Съдбата на Югославия през погледа на Ноам Чомски в „Югославия. Мир, война, разпадане”

Балканите и бурната история на бивша Югославия са сред основните теми в съчиненията на един от най-влиятелните интелектуалци на XX век.

Със своя отказ да се присъедини към СССР на Сталин и опита в самоуправляващия се социализъм, Югославия се оказвастраната, която отразява най-ясно някои от най-важните политически процеси и идеи след края на Втората световна война. След падането на Берлинската стена международните политически процеси също оказват решаваща роля в съдбата на Югославия през 90-те години и съдбата на целия регион през първите десетилетия на новия век.

Един от най-яростните критици на американската външна политика – Ноам Чомски – се опитва да обобщи сложната взаимовръзка между международните политики и вътрешните сили в югославското общество, довели до разпадането на Югославия и до трагичната ѝ съдба.

Изданието „Югославия. Мир, война, разпадане”, съставено от журналиста Давор Джалто, за първи път  обобщава написаното от Чомски за югославския регион за период от повече от четириде­сет години.

Разделена на три части, книгата разглежда периода на Югославия под ръководството на Йосип Броз Тито, кризата от края на 80-те и началото на 90-те години и разпадането на Югославия, както и Косовския въпрос, събитията, довели до бомбардировките на НАТО през 1999 г., самите бомбарди­ровки и последиците от тях.

Чомски яростно осъжда нападението над Югославия по време на войната в Косово. Без да защитава авторитарния режим на Милошевич, той все пак заявява, че е имало начин войната да се избегне и че с нея на практика не е постигнато нищо друго, освен да се затвърдят антиевропейските и антидемократични сили в бивша Югославия.

Чомски критикува остро доктрината за „хуманитарна“ интервенция и налагане на демокрация със сила, разобличавайки двуличието на нейните защитници с много примери за това как западни демокрации са подкрепяли и продължават да подкрепят диктатори, извършващи дори по-големи зверства от Милошевич, но застанали на „правилната“ геополитическа страна.

„Югославия. Мир, война, разпадане” ще помогне на читателите да преосмислят историята на Югославия и причините за нейното разпадане, като се абстрахират от пропагандата и налаганите стереотипи и погледнат на външната политика от гледната точка не на противопоставянето на Изтока срещу Запада, а на човешките права и прогреса. Нещо повече, тази книга е насочена към всички, които биха искали да разберат сложните процеси, определили съдбата на Балканите през последните няколко десетилетия, както и за онези, които се стремят да ги променят.

Из „Югославия. Мир, война, разпадане” от Ноам Чомски

А. Обстановка

1949–1950. Ново поколение млади философи и социални теоретици, много от които участват активно в освободителната борба (1941–1945) завършват Университета и заемат преподавателски длъжности в университетите в Белград и Загреб. Те излизат на сцената по време на югославската съпротива срещу опитите на Сталин да доминира в страната. Повечето от тях са марксисти, но от самото начало се противопоставят на сталинския догматизъм и проповядват свободната изследователска работа, хуманизма и отвореност към всички важни постижения на съвременната наука и култура.

1950–1960. Десетилетие на дискусии върху основни теоретични въпроси, организирани от югославската философска асоциация. Дискусиите са доста свободни; няколко групи се противопоставят една на друга по различни теми. Към края на този период всички се обединяват около две основни линии, ортодоксалната, която остава вътре в традиционната рамка на диалектическия материализъм и възприема теорията като отражение на обективното социално положение и материална обстановка, и хуманистичната, която подчертава изпреварващия и критичен характер на теорията, нейната връзка с дейността и огромната ѝ роля за очовечаването на дадено общество.

1960. На конференция в Блед хуманистичната, дейностно ориентирана линия преобладава и впоследствие става водеща в югославските университети, списания и институти.

1962. Югославското общество преживява първата след войната стагнация в резултат на неуспешен опит да направи валутата си конвертируема. По време на провеждащата се на две години среща на югославската философска асоциация в Скопие през ноември 1962 г. за пръв път се изказва възгледът, че трябва спешно да се премине отвъд абстрактната теоретична дискусия – за естеството на човека и познанието, за отчуждението и свободата и връзката между философията и науката – към по-конкретно, критично изследване на югославското общество, въз основа на общите хуманистични прозрения.

1963. Серия от конференции и дискусии в опит за избистряне на някои общи социални въпроси: значението на технологията, на свободата и демокрацията, на социалния прогрес и ролята на културата за изграждането на социалистическото общество. През август загребските и белградските философи и социолози основават лятната школа в Корчула с цел организирането на свободни международни летни семинари по актуални социални проблеми.

