За първи път посетих Индия през 2003 г., точно завършила средното си образование, 19-годишна студентка, поех на гости към „Tъмна Индия”. Признавам, доста неподготвена, посещавала само европейски държави и с насажданото „от България по-лошо няма”, аз не знаех какво ме очаква. Ако знаех, може би нямаше да тръгна...

За първи път се сблъсках с индийците в самолета - те го „превзеха” по чорапи и се чувстваха и държаха като у дома си. Тъй като директен полет до Делхи няма, a на транзитното летище имах „щастието” да се окажа със закъснение от 10 часа престой, имах подготовка... Индийците се настаниха на пода - кой кърмейки детето си, кой хранейки се... Най-много бях шокирана от човека, който в центъра на московското летище Шереметиево пробиваше дупки на колана си с шило. Леко стъписана, приех това за странно и го подминах. Все пак възможността да посетиш друг континент и една толкова далечна и екзотична страна като Индия, поддържа любопитството.

Настъпи и моят час. След дълъг полет, през който малки индийчета препускаха между седалките, сякаш на детска площадка, кацнах на Международно летище „Индира Ганди”. То ме посрещна доста опустяло, може би поради късния час, а въздухът беше синтез между влага, дезинфектанти, подправки и не безизвестните ароматни пръчици. С две думи – тежък и неприятен. След всички формалности успях да изляза от летището, сблъсквайки се се със странни хора, прескачайки просяци. Както пред всяко друго летище, тук също беше пълно с таксита - черни ретро Амбасадори, които колкото и да ми се виждаше странно, можеха дори да се движат. Така поех по дългия път към своя временен индийски дом.

Ще се въздържа да разказвам за посетените индийски градове и забележителностите, които съм видяла. Забележителни и исторически места има много. Не само в Индия, а и по целия свят. Места, пълни с история, с мистика. Но за да усетиш един град, за да добиеш най-добра представа, най-добре е да се слееш с тълпата и да почувстваш атмосферата на града, а тук говорим за културен шок и различия.

Из индийските пазари

Никога няма да забравя първия си ден из индийските улици и пазари – един истински културен шок, примесен с паника, и на моменти довеждащ те до въпроса „Какво правя аз тук и има ли начин да изляза цял от всичко това?!” Смог, глъчка, тълпи от хора, миризми и много шум. Това представляваше пазарът. Много хора. Толкова много, че някой постоянно се отърква в теб. Кой предлага звънчета, кой слончета, кой шалове, кой пижами на „сале” (sale) за „пипти” (fifty) рупии. Всеки те блъска, преминават мотори. Ако рефлексите ти не са достатъчно добри, рискуваш много. А няма как рефлексите ти да са адекватни на случващото се около теб. Всъщност има как, но ти трябва време, за да свикнеш. След като видях откъде тукашните хора пазаруват дрехи, бельо и т.н., посетих и пазара за месо. Не, не месарницата, а мястото, където колят пилетата пред теб и любезно ти ги продават все още топли. Не всеки може да издържи на миризмата (аз не успях), а въпросът, който живо ме интересуваше беше „Кому е нужно?” Всъщност вълнуваше ме и друго - как ще оцелея на това място три седмици и дали ще оцелея...

Важно е да отбележа, че пазарувайки по пазарите, трябва да владееш изкуството на пазаренето, което за нас е толкова далечно, да не кажа, че се чувстваш неудобно и те е срам. Но това е част от пазаруването и няма как да го избегнеш, дори е леко обидно за търговците, ако пропуснеш този ритуал.

Посетих и друг пазар (доста опасно място за сам човек), намиращ се в стария град. Отново пазар за дрехи, бижута и други джунджурийки. Интересното тук беше, че неколкократно минавайки покрай импровизираните сергийки, различни хора ти предлагат да си купиш марихуана или хашиш. Първоначално мислех, че грешката е в мен и в затрудненията ми да разбирам индийския английски (hinglish), но скоро разбрах, че грешка няма. И като се огледах... да, тук беше пълно с умопомрачени бели и чернокожи, явно тръгнали на наркотуризъм.

Бедността в Индия

Първите дни бях като замаяна. Сблъсках се с толкова мръсотия, бедност и мизерия, че съзнанието ми не беше подготвено за случващото се около мен. Въображението ми се оказа твърде бедно, а мозъкът ми не можеше да асимилира видяното. Има много хора, които живеят в така наречените "бидон вили", тоест на улицата. Те нямат както ток, така и канализация, а отоплението им... горят кравешките изпражнения.

Мръсотията и бедността - основните проблеми на многолюдна Индия. Повече от една трета от населението на четирите най-големи града в Индия живее под границата на бедността. Всеки се опитва да изкара някоя дребна рупия, чистейки уши, гадаейки бъдещето, трети е кули (това са невръстни деца, които пренасят покупките ти от пазара до колата за жълти стотинки). Доста от бедните се занимават и с просия. Отчаяни болни и сакати те преследват, както по пазарите и оживените места, така и спирайки с колата на светофар. Посрещат те дузина просяци - кой без крак, кой без ръка, кой в инвалидна количка. Не е мит, че тези хора осакатяват децата си още от малки, за да са по-доходоносни в „бизнеса” занапред.

