За Виетнам мога да разкажа много. Два пъти го обиколих. Два пъти се влюбих, и двата пъти по различен начин. В различни хора, в различни места. Имах съвършено различни приключения и си извадих различни поуки и двата пъти. Въобще, думата описваща Виетнам е „различно“.

Израствайки в Европа бях получил някакво погрешно впечатление за Виетнам от американските филми, че е страна, все още страдаща и разтърсена от войната и въобще си представях адска беднотия, мизерия и като цяло тъга, изписана по лицата на хората. Исках да я пречупя тази моя идея за Виетнам и всъщност нямах търпение да отида и да се уверя, че нищо не е така „както ние чуваме на Запад“.

За пръв път започнах да обмислям евентуално пътуване до Виетнам, докато работих като доброволец в Индия (в един хостел в Гоа). Оттук - оттам чувах от разни хора колко било „яко“ във Виетнам. Минаха ми някои идеи през ума и започнах да проверявам за начини за получаване на потенциална виза.

В крайна сметка се оказа, че имаме нужда от покана за виза. Поканата я получих от www.cheapvietnamvisa.net/ срещу 20 американски долара, като посочих че искам периода на валидност да е 3 месеца, с право на неограничен брой влизания в страната. Веднъж като кацнах в Ханой от Бангкок вече си бях принтирал въпросната покана и с нея отидох на едно гише на самото летище да си дам паспорта. Освен поканата ми искаха и други $50 за самата виза. Дадох ги и получих визата, без особени усложнения. Всъщност всичко беше доста опростено.

Държа да отбележа, че поради незнайни за мен причини, цари голяма инфлация във Виетнам. Миналата година, когато аз бях там, 1 евро се равняваше на грубо 25,000 VND. С други думи – веднъж като изтеглих над 100 евро, практически бях милионер.

Хванахме набързо едно такси с друга българка (с която се запознах съвсем случайно на летището) и отпътувахме към центъра. Бях решил да отседна в Central Backpackers Hostel – намираше се в самия център на града и беше на много хубава цена, с още по-хубав рейтинг от гостите. Ако паметта ми не ме лъже – за 5 евро получаваш легло в споделена стая (изключително спретната и чиста), безплатна закуска (право на избор между виетнамската супа Pho, палачинки и други неща) и безплатна бира по-късно през вечерта. Въобще... звучеше прекалено хубаво, за да е истина. Всъщност си беше! 

Останах няколко вечери в хостела. Още през първата вечер си взех един бързичък душ, преоблякох се и се втурнах да разуча града по моя си начин – губейки се из него. Бродейки из улиците на Ханой във вечерно време усетих „истинския“ дух на Азия. Опитайте се да си представите следното: изключително цветни улички, миниатюрни столчета, азиатски пръчки за ядене, голямото количество бира навсякъде, дъжд, който вечно не спира, хлебарки по земята, ОГРОМНОТО количество скутери навсякъде или иначе казано... организиран хаос, който по някакъв странен начин функционираше перфектно. Никога преди това не бях виждал толкова много скутери на едно място. Реално коли не съществуваха. Тази черта на Виетнам ми хареса.  

Запознах се с двама австрийци от хостела и от приказка на приказка решихме да попътуваме заедно. Поканиха ме да отидем към Са Па (малко планинско градче, намиращо се на около 300 км северозапад от Ханой). Са Па е известна благодарение на живописните си оризови тераси и съхранения традиционен живот и обичаи на малцинствата там.

Директно, без много да му мислим, взехме нощния автобус от Ханой и се отправихме към Са Па. Тъй като е изключително планинско място, излишно е да казвам, че и климатът беше в пъти по-суров и студен. Като че ли, откъм дрехи, не бях готов за такива промени. Някак си обаче се сдобих набързо с някой друг суичер и дълги панталони и нагласих всичко за това ново приключение.

Отседнахме в къщата за гости на един австралиец, който бил живял там от край време – та дори и жена му била виетнамка. Наехме си по един скутер от него и се отправихме да търсим отговори какво прави Са Па толкова специално място, както всички твърдяха.

Скутерите (аз лично се научих да карам такъв неотдавна в Индия) са най-лесния начин за придвижване в Азия. Като турист, човек може да си наеме скутер на цена между 3 и 5 евро (максимум) за цял ден, като в повечето случаи цената не покрива горивото. Горивото е около едно евро (20 – 25,000 VND) на литър.

Няма абсолютно никаква формалност при наемането на скутер (поне не и във Виетнам) – плаща се кеш и веднага дават ключа за скутера. Наемането на велосипеди е друг ефикасен метод да преоткриеш едно място, но скутерите са в пъти по-бързи – пък и ние в крайна сметка искахме „да го правим както местните го правят“.

