Текстът участва в конкурса за авторски материал на Peika.bg.
Сънят ми е наситен с революционни мотиви, сюжети и някак си, най-естествено в него се дочува и кучешки лай. А, отново се озоваваме в реалността и Канела - кучето-пазач, с приповдигнато настроение джафка под прозореца ни. Спътникът е готов да му удари една по нашенски, но седем сутринта е доста приличен час за ставане, когато се занимаваш с изследване на древни загадки. Закуската в хотела с вкусна гъбена супица ме зарежда с енергия и ето ни потеглили към Тонина.
Градчето се събужда и кипи усилен живот из тесните, калдъръмени улички. Подминаваме пазара, който е известен в целия щат и пълен със селяни, кой знае от къде дошли да предлагат стоката си. Пазарът е местен. Липсват туристически-комерсиални елементи и се заричам, че на връщане ще му отделя необходимото внимание.
Комплексът Тонина се намира на едва на 10 километра от Окосинго. Подрусвайки се, на не особено удобните седалки, взели че сме стигнали. Осем и половина, час за отваряне и естествено там няма никой освен нас. Странното, продавачът на билети има дребни банкноти да ни върне ресто.
Всичко е толкова зелено и свежо около нас, че имам чувството да съм някъде из Ирландия на къра. Само дето кравички не виждам, но за сметка на това, доста кончета се разхождат и с наслада хапват от зеленото под нозете им. Мисля си, че върим цяла вечност през поляната, а от пирамидата Тонина няма ни следа. И тъкмо когато казвам на глас опасенията си, че може би сме в грешна посока, я виждам.
Чудовищно голяма, сливаща се със синьото небе и безкрайната зелена земя. Замръзвам от първия си досег с нея. Подобен екстаз не съм изпитвала, откакто зърнах Мачу Пикчу на зазоряване, точно шест години по-рано. Как пък точно това се сещам за този миг. Оттам насетне летя следващия един километър, където започва началото на този невероятно интересен и мистериозен комплекс.
Ходенето по трева рано сутрин, казват е полезно, но не така се чувстват мокрите ми от росата крака, обути в маратонки. Пред нас, в цялото си величие се е показала Тонина. Усещането ми е на безкрайно щастие и забравям за мокрите се крака. Предстои ни дълъг ден.
Първите сведения за някакви строежи на това място датират още преди хиляди години, но това което се знае със сигурност до момента е , че мощта й е в периода между 2-ри и 9-ти век след Христа. По-сериозни проучвания започват едва 70-те години на миналия век и става отворена за туристи началото на това хилядолетие.
Тонина е скритата перла на Мексико и за нещастие, а може би пък щастие, оставаща в страни от основния Гринго път. Ако сте в Паленке, попътувайте само още 100 километра и ще изпитате най-незабравимите спомени от посещението ви в древната страна.
Разположена на седем нива, дълго време се е смятало, че нивата са природни хълмове и е изграждано върху тях. Но както се оказва, всичко в древния комплекс, строен от неясно кой точно, е дело на човека. Разходката ни на първо и второ ниво от пирамидата, ще ни отведе в подземния свят . Свят, от където се е смятало, че започва и завършва цикъла ни на Земята.
Всичко е разрешено за разглеждане, където не е, е упоменато с табела, която пък не ни спира на наш риск да се впуснем в неизвестното. Освен косачите на трева, друга охрана или пазачи наоколо няма. Тъмните лабиринти са пред нас, толкова приличащи на лабиринтите в Yaxchilan ,които дни по–късно ще имаме щастието да разгледаме. Чувствам се като Индиана Джоунс - на прага между два свята, както и маите са смятали.
Подземията на Отвъдното са наши и чак леко страшно ми става. Смята се, че точно тук са се извършвали, жертвоприношенията в чест на майката Земя и мястото, където управляващите са свиквали срещи с висшите жреци. Осенява ме идеята, че тук някъде трябва да има подземни стълби, а кой знае, може и видове асансьори, водещи към върха. Не мога да си представя, строителите на толкова сложни, непонятни все още за нас строежи, да са се потили по стръмните стълбички, водещи към върха. Със сигурност, тези съоръжения са там и чакат да бъдат открити, ако вече и не са открити от изследващите на място археолози.
Поне два часа са минали в разглеждане на тъмните подземия и лабиринти и излизайки на трето ниво от комплекса слънцето е напекло безмилостно и изсушило мокрите ми крака за минути. Кой му е хрумнало да нарича, трето и четвърто ниво – Гръцките фрески - не мога да кажа. По–скоро разположението на камъните между стените изглежда като на съобщение, подобно на това, което видяхме в Митла, но в много по-големи мащаби. Камъните са преплетени в сложни мозайки, носещи незнайни послания.
Изследващите, древния комплекс Тонина, са установили, че от началото до края на високата 75 метра пирамида, има точно 260 стъпала. Ни повече, ни по-малко. А 260 е броят на дните в календара на Маите. Той е разделен от 20 дни или както ги наричат 20 Слънчеви печата и хармонизира с 13 тона на Творението и е наричан в цялост Хармоничния модул Цолкин. Кой знае, може би Тонина е машина на времето или спомен, завещан ни от незнайни времена.
Почва да ме гложди. От това, което съм чела и знам, че пирамидата е построена на седем нива, символизиращи космическото начало и осеяна точно с 13 Храма по нея, което пък прави числото 20. Не съм запозната в детайли с календара на маите и едва ли има някой, който със сигурност да твърди, че знае неговата тайна, но никак не случайно ми изглежда подредбата на древното светилище. Много са и хипотезите за божественото в числото седем. Някои учени го свързват с Космоса и Плеядите, от където някога са дошли нашите прародители. Лично на мен тази хипотеза ми допада.