Индия наистина е огромна. Ако наложим картата й върху тази на Европа, тя ще покрие територия от Дания до Либия и от Испания до Русия. Милиард и двеста хиляди души население живеят на 3 287 590 кв.км. Сред тези жители има членове на 4636 общности, 3 раси, 7 религии и говорещи 325 различни езика, от които 15 официални и стотици диалекти. Важно е да се каже, че не е рядкост хора от различни краища на Индия да имат сериозни проблеми в комуникацията – просто говорят на различни диалекти.

Индийското сари

Традиционната женска дреха в Индия се нарича „сари” - думата идва от санскрит и означава „парче плат”. Всъщност индийското сари представлява именно това - дълго и широко парче плат, което може да се увива по различни начини около тялото на жената. Днес, с модернизирането на текстилната индустрия, пазарът на сарита е изключително разнообразен откъм модели и шарки. Обикновеното (всекидневно) сари е изработено от памук. За зимните месеци има специални сарита, които се правят от фабрична вълна. В зависимост от кастата обаче сарито може да бъде изработено от коприна и други по-фини материи. Специфичното при тази женска дреха е, че по начина на „увиване”, цветът и материята, от която е направена, може да се разбере статусът, възрастта, религията и от кой регион на Индия произхожда жената. Така например по-заможните индийци предпочитат жените им да носят копринени сарита с фина бродерия и орнаменти от мъниста и скъпоценни камъни. По-младите момичета обикновено обличат по-леки сарита с по-светли и свежи цветове, докато по-възрастните жени се носят в по-тъмни цветове. Към всяко сари задължително има тясна къса блузка с къс (или без) ръкав, която се носи под него и се нарича „чоли”. Това придава завършен вид на индийската дреха и я прави по-стабилна. Въпреки, че индийските жени се носят в традиционно облекло, индийските мъже предпочитат да се обличат по западен стил, което не означава, че мъжете нямат традиционно облекло, но поради голямата им ангажираност в обществото и светския живот, те предпочитат да са елегантни. Обикновено носят костюм с вратовръзка, а по-младите момчета се обличат спортно. Единствено в някои села или на големи религиозни празници могат да се видят мъже, облечени изцяло в традиционното им облекло, което в повечето случаи представлява панталон и дълга мантия върху него.

По индийските пътища

Пътуването по индийските пътища е едно от многобройните предизвикатества, които тази страна може да ти предложи. Тъй като в повечето случаи тротоарите са заети със спящи хора, сергийки, импровизирани фризьорски салони и други, пешеходците нямат друг избор, освен да рискуват на уличното платно. То е препълнено с коли, мотори, велосипеди, велорикши, моторикши, камиони, крави... А понякога и с камили и слонове. Въпреки описания хаос и липсата на правила, съществуват няколко неписани, но общовалидни правила. Първо - по-големият е над всички. Затова камионите са царете на пътя, дори не гледат къде карат. Изписаното отзад на всички камиони „Horn, please” е достатъчен аргумент. Клаксонът в индийската пътна обстановка е може би най-важното нещо в устройството на автомобила, за разлика от мигачите, които чудя се дори защо ги монтират. С ръка показваш своята следваща посока - съвсем бързо и удобно и така си спестяваш неудобството да си забравиш включен мигача. А и винаги можеш да промениш рязко посоката си в последния момент, което се случва често. Второ правило - лъскави Мерцедеси правят път на раздрънкани коли Тата, но не от етика. Просто по-внимателен е този, който рискува повече. Но правило над всички правила е, че кравите винаги имат право. Кравите са свещени животни и да убиеш крава е равносилно на това да отнемеш живота на нечия майка. Това е и причината шофьорите да спират и спокойно и търпеливо да изчакват бавното преминаване на кравата. Жест, който рядко би могъл да се направи за някой пешеходец.

Бързо разбрах, че най-удобният (и евтин) транспорт са моторикшите - малки жълто-зелени превозни средства, изпълняващи функцията на такси. По договаряне те евтино те закарват до всяка точка, ако, разбира се, разберат къде искаш да отидеш. Другото им предимство е вместимостта, която варира според нуждите, но е на принципа „колкото поеме”. Това понякога е изумително много, виждала съм моторикша с десетина човека вътре (по нашите разбирания е комфортна за двама, с трима вече става тясно), но те са така преплетени, че трудно може да се каже точната им бройка, освен, ако не ги преброиш на качване или слизане. Ако някога се случи да видите странна движеща се топка хора - не се стресирайте - това е явно по-голямо семейство, използващо рикша.

Моторите също са доста разпространени - просто са най-мобилни, да не говорим, че събират четиричленно семейство без никакво притеснение. Не, не са по-големи, съвсем стандартни са като размер, просто индийците са компактни хора.

Автобусите от градския транспорт са толкова стари и раздрънкани, че никога не можеш да си сигурен, че ще пристигнеш там, за където си тръгнал. Без врати и прозорци, претъпкани, с висящи от тях хора. Пътниците често слизат и се качват в движение, което спестява спирането по спирките. Това е, което се вижда отстрани, но личен опит в това предизвикателство нямам. Така и никога не проявих нужното мъжество, за да се повозя на автобус.