Те ги карат практически навсякъде – та дори и в Са Па, намиращ се на над 1500 метра надморска височина. Са Па може да е невероятна красива местност, но от друга страна пък има изключително остри завои и просто ужасяващи пътища (все пак сме високо в планините преди всичко).

С думи не може да се опише красотата на оризовите тераси и пейзажа, който се открива по залез слънце, веднъж човек като стои някъде на високо и под него се открива всичкото това чудо на природата.

След Са Па се отправихме към някое напълно случайно виетнамско село, също в близост до столицата Ханой. Оказа се, че моите австрийски приятели имали добра приятелка, родом от това село. Тя ни покани да отидем с нея за няколко дни, за да видим истинския живот на село.  

Интересното е, че докато в Ханой повечето хора са свикнали да виждат туристи почти всеки ден, в малките села е точно обратното – хората там са виждали чужденци само по телевизията.

Когато пристигнахме и се представихме на семейството, в което щяхме да отседнем, изведнъж всички съседи се отбиха при нас (други звъняха по телефона на нашата приятелка) и искаха да се отбием и през техните къщи и да обядваме с тях. Това само по себе си звучи като разказ от приказка, а да го изживееш – напълно безценно! Храната, която всяко едно семейство усилено приготви за нас, беше просто превъзходна. Ядохме по виетнамски, на пода. С пръчките. Много ориз, водорасли, жабешки бутчета, патица и други техни ястия и вкусотии.

Тук държа да отбележа, че против хорските разбирания и митове, че азиатците не пият много (или по-скоро не могат да пият много), мъжете в това село просто ни скриха шапката, като станеше въпрос за надпиване. Обичат да пият местен алкохол – наподобяващ нашата ракия, но една идея по-слаб и го пият на екс от малки шот-чашки. Всъщност бая си падаха по пиенето и определено държаха много повече от нас. Спомням си как аз самият бях готов да се откажа след 5-тия такъв шот, но те държаха да продължим и дори се засягаха като им отказвахме. Един от моите приятели реши да продължи с надпиването с виетнамците и го докара до 12 чашки, така че и този мит го „разбихме“. 

Друго нещо интересно, което ни се случи, докато бяхме в селото на нашата приятелка, беше посещението ни на местното училището – децата там толкова ни се радваха, че чак ми беше трудно да повярвам. Заобиколиха ни и ни пипаха, за да проверят дали сме истински. Ние, от наша страна, шеговито се почувствахме за миг като известни личности. Дори ходихме на чай в кабинета на директора, където си говорихме и му споделихме откъде сме, разказахме му малко за нашите страни и после му обяснихме, че пътуваме из Виетнам за неопределено време и че много ни харесва.

Щастието изписано по лицата на децата беше трудно да се опише.

В началото нямахме общ език с тях, тъй като не говореха много английски, а ние пък от наша страна - въобще никакъв виетнамски, но в последствие, някак си съвсем естествено, намерихме общ език именно в универсалния ни – с ръце и крака.

Не след дълго си направих извода, че хората на село си живеят един много по-прост живот, не им трябва много, за да са щастливи и наистина усмивката им не им пада от лицето. Семейните ценности минават на много по-преден план за тези хора. Понятията образование, кариера и професионални успехи си губеха смисъла. Никой нищо не ни каза нито за война, нито за Америка, нито за нищо, касаещо политика. Хората се радваха на малкото и бяха по-щастливи от всякога.

След няколко дни изцяло прекарани в хапване, пийване и много радване, танцуване и пеене с местните ни беше време да продължим. От там се отправихме към много други различни места все на юг – първо минахме пак през Ханой за някой друг ден, след това към националния парк “Phong Nha“ – известно място сред чужденците с многобройните си (над 300) пещери, някои от тях дълги над 10  км. За някои от тях бях чувал, че имат тропическа гора вътре (тук имам предвид “rainforest”), където цари изцяло нов свят. След Phong Nha се отправихме към Hue, а след това към Da Nang, Hoi An и към Saigon. Цялото това разстояние го изминахме главно с автобуси.

В южната част на страната разговарях с един швед пред хостела, в който и двамата бяхме отседнали. Той ми сподели как пътувал из цялата страна с мотор. Спомням си как ми каза: "Да си купя мотор в Ханой, да се науча да го карам и да обикалям из Виетнам с него е най-хубавото решение в целия ми живот!". Чувайки всичко това, нещо в мен се събуди и ми даде идеята, че и аз трябва да се върна обратно на север и да си купя мотор...

Следва продължение…

***

Текстът и снимките са ни изпратени от Алекс Роберт Бояджиян за рубриката "Стани автор". Изпращайте ни и вие пътеписи, разкази, съвети от вашите приключения на info@peika.bg.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!