяснява детектив Филмор.

– Случило се е? Какво се е случило?

Но преди да успеят да ми отговорят, аз се олюлявам и политам към пода. И двамата детективи се хвърлят напред и ме подхващат, преди да си разбия главата в плочките.

Успяват да ме задържат горе-долу изправен и ме отвеждат до дивана във всекидневната.

– Не, не, не. – Отпускам глава в ръцете си и сълзите ми рукват.

Филмор има хартиени кърпички в чантата си. Разопакова пакетчето и издърпва една от него. Вземам я избърсвам очите и носа си.

– Какво се е случило? – прошепвам. – Обир ли е имало? Тя беше ли…

Двамата се споглеждат.

– Познавате ли Лорънс Кедъл? – пита детектив Стоун.

– Лари? Той е мой приятел. Разбира се. Какво… За какво става дума?

– Той познаваше ли също госпожица Престън? – въпросът идва от детектив Филмор.

– Да. Аз ги запознах.

– Някой от двамата споменавал ли ви е нещо за това, че той ще посещава дома ѝ миналата вечер?

– Лари? В дома на Сара? Не.

– Той знаел ли е по кое време тя ще си бъде у дома?

– Едва ли… – Но после им казвам, че той е знаел къде работи тя и може да е разбрал какъв е работният ѝ график. Гласът ми става дрезгав. – Кажете ми за какво е всичко това.

– Изглежда, снощи господин Кедъл е посетил госпожица Престън. Тя го е пуснала да влезе. Когато го е направила, той я е намушкал, но…

– Какво?

– Госпожица Престън се е съпротивлявала и измъкнала ножа от него. Намушкала го няколко пъти и се обадила на 911, но за съжаление, починала, преди помощта да стигне до нея. Господин Кедъл също е починал.

– О, Господи, не! – Избърсвам сълзите си.

– Господин Ларсън, отряд от криминолози отиде в дома на господин Кедъл – продължи Филмор. – В мазето му открихме улики, свързващи го с убийствата в Обърн Хилс – двете жени, които бяха намушкани смъртоносно с нож. Някои дрехи… а също и други неща – тя добави последното с по-тих и почтителен глас.

Предположих, че става дума за частите от телата на жертвите, отделени, след като те са умрели.

– Ние разполагахме с ДНК проба на вероятния убиец от второто убийство, но в базата данни нямаше съвпадение. Лабораторията ни тества ДНК на господин Кедъл и се оказа, че е неговата.

Затварям очи за момент, дишайки тежко.

– Да ви донеса ли малко вода, сър? – пита Филмор.

Вдигам ръка.

– Имате ли роднини наблизо? – продължава тя.

Не отговарям. Просто гледам втренчено едно петно във формата на пясъчен часовник върху стария килим на пода в антрето. Никога преди не го бях забелязвал.

– Сър? – пита ме детектив Стоун.

Премигвам и вдигам поглед:

– Роднини? Аз… Брат ми е в Холкомб.

– Мисля, че ще е добра идея, ако той дойде при вас. Или ако вие отседнете при него. Чувствате ли се достатъчно добре, за да шофирате?

– Да, разбира се – прошепвам аз. – О, а родителите на Сара? – добавям с лека истерична нотка в гласа. – Те са във Фрийпорт.

– В момента двама детективи разговарят с тях.

Кимвам. Още сълзи. Още хартиени кърпички.

– Ще им се обадя. Трябва да им се обадя.

– Бихме искали да ви разпитаме още малко за господин Кедъл. Само няколко въпроса.

– Да, разбира се – отвръщам със слаб глас. – Той беше винаги толкова тих. Не смятах това за толкова важно. Беше малко сдържан. Но… Господи! – гласът ми се задавя. – Грешката е моя.

– Какво искате да кажете, сър? – пита детектив Стоун.

– Вината е моя! Аз ги запознах.

– Не се обвинявайте – отвръща Филмор. – Това е първото нещо, което научаваме в тази професия.

Не отговарям.

Двамата се изправят.

– Обадете се на брат си, господин Ларсън – напомня ми детектив Стоун.

– Да, ще го направя. Ще го направя веднага.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!