В рамките на една-единствена дъждовна нощ героите и читателя ще преминат през цял спектър от емоции, горчиви откровения и еуфория.
След успеха на книгите „Причината“ и „Слънчеви лъчи в мрака“, отличени с любовта на читателите и наградата „Бисерче вълшебно“, обичаната създателка на съдържание Изабел Овчарова – Изи се завръща с преизданиена един от най-обичаните си романи – „Розов изгрев след дъждовна нощ“ (изд. Сиела).
История с вкус на кокос и цвят на надежда, „Розов изгрев след дъждовна нощ““ е за всички онези, които някога са се чувствали прекалено различни, прекалено тихи или прекалено чувствителни, за да бъдат чути.
Младата Боряна отказва да приеме, че с порастването мечтите умират. Отношенията с родители ѝ са бойно поле. Бленуваното следване в кулинарен колеж е обект на подигравка сред някогашните ѝ съученици. А любовта – далечен и недостижим копнеж. Нищо в света не кара младото момиче да се чувства на място и по мярка.
След поредния конфликт вкъщи Боряна решава да „избяга” с колата си. Компания ѝ правят най-добрият ѝ приятел Крис, обикновена флашка с песни и гледка към целия град.
Така един обикновен разговор в обикновена кола, на не толкова обикновено място и с правилния човек ѝ напомнят защо да промениш начина, по който гледаш на случващото се, е първата крачка към това да откриеш щастието.
Подавайки ръка към всеки, който плува сред бурните вълни на тъгата и депресията, Изабел разказва деликатно и честно за теми в живота, които често остават невидими за нежелаещите да чуят „възрастни“ – депресия, тревожност, училищен тормоз, отчуждение и нуждата да бъдеш приет.
Всяка глава е придружена от специален плейлист – с песни от Ариана Гранде, Боб Марли, Пол Анка, Луис Армстронг, Metallica и други, които съпровождат емоциите на героите и обгръщат читателите в меката си като захарен памук прегръдка.
Сърдечна и трансформираща като разговор с приятел, „Розов изгрев след дъждовна нощ“ продължава мисията на Изабел – да вдъхва увереност, да говори открито за болките на младите хора и да им казва ясно:
„Не си сам. Слънцето ще изгрее.“
Из „Розов изгрев след дъждовна нощ“ от Изабел Овчарова
1. Омагьосан кръг
Крещяхме си. Както всеки път. Нито аз исках да чуя какво се опитват да ми кажат. Нито те мен. Едно хаотично подмятане на заядливи примери защо не правя нищо с този мой така безцелен живот. След всеки пример започвах да чувам по-малко и по-малко. Всеки път беше едно и също.
Познавах репертоара. Особено в последните три години беше доста еднообразен и се научих да се изключвам, докато монолозите им се изливат като кофа със студена вода отгоре ми. На моменти дори се отегчавах. Познавах много добре и структурата на скандала. Първо започваха от там, че вече съм голяма, а не поемам достатъчно отговорности. Какво значеше „достатъчно“? За кого? Спрямо какво?
Минаваха през това, че нямам особено много приятели, а най-важният в живота ми дори не беше приет от тях. Отбиваха се по някое време през обвиненията, че успехът ми в училище не беше отличен.
Въпреки че завърших преди почти две години, това все още беше важна тема на разговор. Имах чувството, че дори когато родя дете, имам съпруг и успешен бизнес, ще намерят възможност да ми напомнят за липсата ми на академичен успех.
И винаги приключваха с напомнянето, че заради сприхавия ми характер дори приятел няма да си намеря, а да не говорим за работа. Но... като стана дума за това, нека да подчертая, че за тях „работа“ не можеше да бъде нещо различно от лекар, адвокат, счетоводител или учител. Всичко различно от това или е „предначертано да се провали“, или „къща не храни“, или ще ми омръзне... защото да стоя пред компютъра от 8 до 17 часа със сигурност няма.
Това, което исках да правя, беше различно от това, което те намираха за адекватно. Може би това беше и причината две години след завършването на гимназия все още да не се занимавам професионално с това, за което мечтая. Или аз самата просто използвах като оправдание това, че не ме подкрепят... Не знам.