По цял свят, а и както в Тонина пред мен, има запазени изображения на птици-хора, като да са дошли от далече и не са родени на тази земя. И докато мисля за Майския календар и дали наистина Тонина го символизира в месеци и дни, сме се озовали на пето ниво. Нивото, където има открити стели с гравюри на хората-птици, толкова напомнящи на същите в Египетските храмове. Приликата е поразителна. Снимките ми не са много добри, защото намереното е зад телена ограда и все още проучвано.
Но и тук, като по цял свят, древните носят в ръка загадъчните си чантички. Ако някой разгадае тази загадка, то ще получи поне Нобелова награда. А още по-странното е, че тези с чантичките могат да се видят из цял свят и плашещо си приличат. Моята хипотеза е, че са носели преносимите си устройства за телепортиране. Твърде подозрително, човек четейки древната история се натъква на едни и същи персонажи по едно и също време на хиляди километри един от друг, сътворяващи едни и същи чудеса. Подозирам, че месиите Исус, Мохамед, Буда ще да са били едно и също лице, разхождайки се по едно и също време, благодарение на вълшебната си чантички.
Наближава обяд, а ние сме се устремили към шесто ниво, малко преди върха. Гледката отвисоко е зашеметяваща. Мисля си, какво ли са изпитвали обикновените хора, живеещи в подножието и изпитващи страхопочитание от обитателите на Голямата Каменна Къща- Тонина, в която и до сега митовете оживяват около мен.
Забелязвам, че малка група туристи е започнала изкачването си към нас и върха. Чак се дразня: Кои са и защо ни нарушават спокойствието? Но имаме предостатъчно време да се любуваме на загадката от шесто ниво, а именно – Зейналата паст. Това е погълнала каменна сфера, за която се водят дебати какво точно символизира -Земята ни, яйцето –първоизточник на планетата ни или съвсем непозната планета, от където са дошли непознатите строители на древните градове.
Седейки и гледайки загадката пред мен се чудя кои са истинските строители на Тонина. Какво са искали да ни оставят след себе си? Знае се само, че хората са я обитавали между 2-ри и 9-ти век, и са били крайно войнствени настроени спрямо околните си съседи. Palenque, Yaxchilan , а може би и Тикал в днешна Гватемала не един път са попадали под тяхно господство. Главата ми ще се пръсне от въпроси и за няма и час малката група туристи от Италия стигнала при нас. Пишман екскурзовод гледа по-бързо да напускат комплекса и мислено съжалявам, че тези хора нямат достатъчно време сами да се потопят между безмълвните камъни и да почувстват неписаната история със сърцата си.
Наблюдавам ги как си отиват по тайна пътека, отзад на пирамидата и идва моментът ние да се изкачим на върха й на 75 метра височина. Тя е най-високата в цяло Мексико и с цели пет метра преднина пред Голямата пирамида в Мексико сити. За разлика от нея тази е изключително стръмна. Страх ме хваща, само да я гледам в подножието й на финалните метри. Но в приключение като това оставям страха за по-късно и бавно се катеря на четири крака, без да се поддавам на каквито и да е страховити мисли.
И ето ни на върха. Представям си как небето се отваря и ни поема по невидим път нагоре. Подобно нещо не се случва и си седим поне половин час под жежкото слънце и се наслаждаваме на картината, простряла се в далечното долу, там някъде, под нас. Който и да е седял на върха, с каквато и да е било цел, му завиждам. Бих дала всичко, ако можех да се насладя на нощно съзерцание под звездите. И отново си мисля. Който и да я е строителят, ще да е предвидил вътрешни стълби. Малките, стръмни външни са за сегашните туристи като мен, които се чудят как да започнат стръмното и опасно слизане надолу.
Спътникът е слязъл и ме подканва да не се страхувам и да слушам краката си. Имам чувството, че в този миг древните ме свалиха. Дори другарят ми по приключения занемя като видя какви сложни и нелогични маневри правя из камъните, но отвеждащи ме невредима до долу.
Екстазът ми е пълен. Мястото е магическо, излъчващо много хубава енергия, пазено и строено дали от хората-птици ( тук подозирам намесата на Гаруда) или древните дракони, по-късно наследени от хората-котки (имам предвид, намерените стели на хора-ягуари) и в момента безмълвно наблюдавано от древните мъдреци, пазители на магичния комплекс. Иде ми да крещя от кеф. Още един прекрасен ден в Мексико, който и не е свършил и отново сме били щастливци на съдбата, всичко да е само за нас двамата. Почвам да съзирам невидима закрила в случващото се последната една седмица. Правим последни снимки на прекрасната Голяма, каменна къща – Тонина и прималели от впечатления посядаме за кафе на изхода й преди музея.
Невръстни деца, оставени без контрол ни сервират кока кола вместо кафе, но сме толкова приповдигнати от видяното , че не ни се и пита къде са им родителите. Отново сме в безкрайната зелена тучна ливада, където кончетата продължават да пасат заслужения си вече обяд. Май е време и ние да сторим същото. Но преди да тръгнем към Окосинго, изпълнени с безброй впечатления, отделяме известно време и на изключително богатия и подреден музей в края на комплекса. Там са и по-голямата част от оригиналите намерени из Тонина. Сигурно бих изкарала часове в разглеждане на интересните експонати, но стомахът ми къркори от глад. Поне си тръгвам със задоволителна представа за древния град-пирамида. Разгадаването на детайлите, оставяме на учените. Потегляме към Окосинго, където ни чака пазарът и пътят към Паленке.
Автор: Елена Дичева
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