1964. Същата група започва да издава списание „Праксис“. Нова поредица от дискусии, този път по чувствителни въпроси за югославското общество: значението и перспективата пред социализма, бюрократичните и авторитарни тенденции в партията и в държавния апарат, предимства и слабости на съществуващите форми на самоуправление и възможностите му за бъдещо развитие и правото на дадено малцинство да продължи да защитава възгледите си вместо да се приспособи към възгледите на болшинството. Повечето от тези критични възгледи и идеи изглеждат съвместими с Либералната програма на Лигата на югославските комунисти (приета на Седмия конгрес, 1958 г.), но в действителност са посрещнати недоброжелателно от разтревожените партийни лидери. Преходът от критика на сталинизма към конкретен социален анализ на югославското общество води до почти пълен разрив в комуникацията между висшите партийни служители и водещите марксистки социолози и политически философи.

1965–1967. Докато запазва политическа система значително по-елитарна и авторитарна, отколкото една развита демокрация би могла да толерира, политическото ръководство започва икономическа реформа, която е осъдена на провал: връщане към модела от XIX в. на свободна икономика, която обрича югославската икономика на волята на големите чуждестранни компании при „свободната конкуренция“ на международния пазар, а това от своя страна довежда до масова безработица и огромни външни дългове, дава възможност за спекулации в пазара на недвижими имоти и рязко засилване на социалните различия и насърчава деспотичните тенденции в съществуващите шест републики на Югославската федерация – което впоследствие се превръща в материалната база за силните националистически движения.

Изразяването на критични възгледи по отношение на тези развития (впоследствие осъдени като прояви на „либерализъм“ и „национализъм“ от самата партия) се посреща с нарастваща враждебност от партийната преса. Критично настроените философи и социолози са наричани „абстрактни хуманисти“, „утописти“, „анархо-либерали“, „неолевичари“, „крайни екстремисти“ и накрая, „политическа опозиция, която се стреми към политическа власт“.

Есента на 1972 г. Тито сваля от власт лидера на Лигата на комунистите на Югославия, Марко Никезич и редица негови съратници. Те са обвинени в „либерални“ практики и съпротива срещу новата партийна линия. Основната черта на тази нова линия е завръщането към силна, централизирана, дисциплинирана, „монолитна“ партия, която има правото и властта да контролира директно и да управлява осъществяването на нейните политики. Това изисква пълно идеологическо единение, като следствието от това е връщането към сурова форма на идеологическа индоктринация и изоставяне на всички предишни изтънчени идеи за изграждане на ново социалистическо съзнание посредством диалог или сблъсък на гледни точки и търпеливо убеждаване.

Философският факултет бива подложен на силен натиск. Носят се слухове за врагове, за чуждестранни шпиони във факултета; изказват се заплахи за спиране на бъдещо финансиране, за затваряне на факултета. В сградата са поставени скрити подслушвателни устройства, някои от които са разкрити. Университетският комитет на Лигата на комунистите съставя списък от осмина професори, които трябва да бъдат уволнени. На петима от тях са отнети паспортите. Части от наскоро публикуваните им книги са забранени. Някои сътрудници на списанието „Праксис“ са арестувани и осъдени на затвор.

В този момент редица световноизвестни философи и социолози от скандинавските страни, САЩ, Германия, Франция и други страни пишат писма до Тито и до ректорите на университетите в Белград и Загреб, в които изразяват загриженост във връзка с тези репресивни мерки и изказват надежда, че те ще бъдат преустановени в името на бъдещото свободно развитие на югославския демократически социализъм. Редица философски дружества, философски факултети, академии и международни институции, занимаващи се с човешки права и граждански свободи, приемат резолюции, в които изразяват своята тревога, и ги изпращат в Югославия.

Този израз на солидарност на международната интелектуална общност оказва значителен ефект върху югославските власти, които се гордеят с репутацията си на интернационалисти в миналото и които, при съществуващата икономическа и външнополитическа ситуация на страната, не могат да си позволят да пренебрегнат световното обществено мнение. Те решават да забавят темпото и да представят репресията в по-демократична светлина.

Б. Неотдавнашни събития

Бавното сломяване на съпротивата на Философския факултет, без да се привлича прекалено много международно внимание, изисква поредица от стъпки. Някои от тях са лесни, но други се сблъскват с непредвидени трудности или дори напълно се провалят.

Сравнително лесно се въвеждат важни промени в съществуващия закон за университетите. Измененият вече закон изисква университетският преподавател да има не само професионални и нравствени квалификации, но и да бъде политически приемлив. Политически организации получават право да възбудят процедура, с цел да установят дали даден университетски преподавател покрива политическите критерии.