Винаги съм знаела какво искам да правя в този живот и какво кара душата ми да трепти, а ума ми да забрави, че съществува време и пространство. Често пъти ми правеше впечатление, че намират мечтаната ми работа за крайно срамна. И не. Не мечтая да съм стриптийзьорка или актриса, участваща във филми за възрастни. И съвсем честно казано, не мисля, че дори в това има нещо срамно. В крайна сметка всеки решава какво да прави с живота си.
Лизи, моя близка приятелка, с която се запознахме в гимназията, от няколко години танцуваше на пилон в клубове, за да плаща образованието си в колежа по танци. Отделно работеше в книжарница на половин работен ден и танцуваше в залата през останалото време.
Тя беше поредният човек в живота ми, който родителите ми никога нямаше да приемат. Намираха работата ѝ за срамна и унизителна, но смело мога да кажа, че тя е един от най-интелигентните, внимателни и добросърдечни хора, които познавам, и как си изкарва прехраната не определяше какъв човек е тя.
Сравняваха мечтата ми с нейната работа и го намираха за еднакво срамно, че дори и повече. Все се надявах, че като мои родители ще приемат и уважат желанията ми, но макар и надеждата да умира последна, тя все пак умира. Не исках дори финансовата им подкрепа. Исках просто да ме оставят да живея живота си както желая, и да вярват, че каквото и да реша – ще се справя. Но уви. Не си избираме родителите... Въпреки че Крис не мислеше така и колкото и да го обичам, не можех да го разбера, когато ми говори за тези налудничави хахо духовни „душата ти си избира родителите“ тип твърдения.
Моментите, в които се чувствах най-щастлива в живота си, бяха, когато готвя. Не какво да е, а десерти. Докато готвех, се потапях в друга вселена. Вселена, която ухае на ванилия, кокос, шоколад... бискви ти, лимонови стърготини, сладки мечти... отнесох се. Мечтата ми беше да готвя. Не ми пукаше къде. Не ми пукаше колко ми плащат. Единственото, което ме вълнуваше, беше да има кухня, продукти и уреди, с които да ги слея и превърна в изкуство. И точно това не разбираха.
– Искаш да станеш проста готвачка? Така ли? – попита майка ми с агресия, която не разбирах откъде идва.
– Искам един път в този живот да ме разберете. Това, че сте зъболекари, не означава, че работата ви е по-значима от тази на един „прост готвач“ – изкрещях и исках да продължа, но бях прекъсната както обикновено от баща ми.
– Ние оправяме зъбите на хората, Боряна! – каза той студено, сякаш искаше да каже, че спасява света.
– А ние ги разваляме? – попитах реторично. – Да, добре – прекъснах го аз. Всеки път беше едно и също.
– Имаш ли представа какво ще правят хората, ако няма зъболекари, които да се грижат за здравето в устите им? – попита майка ми и скръсти ръце. Не мисля, че очакваше отговор.
– Значи зъболекарите и сладкарите трябва да работим в тандем! Аз създавам сладки изкушения, вие се справяте с последиците. И така всеки със занаята си… – отговорих с досада и престорен ентусиазъм.
Спорът никога не стигаше до финал. Беше като омагьосан кръг, в който се въртим и изгубваме, докато някой не се предаде. Уважавах професията им. Ува жавах всяка професия на този свят, но не разбирах защо те не уважават моята. Не че някога в живота си я бях упражнявала наистина професионално, но не е имало ден, в който да не го правя. Дори когато съм боледувала през годините, намирах сили да приготвя нещо сладко набързо. В училище всички научиха как готвя и често хора от горните класове си поръчваха сладкиши и кексчета от мен, без дори да ме познават лично. Изградих си репутация и всички свързваха името ми с това. Всички търсеха „Бубето със сладките“. Разбираха за мен и ме молеха да им приготвя сладкиши за различни поводи. Това бяха най-щастливите ми мигове в училище. Някой да ме спре и да ми разкаже как си представя тортата, кексчетата или бисквитките, които иска. Да извадя тетрадката си и да запиша подробно идеята. После да се прибера у дома. Да оставя учебниците и да взема торбите, с които пазарувам, за да ги напълня с всичко нужно от любимия ми магазин. Той беше специален, защото в него се продаваха само продукти за сладкиши, книги с рецепти... яйца, бамбукови, природосъобразни прибори за готвене... Повечето от продуктите за ядене бяха домашни, произведени от собствениците на магазина или фермери в района, и дори имаше отделни рафтове с растителни заместители, без захар за диабетици.
