"Тази книга е за преживяното от жителите на Ленинград по време на блокадата. Има установено, станало класическо описание на героизма и на издръжливостта им.
Те не се оплакват, подкрепят отчаяните, търпеливо понасят трудностите, вярват в по-добро бъдеще. И в най-трудните моменти са добронамерени, мислят и за ближния, готови са да дадат всичко, за да му помогнат. Но когато видим страшните картини на умиращите ленинградчани, разбираме, че трябва по друг начин да преценим техните действия. Това е книга за подвига, но тук читателят няма да намери обичайните патосни слова. Те са излишни. Всеки е направил каквото трябва, но като се е сплотил с други, е създал онази непреодолима стена, която е предпазила града от пропадането в бездната. Тези хора не са избрали сами съдбата си, но когато е настъпил смъртният им час, мнозина от тях са го посрещнали достойно. Свидетелствата на очевидците на блокадата, на загиналите и на оцелелите, създават впечатляващо силна фреска на мъченичеството на великия град. Никой никога няма да може да я заличи. Такъв е този град – безпомощен срещу снарядите и нападенията, наранен и осакатен, но и чертаещ с развалините си границите, които никой не може да премине. Такива са тези хора – подпухнали, залитащи, търсещи трохи хляб, измъчвани от студ и глад, отучили се да плачат, но останали хора. Ето ги."
Сергей Яров (1959–2015) е руски историк, автор на книги за историята на Русия през XX в., специалист по историята на блокадата на Ленинград и по историческа психология. Преподавател в РГПУ „А. И. Херцен“ и Европейския университет в Санкт Петербург. През 2014 г. за книгата „Ленинград. Живот под обсада“ получава литературната награда „Просветител“ в категорията „Хуманитарни науки“.
Гладът
„Казват, че опитът помага. Да, но не този „опит“. Не съм виждал опитни гладуващи“ – тази тъжна истина неведнъж е доказвана в дните и нощите на блокадата. Не усетили веднага глада. „През септември [...] не че вече липсваха храни, но се усещаше, че са по-малко“ – пише В. Чернишьова. Хората, преживели блокадата, по-късно си спомнят как постепенно „се натрупвал гладът“, първо незабележимо, но после все по-осезаемо. Вече не всеки успявал да се нахрани до насита, както преди: дажбите непрекъснато намалявали, за продуктите без купони се редели километрични опашки. Хората много бързо станали не така взискателни и придирчиви, когато ставало дума за храна: вече ядели и онова, което преди това дори не са опитвали.
От средата на октомври 1941 г. все по-често се срещала „гладна треска“, предизвикана от „вечното стържене под лъжичката“. В столовите хората не можели да се нахранят, искали още, очевидците го споменават понякога с отвращение, но хората, които изпитвали силно чувство за недохранване, спрели да обръщат внимание на подобни упреци. Понякога ги спасявали запасите от зеленчуци, обрани през лятото, но и те бързо свършили. Мнозина ядели, без да спрат, без да спазват каквито и да било „графици“, защото усещали „мъчителна празнина в стомаха“. През ноември–декември 1941 г. чувството за глад се появявало буквално само час след хранене, дори да е било обилно. То просто съсипвало хората, не ги оставяло нито за миг – може да се забележи по тона в дневниците на преживелите блокадата: „как искам да ям!“, „страшно ми се яде“, „ужасно ми се яде“, „невероятно ми се яде“, „много съм гладен“; „какъв ужас е да си гладен“.
В дневниците на Любов Шапорина и Александър Болдирев най-ясно и подробно са описани симптомите на глада и неговите последици. В бележките на Любов Шапорина, която работела в болница, можем да видим, че даже стабилен иначе човек, склонен често да коментира несправедливостите, под въздействието на глада променя преценките си, те вече не са така строги. Позната бюфетчийка дала на 14 октомври 1941 г. на Шапорина половин килограм масло на пределно ниска за онова време цена: 50 рубли. Тя разбира, че това масло не е получено по най-честния начин, и иска да се оправдае, като използва убедителни аргументи: „Може да не е прилично, но изкуствено създаденият от нашите управници глад е още по-неприличен.“ Гладът се увеличава, тя се опитва „да мисли за нещо друго“ освен за ядене, но това не помага: „Улавям се, че мечтая за закуска с бели хлебчета, шунка и шоколад.“ На 18 януари 1942 г. тя записва: „На масата е останала лъжицата, с която раздавах каша на болните. Сякаш случайно я докосвам с пръст, на пръста лепва малко каша, внимателно го облизвам.“ Е. Иринархова работи във фабрика за хляб: „След като изчистихме чувалите, останаха някакви трохички, но нямахме право да ги изнесем. По-опитните жени ме посъветваха малко да ги намокря и да си ги намажа по ръцете. Вкъщи просто не можех да ги изстържа от кожата, чак се разплаках от болка“ – си спомня тя.
През пролетта на 1942 г. дажбите хляб чувствително се увеличили, но тя не го усетила, готова била да работи като донор, да яде всичко, което ѝ падне. Все по-често пише за потискащото чувство за глад, което е по-силно от всяко друго и от което не можеш да се отървеш – нито с много каша, нито със засищаща супа. Бележките ѝ стават по-ярки и изключително чувствени, без да се оправдава, че е слаба, и без да се извинява. През есента на 1942 г. моралните размисли отстъпват на заден план. Нейна близка ѝ дала каша и тя отбелязва: „...в стола не ми дават толкова много.“ Наистина, тя забелязва, че се променя: „Това ме развращава и аз, без да го искам, чакам да ми подхвърлят нещо за ядене.“ Сега оправданията не са толкова обширни, но навярно не са и необходими след преживените мъки: „Възмущавам се, но с глада нищо не можеш да направиш.“ През ноември 1942 г. тя носи на приятелка хляба, който е взела с нейните купони, и не може да се отърве от мисълта какво ще направи, ако я завари умряла. И сега е готова да съгреши: „Разбира се, първо ще изям хляба.“ Категорично и жестоко се опитва да заглуши гласа на честта: „Да, първо лакомо ще го хапна, а после... ще мисля за покойната.“
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
