Цюрих, Швейцария. Луксозният грандхотел „Тур о‘лак“ има своя дългогодишен обитател – скромният, добродушен и винаги готов да услужи консиерж мосю Жан.

След пенсионирането си той тръгва по следите на щастието и започва да изпълнява желанията на всички. Съвсем скоро нещата стават сериозни и целият град е въвлечен в преследване на щастието. Защото има прекалено много недовършени неща, които очакват хубавия си край… а мосю Жан не обича недовършените неща. Ще успее ли той да изпълни великия си план?

„Мосю Жан в преследване на щастието” на Томас Монтасер (издателство Сиела) гарантирано ще ви разплаче и разсмее с топлината си и непринудения си хумор – това е истински разказ за обичта, за неочакваните обрати, за значението на удобните обувки и най-важното – за смисъла на щастието.

*

Понякога щастието падаше под формата на шепа монети в порцелановата купичка, която възрастната жена бе сложила пред себе си на земята. Повечето минувачи не я забелязваха, но някой и друг турист облекчаваше съвестта си, пускайки няколко рапена (дребна швейцарска монета) или цента. Когато се задаваше изисканият господин, работещ в близкия грандхотел, тя все пак можеше да очаква достатъчно пари за една топла супа в близката закусвалня. Но в този хубав есенен ден, през който слънцето блещукаше по повърхността на езерото, а чайките изпълняваха сложни летателни фигури над крайбрежната променада, същият този изискан господин се наведе, но не за да остави няколко монети в купичката, а за да подаде банкнота от петдесет франка на старата жена.

– Починете си, мадам – каза той. – Денят е толкова хубав, иска ми се и вие да му се насладите.

Учудена, старата жена гледаше ту щедрия паричен дар, ту възрастния господин, който по изключение не носеше шапка, заради което тя и не го бе познала в началото. После му се усмихна и поиска да му благодари, но той вече бе отминал и само ѝ помаха през рамо, преди да се спусне към кея и да заговори един от лодкарите.

През последните години мосю Жан бе натрупал доста спестявания. След като почина жена му, нямаше много неща, за които бе харчил парите си. Обичаше да ходи на по чаша вино и нещо за хапване при Жак, който обаче само от време на време му позволяваше да си плаща сметката. Понякога ходеше на кино. Посещенията му в операта или в театъра вече от години не му костваха нищо, защото все се намираше някой, който в знак на услуга му посочваше останало незаето място. Естествено, мосю Жан винаги се отблагодаряваше, носеше на гардеробиерката кутия бонбони или пък хубави пури за някого от портиерите. Въпреки това разноските му бяха незначителни. Така че за него бе лесно да е щедър, което много го радваше. Защото мосю Жан ценеше щедростта. Тя показваше характера на човека.

– Грюци, Вилхелм! – поздрави го лодкарят Валтер и още отдалече му махна с ръка. (Грюци е швейцарски поздрав – б.пр.) Мосю Жан отвърна на поздрава и посегна към челото си, за да повдигне шапка, както правеше през всички тези години, откакто живееше в Цюрих. Но в този ден бе оставил шапката у дома. Тя беше част от предишния мосю Жан, слугата на изискани дами и господа, представителя на елегантен хотел. Сега не беше нито едното, нито другото, затова често се разхождаше гологлав. Нищо не биваше да бъде между него и есенното небе, той искаше да усеща живота с цялото си тяло, докато все още имаше тази възможност.

– Bonjour, Валтер. Как върви бизнесът?

– Добре както винаги. – Валтер Вебер бе висок млад мъж, който си изкарваше хляба, като возеше туристи по Цюрихското езеро. Можеше да го объркаш с главния стюард на луксозен презокеански параход. Искрящо сините му очи бяха в забележителен контраст с буйната му тъмна коса, подаваща се изпод моряшката шапка. Кожата му бе загоряла от слънцето, а наболата брада издаваше, че бе пренощувал в малката лодкарска къщичка на мостика. За Валтер Вебер мосю Жан бе нещо като баща и приятел. Откакто старият господин – никой не знаеше как бе успял – му беше помогнал преди време в спора с градската управа за концесията за един от централните кейове на река Лимат, Валтер го наричаше Вилхелм на името на Тел, националния герой на швейцарците. Валтер притежаваше две моторни и една гребна лодка, над чиято кърма бе опънал зелена тента. „Плуващото ми любовно гнездо“ наричаше той своята орехова черупка, наречена от обич към сестра му Анабел. С Анабел влюбени двойки се возеха под дискретните погледи на Валтер и се наслаждаваха на самотата на най-хубавите крайбрежни кътчета, към които лодкарят ги откарваше.

– Искам да те помоля за една малка услуга – рече мосю Жан и приседна на една дървена подпора на крайречната стена. – Не, всъщност става дума за голяма услуга.

Когато няколко часа по-късно мосю Жан се настани на една пейка в малкия парк над уличката „Шипфе“, откъдето се разкриваше прекрасен изглед към реката и източната част от Стария град, доста неща вече бяха свършени, а други – напреднали. Есенното слънце клонеше вече на запад и хвърляше златистите си лъчи през леко оголените корони на дърветата. Млада двойка стоеше до оградката към реката и разговаряше на непознат нему език. Японски туристи шареха насам-натам. След тях мина и голямо руско семейство. Хората се смееха, снимаха се и се наслаждаваха на гледката. В сянката на една огромна липа хилаво момче на може би дванайсет или тринайсет години дебнеше за плячка. Джебчийче, както разпозна мосю Жан още от пръв поглед (и колко приличаше на младия Джакомо Пиколи, дори стърчащите уши сякаш бяха спомен за незавидна част от миналото на консиержа).

Никой не обръщаше внимание на възрастния мъж, което устройваше мосю Жан. Обичаше да е невидим – едно изкуство, което бе упражнявал години наред. Перфектният консиерж е винаги на линия и готов да изпълни желанията на своите гости още преди те да са изречени, даже преди да са осмислени. Това изкуство предполагаше добро познаване на хората. А нямаше по-добър начин да ги опознаеш от това да ги наблюдаваш и внимателно да ги слушаш.

Мосю Жан често седеше на една от пейките в малкия парк. Както редовно се случваше напоследък, в мислите му се прокрадваше известна тъга. Идваше от близкото гробище, където бе погребан старият му приятел Жак. Жак, в чието бистро бе сядал толкова често и с когото толкова обичаше да философства за какво ли не. Намираше се съвсем наблизо, надолу по „Фортунагасе“ и после покрай къщите на брега на реката. Как му се искаше да изпие сега там чаша вино и да хапне може би един от елзаските пайове на Жак или от прекрасната кестенова кремсупа, подправена с малко вино Шабли. Но Жак бе минало, а бистрото пустееше.

Маршрутът на мосю Жан бе обаче повече или по-малко същият. Така че той се надигна и реши да насочи крачките си надолу по стръмната улица към водата, но не и преди да обиколи парка, да навие часовника си в сянката на старата липа, да завърже връзката на обувката си и да поспре при руското семейство.

– Пардон, но май сте загубили нещо.

Възпълният господин, явно бащата на шумната групичка дечурлига, го изгледа учудено и пое подадения му портфейл.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!