Магазинът беше на 20 минути от вкъщи с тройката, любимия ми автобус, но не ми беше проблем да пътувам, щом е заради това. По пътя слушах музика и се потапях в мисли. Приготвях всичко у дома и раз бира се, изтърпявах куп коментари, докато готвя, но си заслужаваше. На следващия ден поднасях поръчаното, а реакцията всеки път ми доставяше безкрайно удоволствие. Дори не исках пари и се чувствах неудобно да ги приемам, но в един момент, когато спестяванията ми започнаха да свършват и нашите се усетиха за какво ги давам, се наложи да приемам това, което всеки прецени да ми даде за труда и продуктите.
– Ти си готви за забавление, но не можеш ли да си намериш сериозна работа? Или поне да учиш нещо сериозно – каза майка ми и прекъсна мислите ми.
– Аз знам какво искам да уча бе, хора! – отново подпалих. – Искам да вляза в кулинарния университет от трети клас и вие много добре го знаете.
– Няма да плащаме образование, което няма да ти послужи в живота – студено каза баща ми.
– Как знаеш, че няма да ми послужи? – извиках аз. – Това ми носи щастие. Обичам да създавам десерти. А през последните години в училище, докато го правех, дори успях да спестя достатъчно пари за първия семестър.
– Знаеш, че това не беше правилно. Не може да взимаш парите на хората за такива неща – скастри ме майка ми.
– Не съм им искала парите. И не съм го правила заради това! Правих го, защото го обичам. Не мислите ли, че съм поне малко добра, щом толкова хора ме потърсиха, без дори да ме познават? – почти запла ках в гнева си. – И как така вие можете да взимате пари за вашия труд, но аз не мога за моя? Как това е справедливо?
– Бубе... – леко виновно каза тя, защото усети, че се разстройвам.
– Или няма как да знаете, защото никога не сте проявявали интерес да опитате. Защото захарта, дори да е фруктоза, е „вредна“. Защото разваля зъбите. Защото просто НЕ ви интересува – продължих да викам. – Да. Различно е от това, което вие намирате за нормално, но щом ме прави щастлива, какъв е проблемът? Нищо друго не ме интересува. Искам да правя сладкиши.
– И докъде ще стигнеш с това? – подигравателно подхвърли баща ми, което още повече ме ядоса. – Виж сестра ти. Вече година работи като адвокат и започва да гради името си. Това е сигурна работа. Доходоносна. Такава, която няма да съсипе живота ти и да те кара да се тревожиш дали днес достатъчно хора ще си купят от чийзкейка ти.
– Какво общо има това? – Всяка дума болеше. – Освен това тя не е щастлива. И за миг не беше, докато учеше в този скапан университет. Какво значение има колко пари имаш и какво работиш, ако не си щастлив? Кога последно я видяхте да се усмихва? А приятелите ѝ? Тя няма такива. Има единствено мен. Успяхте да я пречупите и да я откажете от това да пее, но с мен няма да ви се получи. – Хванах раницата си и се изстрелях към вратата.
– Боряна! – извика майка ми.
Вцепених се от гняв. Исках да си тръгна и никога повече да не се върна. Надявах се, че този път поне ще се извинят.
– Ако искаш да съсипеш живота си – давай. Но не можем да гледаме агонията ти. Не очаквай да те подкрепим в нещо, което знаем, че няма да те направи щастлива и да ти помогне, когато трябва един ден да се грижиш за децата си – продължи тя.
Чашата ми преля.
– Така ли? – гласът ми трепереше, а буцата в гърлото ми пречеше да дишам. – А вие, като имате най-престижната работа, изкарвате предостатъчно пари и сте нещастни, да не би да се погрижихте за децата си? Или отрязахте крилата им, така както са отрязали вашите? – тихо ги попитах, без да чакам и секунда, и напуснах стаята.
Не чух отговор след себе си.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