След така описаната пътна обстановка, няма смисъл да се опитвам да опиша задръстванията, които са с чудовищни размери. За това допринасят както хаосът, който цари, така и огромното наличие на коли и другите транспортни средства. Но наистина понякога ти отнема часове да стигнеш от точка А до точка Б, без да говорим за голямо разстояние помежду им. Но въпреки това разстоянията са такива, че няма как да тръгнеш пеш. А състоянието, в което пристигаш на уреченото място, е... щастлив, но не защото не си закъснял, а защото си оцелял и колата е само леко ожулена. Много трудно може да видиш кола, която не е ударена, чукната, ожулена. Такива просто няма.

Нещото, което ми направи много силно впечатление, беше, че по индийските пътища няма дупки. На места е възможно да няма път, но има ли асфалтов път, просто няма дупки. И като имаме предвид размерите на Индия и размерите на нашата държава, в която като че ли броят на дупките по пътищата е по-голям от броя на населението, това ми се видя доста интересно, но беше неоспорим факт.

Когато искаш да попиташ нещо...

Ако пътуваш към непознато място или просто нещо те интересува в Индия и искаш да попиташ, си изправен пред няколко неудобства. Първо, трябва да намериш някой, който говори английски. Като казвам говори, нямам предвид дипломиран филолог, а някой, който да те разбере какво го питаш. Защото индийците винаги искат да те упътят, да ти помогнат, да отговорят на въпросите ти, но проблемът идва от това, че те рядко разбират какво ги питаш. Иначе са много любезни и услужливи. И винаги първата им дума е „yes”. Това първоначално оставя у теб чувството, че те винаги те разбират и винаги имат търсената от теб стока. Но дори един кратък престой е достатъчен да разбереш, че те като че ли не знаят думи като „не”, „не знам” и „нямам”, които спестяват доста време и недоразумения като да търсиш пътна карта, а те любезно да казват „yes, yes” и да се опитват да ти продадат масала. И ако все пак си сигурен, че са те разбрали правилно и те упътят по някой маршрут, най-добре е да питаш за пътя още няколко пъти. Ако някой от отговорите съвпадне, има шанс да е верният, но честно казано шансът е минимален.

Индийската кухня

Разбира се, като един примерен и любознателен турист, който иска да види и усети максимално от различната култура, аз имах голям интерес да опитам и така известната индийска кухня. И така, избраният ресторант за моя гастрономичен експеримент беше ресторант на хотел от веригата „Шератон”, тоест не къде да е, предполагах, че там ще е най-добрата храна и че хигиенните условия ще отговарят на изискванията ми. Всичко изглеждаше прекрасно - чудесна обстановка, добре облечени индийци и чужденци, гости на хотела - нищо общо със случващото се навън. И така след дълго четене и съвети, поръчахме различни видове храна, за да можем да опитаме максимално разнообразни блюда. Представете си моя ужас, когато тези елегантни и изискани на външен вид хора започнаха да се хранят с ръце... Така естествено и умело, че започнах да си мисля, че с вилица и нож не биха се справили така добре. Месо, сосове, нан (вид индийски хляб)... Всичко се консумираша с ръцете. Цялата тази гледка за момент ме беше разсеяла и бях забравила за какво съм отишла. И така, поръчаната ни храна дойде, за радост поднесена с прибори, и започнах да опитвам. Всички сме чували и знаем, че индийската кухня е люта, но аз не познавах това измерение на лютивостта. И колкото и готвачите да ви уверяват, че изобщо не е люто – никога не им се доверявайте. Просто капацитетът за лютивост на индиеца е в съвсем друго измерение. Хубаво е, че местният нан беше много вкусен и не останах гладна. Храната също беше много вкусна, но толкова люта, че няма как да я консумираш. Впоследствие си дадох сметка, че благодарение точно на тази люта храна тези хора убиват зарази и микроби, придобивайки естествен имунитет, който ги предпазва от многобройните болести. А относно яденето с ръце – оказа се, че това в никакав случай не е некултурно и невъзпитано, просто така те по-добре усещат храната, яденето с ръце увеличава удоволствието.

След 3 седмици престой, точно тогава, когато започваш леко да се осъзнаваш и е дошъл моментът да си тръгваш. Завърнах се, разбира се, щастлива, докоснала се до съвсем нова, непозната и толкова различна култура, но все пак шокирана. Дълго разказвах за нещата, които са ме впечатлили, за тези, които са ме ужасили, за хубавото и лошото. Виждах обърканите и учудени изражения на моите слушатели и се припознавах в тях, в объркания поглед на момичето от моите снимки. И все пак аз нямаше как да преразкажа за влагата, за смога, за ароматите. А те са толкова важна част от общата картина. Направи ми впечатление, че дори огромната мизерия и мръсотия не са толкова плашещи и шокиращи на снимка, колкото да ги видиш на живо…

*

Текстът е изпратен от Ванина Хаджиева за рубриката ни Стани автор.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!