Трета промяна е най-общото и неопределено ограничаване на принципа на самоуправление. Ако дотогава повече от членовете на факултетните съвети се избираха от самите членове на факултета и от студентите, новото положение е, че съставът на съвета се определя посредством „доброволно споразумение“ между факултета и неговия основател – Републиканския изпълнителен съвет (тоест правителството на съответната република в рамките на федерацията).

Следващата стъпка е да се преведат тези законови промени в по-специфични и практически изисквания. Планът е първо да се определят политическите критерии за университетски преподавател по такъв начин, че да бъдат приложени за уволнението на осемте белградски професори, което преди това не можеше да стане; второ – да бъдат накарани партийната и студентската организации да заклеймят своите колеги и учители; трето, да бъде убеден Белградският университет да допусне достатъчен брой външни членове с право на глас в съветите, така че да даде възможност на политическите власти да получат пълен контрол върху процеса на вземане на решения във Философския факултет.

Тези мерки срещат значителен отпор. Когато един текст за критериите за избор на университетски преподаватели е предложен за пръв път на Университетското събрание през юни 1973 г., повечето говорители решително възразяват срещу него. Според тях някои критерии са твърде закостенели, като например изискването университетският преподавател да приема марксизма и активно да подкрепя политиката на Комунистическата лига в своите лекции и в научната си и обществена дейност. Обаче по-късно ректорът на Университета, повечето декани и накрая Университетското събрание се поддават на натиска и през ноември приемат текста за критериите.

Отхвърля го единствено Философският факултет, като излага, между другото, и следното основание: той е противоконституционен, тъй като действащата конституция гарантира свободата на научната работа и културното съзидание и забранява упражняването на какъвто и да е натиск върху индивидите с цел да бъдат принудени да кажат какви са техните вярвания; той е неприемлив, защото по-голямата част от преподавателите в Белградския университет не са марксисти и са аполитични; той е дискриминационен, защото допуска, поради своята неопределеност, всякакви интерпретации; и още е дискриминационен, защото тези критерии се налагат единствено на Белградския университет, а не във всички югославски университети.

През май 1973 г. комитетът на Комунистическата лига на Белградския университет изпраща отворено писмо до партийната организация на Философския факултет с искане за уволняването на осем професори: Михайло Маркович, Любомир Тадич, Светозар Стоянович, Зага Пешич (Голубович), Милатин Животич, Драголюб Мичинович, Небойша Попов и Триво Индич. След серия от събрания, на които присъстват висши партийни функционери, които упражняват силен натиск върху студентите и преподавателите, партийната организация на Философския факултет независимо от всичко отхвърля искането за уволнение. Неколцина от най-активните опоненти са изключени от партията, но когато партийната организация на факултета се събира отново през ноември, тя единодушно отново решава, че осемте преподаватели трябва да останат във факултета. Съществува непоклатимо убеждение, че университетски преподавател не може да бъде уволнен, задето е изразил критичното си мнение в свои текстове, особено предвид факта, че самата партия по това време повтаря много от критиките, изразени от същите тези учени няколко години по-рано.

През ноември 1973 г. университетски комитет на студентската организация прави опит да застави студентите от Философския факултет да действат срещу своите преподаватели, заплашвайки ги с евентуално насилие, в случай че факултетът продължава да упорства. Обаче студентите по философия отказват, дори напротив, за всеобща изненада, организират улична демонстрация, въпреки че демонстрациите са категорично забранени през последните години, а в миналото са били насилствено разпръсвани от полицията. Този път студентите протестират срещу репресиите в Гърция и срещу кръвопролитието в Атинския университет. Демонстрацията протича без насилие.

Критичен въпрос в последните шест месеца е съставът на факултетните съвети. Самоуправлението в университета означава, че дори в институциите с особена социална значимост, каквито са педагогическите, само малък брой членове са номинирани от политическите власти. Сега изпълнителният съвет (правителството) на Република Сръбска иска половината от факултетните членове да бъдат номинирани извън университета. Като се вземе под внимание, че студентите и администрацията също трябва да имат свое представителство в съветите, това ще остави едва една шеста от гласовете общо на преподавателите и асистентите и очевидно ще замени самоуправлението с принудително управление.

В началото на октомври, след първоначалната съпротива, ректорът на университета и всички факултети, с изключение на Философския факултет, отстъпват под натиска. Казано им е, че тази нова структура е препоръчана в Закона за висшето образование и следователно не подлежи на обсъждане. В действителност законът казва единствено, че съставът на факултетните съвети трябва да се определя чрез „доброволно споразумение“ между факултета и неговия основател (Изпълнителния съвет на Републиката). Философският факултет отказва да подпише споразумението, защото е противоконституционно, несъвместимо с принципа на самоуправление и защото самото понятие споразумение включва преговори. Факултетът отправя запитване до Конституционния съд да се произнесе относно легитимността на наложеното „споразумение“. В същото време Факултетът представя алтернативно предложение. До преговори обаче не се стига и комуникацията е прекъсната.

