За Тоскана са изписани купища книги, но тази предлага много повече от описание на пейзажи.

„Красивата Тоскана“ е продължение на любовния романс на Франсис Мейс с Италия (авторка на „Под небето на Тоскана“). Когато вижда старата вила в Тоскана, Франсис разбира, че най-накрая е открила истинския си дом. Приготвянето на вкусна храна, грижата за градината, пазаруването в местните магазинчета и храненето под асмата, под съпровода на цикадите са основните задължения на Франсис. "Дойдох в Италия, като очаквах приключения – споделя авторката, – но това, което не предугадих, е абсолютната сладост на ежедневния живот".
Идилията на ежедневния живот се редува с рецепти за вкусотии и описания на пътешествията на Франсис из различни кътчета на Италия: от остров Сицилия до северните провинции на Тоскана и Умбрия.

Прочетете откъс от „Красивата Тоскана“, който ще ви срещне с Палермо:

*

Палермо е един пищен празник. Предлага не лек живот, а предизвикателства. Иска от теб да си опичаш ума, не те приласкава, не търпи безделници. Място, което си струва да се види и именно затова – незабравимо. В тези три дни сред палермитаните, жителите на Палермо, се гмурваме във водовъртежа на уличния живот, попиваме до пресита разкоша на сицилианския барок, по-бароков от класическия барок, а вратовете ни се схващат от зяпане на църкви и кубета. Дали за нероденото дете светлината сияе така, както дланта ми, прозираща на яркото слънце? И ако да, вероятно последният поглед на бебето към сумрака на утробата, преди родовият канал да го засмуче, разкрива същите концентрични изблици от бледа светлина като вътрешността на тухлените мавритански кубета на „Сан Каталдо“.

Това, с което ни изненада Палермо, бе забежката на Сицилия с ар нуво, от която се бе родила италианската му разновидност – стил „Либърти“. Металните павилиончета, разположени около „Куатро Канти“, голямото кръстовище в центъра на града, притежават целия чар на прочутите входове на парижкото метро.

Стените на хотела ни са били изрисувани от Ернесто Базиле, архитектът, завършил декорацията на операта „Театро Масимо“, чийто дизайн е дело на неговия баща – същата опера, която наскоро отвори врати след двайсетгодишна реставрация. Какъв тандем на баща и син! И какво удоволствие бе, когато започнахме да откриваме източниците на византийските, мавританските и гръцките мотиви, вдъхновили архитектурата им, из различните кътчета на града. Само дето донякъде останахме разочаровани от това, че много от забележителностите бяха затворени. Без табела или известие, просто затворени.

Фрезиите в стаята започват да вехнат и решаваме на следната утрин да започнем планираната обиколка на острова. Седим на терасата с по чаша тъмен като кръв портокалов сок. До слуха ни долитат единствено шумоленето на бриза в палмите и подрънкването на такелажа на корабчетата в залива.

– Искаш ли някой ден да се върнем в Палермо? – питам аз.

– Да. Цели части от града останаха неразгледани.

– Трудно е да уловиш духа на това място. Такава многопластовост, такава суровост и комплексност. Мъчен за проумяване град.

– Основното ми впечатление е за хаос, сред който всеки се е научил да оцелява.

– Не мисля, че бих могла да живея тук. Остави ужаса ми от мафията, ами никога не бих се престрашила да шофирам. Tа аз мразя да карам дори по американските пътища.

– Напротив, щеше. Щеше да си купиш някоя сапунерка на старо и нямаше да те е грижа даже и да ти чукват бронята по няколко пъти на ден.

– А очуканата ми глава?

Хаос, мисля си аз. Да, тук наистина цари хаос. Но внезапно си спомням историята, разказана ми от една жена, с която се запознах в Милуоки. Герой на събитията бе неин познат, войник във Втората световна война.

– Та този войник, родом от Средния запад, се намирал на кораб в пристанището на Палермо, когато оттеглящите се германци бомбардирали съда – подхващам аз. – Почти всички на борда загинали, но той оцелял. Добрал се до брега с плуване и за известно време изгубил контакт със своите. Поне мисля, че германците вече се изтегляли. Една вечер отишъл на опера. Било му за пръв път. Когато в края на представлението завесата се спуснала, той бил толкова покъртен от музиката, че се разплакал. Изведнъж бремето на преживения ужас се стоварило върху него. Докато ехтели аплодисментите, а и след това, той стоял като истукан и сълзите му открито шуртели. Зрителите заизлизали от залата. Един човек го погледнал, спрял се до него и леко положил длан върху главата му, сякаш му давал благословия. И така всеки следващ, който минавал край него, се спирал и го докосвал.

– Това е една от най-прекрасните истории, които съм чувал.

Такъв, значи, е Палермо.

*

Прочетете още за забележителностите в Тоскана.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!