Казват, че най-добрият, а може би дори единственият начин да твърдиш, че наистина си посетил дадено място, е да си отделиш минимум 4-5 дни и да се омешаш с навалицата.
Ако искаш, отметни основните забележителности по списък, но после просто излез и тръгни по уличките, виж прозорците, витрините, дворовете и украсата по оградките. Задължително си купи нещо непланирано и го изяж на място. Снимай неща, които не се отличават с нищо особено, освен че някак са те впечатлили. Например с това как се пише Белият пеликан (английски: The White Pelican) на фламандски.
Аз обичайно не правя така. Обичайно времето все не достига и отива изключително за гореспоменатия списък със забележителности. От време на време обаче ми се случва да се позиционирам някъде за по-дълго време по служба. Ето например, преди няколко години управлявах проект за обмен на опит с Фландрия в сферата на селския туризъм, и обменът включваше седем-дневно учебно пътуване до района на Брюж в края на октомври. Време за забележителности практически нямаше, защото по цял ден го събирахме този опит, включително чрез запознаване със специфични селско-туристически обекти.
Ето това е селска къща за гости по фламандски. Името й беше Къщата с розите, макар че поради сезона рози не видяхме. Но, да се върнем на темата, възможностите ни за извън-учебен туризъм се изчерпваха с привечерни разходки из Брюж след „часовете“. Музеите вече затворени, пък и се мръква рано и не стават хубави снимки, обаче за сметка на това магазините за шоколад и кафенетата примамливо на наше разположение. Тези хора правеха какво ли не от шоколад, даже неща, които – както казваше Тери Пратчет – не би могъл да споделиш със старата си майчица без притеснение. Ето една сравнително безопасна витрина:
От Брюж освен шоколада съм запомнила две неща. Първото е централният площад, от едната страна с много сериозни сгради като Кметството, строгата градска камбанария и прочее, а от другата – лекомислено шарени тесни и високи къщи, залепени една за друга и подпрени от тентите на кафенета и ресторанти отдолу. А пред тях – стоянка за конно-файтонен транспорт, от който не успяхме да се възползваме.
Второто останало в моите спомени, от което също никак не се възползвахме, бяха каналите, заради които понякога Брюж бива наричан „Шоколадовата Венеция“ или „Малката Венеция“. Прорязващи сърцето на града като втора кръвоносна система и алтернативен начин за транспорт. Виждала съм много цветни снимки от Брюж с каналите, слънце, цветя и даже някакви огромни статуи на китове, обаче в нашите тогавашни късно-октомврийски и вечерни условия, успяхме да постигнем само леко мрачно подобие, и то не лишено от натрапници.
И докато сме на тема „вода“, един ден ни разходиха до пристанището на Северно море Остенде, което гледа почти към устието на Темза на запад. Странната метална дърво-подобна структура, стърчаща на ръба на морето, която можете да видите на най-горната снимка, е енигматична за града. Аз лично трябва да си призная, че тогава не я оцених особено, бях заета да си държа пешовете на якето, за да не бъда скоропостижно съблечена от северния вятър. Затова пък определено се впечатлих от това как фламандците си строяха плаж във водата.
Не пропуснах и Брюксел, докато бях във Фландрия, макар и съвсем за кратко и напълно непредвидено. Стана така, че един от моите подопечни събирачи на фламандски опит сутринта на последния ни ден видял, че членовете на преминаваща японска група в хотела си оставят багажа пред стаите като слизат на закуска, и решил, че това е някакъв местен обичай, към който следва да се присъедини. Че японците му натовариха багажа заедно с техния и отпрашиха в неизвестна посока, беше малкият проблем. По-големият беше, че вътре се оказа и международният му паспорт. Ето как аз пристигнах с него в Брюксел по-рано от останалите, за да хванем българското посолство.
Това на снимката, за съжаление, не е българското посолство в Белгия, а част от Големия площад на Брюксел, така нареченият Гран Плас. Изключително впечатляващо и красиво място, човек може да си прекара там часове, само взирайки се в украсите на фасадите. Личи си, че са дело на най-богатите и влиятелни люде за времето си, а именно шефовете на гилдии в края на 17ти век. Единственото ми съжаление беше, че отново поради сезонните обстоятелства, цветните пазари, които често покриват целия площад и му придават просто неописуем вид, присъстваха само частично.
Завършвам с още един спомен за шоколад, в една от страничните улички на Гран Плас. Пребивавайки в пълно неведение относно френския език, реших, че името е нещо като „Голямото гурме“ (La Cure Gourmande), и много ми се понрави. Впоследствие се оказа, че май трябва да се преведе като „Алчното лекарство“, което ми се понрави по-малко. Без значение от името обаче, вътрешността беше като вълшебно видение за всички любители на сладкишите. А само погледнете какво ни обещаваха витрините – среща с „бисвитиер“, „шоколатиер“ и прочее доставчици на захар (sucrecuitier). Чуден спомен!
Още приключения четете в блога на Manya the Tourist!
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