Срещу Философския факултет е предприета изключително вредна кампания от партийния вестник „Комунист“, както и от пресата, радиото и телевизията. Факултетът е обвинен, че се противопоставя на въвеждането на „самоуправление“ в университета, че е против политиката на Комунистическата лига, че се стреми да бъде монополист в образованието и че е срещу всякакво влияние от „обществото“, че търси подкрепа от чуждестранни учени и т.н. В същото време факултетът е заплашен от изключване от Белградския университет, от спиране финансирането за бъдещи дейности, от отказ за назначаване на дипломирани негови студенти и накрая, от закриване. В атмосферата на засилващ се натиск от този характер на 14 декември 1973 г. факултетният съвет решава да упълномощи своя декан да подпише споразумението.

В. Ситуацията в момента

Понастоящем половината от членовете на Факултетния съвет се номинират от политическите власти. Те със сигурност ще бъдат избирани внимателно сред водещи политически фигури и дисциплинирани членове на Лигата на комунистите. Те непременно ще повдигнат въпроса за отстраняването на осмината професори от Факултета по философия и социология, тъй като не отговарят на неотдавна приетите политически критерии. Политическото ръководство очевидно ще настоява ситуацията да бъде разрешена преди конгреса на Лигата на югославските комунисти през пролетта.

И все пак това може да се окаже нелека задача. По закон асистентите се преизбират на всеки три години, асоциираните и асистент-преподавателите – на всеки пет години – което означава, че по закон трябва да се изчака този срок да изтече за всеки един от кандидатите. Редовните преподаватели изобщо не се подлагат на процедура за преизбиране (тоест мястото им е постоянно), което означава, че двама от осемте (Маркович и Тадич) на този етап изобщо не могат да бъдат отстранени.

Друго важно обстоятелство е също, че партийната организация на Философския факултет – чието мнение е от значение, когато става въпрос за политическа оценка, – никога не се е съгласявала да заклейми или да подкрепи изключването на когото и да е от групата.

Друг важен факт е, че заплашените учени се радват на уважение в Университета и сред останалите интелектуалци. Акцията срещу тях е непопулярна и въпреки положените усилия апаратът на Лигата на комунистите не успя да намери нито един известен югославски философ, социолог или политолог, който да ги критикува.

Ключовите въпроси в момента са: а) дали външните членове на съвета ще бъдат достатъчно дисциплинирани от правителството и ще действат съгласно неговите заповеди, когато се изправят пред жертвите му в съвета; и б) дали някои от вътрешните членове на съвета, преподаватели от различните департаменти на Философския факултет, ще се подадат на натиска и в последна сметка ще гласуват за уволнението на своите колеги.

Нито една от двете възможности не е неизбежна, но и двете са възможни. Без силен политически натиск много външни членове могат – както в миналото – да отсъстват от заседанията или да бъдат пасивни и да гласуват заедно с останалите. Така че всичко сега ще зависи от това колко брутален ще бъде натискът и докъде ще стигнат политическите власти, когато притискат членовете на съвета. Междувременно през изминалите шест месеца на неколцина от осемте професори, обекти на атаката, отново са били отнети паспортите.

Г. Призив към действие

Степента на натиска ще зависи от това дали всичко това ще отмине в мълчание, като незначителен епизод с един от многото университети по света, или ще бъде разбрано като такова, каквото е: една от последните битки за оцеляването на свободната, критична и прогресивна мисъл в сегашния социалистически свят в страна, която все още е отворена за демократично развитие и в която до неотдавна имаше всички шансове за процъфтяване.

Именно тук реакцията на международната интелектуална общност отново може да изиграе решителна роля. Политическата и икономическата позиция на Югославия я прави чувствителна към световното обществено мнение. Като демонстрират интерес към случващото се в културния живот на Югославия, като разпространяват информация, като повдигат въпроса в международни организации, като изразяват загриженост и протестират в пресата и в писма срещу Тито (които, с оглед на последната ескалация на напрежението, трябва да бъдат по-решителни и остри), учените и интелектуалците навсякъде по света могат да спомогнат югославското ръководство да отслаби хватката си и да склони да отстоява по-добре собствената си идеология за самоуправление и социална демокрация.

Досега репресивните мерки не успяха да за задушат югославската философия. Но това може да се случи през идните седмици, ако научният свят толерира по-нататъшната ескалация на насилие и страх в страна, която до неотдавна за мнозина бе остров на надеждата.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!