Добра новина за пътешествениците, които приемат думата „забранено” като предизвикателство: на картата вече има едно забранено място по-малко.

Чернобил - един забулен в зловеща мистерия град отскоро повдигна завесата на пълна секретност – с организирани и регулирани от държавата турове.

И понеже доста хора са негативно настроени към преживяването, искам веднага да отговоря на въпроса „Защо Чернобил?” и „Свършиха ли красивите места по света?” Защото е различно. А повечето пътешественици търсят точно това. Защото е едно от най-значимите исторически събития, белязали живота на нашето поколение. Ние преживяхме трагедията Чернобил – лично, от първо лице. Защото скоро няма да го има. Без никакви усилия от страна на правителството да го съхрани и изоставен на набезите на мародери, само след няколко години къщите ще рухнат напълно.

Бързам да кажа – радиация няма. Въздухът е в пъти по-чист от този в Киев. Има строги предохранителни мерки и забрана за свободно придвижване. Но така или иначе щом се е стигнало до регулярни туристически трипове, опасност няма.

Две КПП-та, военни постове, знаци за радиация и отвъд тях - безлюдни шосета. Дали това не е най-необитаемия „остров” на планетата? Както се оказа – не съвсем.

Обикновено свързваме идеята за поразената от радиация зона с мутации и гигантска растителност. Нищо подобно - нормално изглеждащи поляни и горички. Но навсякъде в тревата бият на очи предупредителни жълти табели за радиация. 

Гидовете изрично предупреждават: „Не се отклонявайте от безопасния маршрут! Не докосвайте нищо, използвайте маркираните пътеки! И никакви „сувенири”! Оказва се, обаче, че доста хора са изнесли нещо за спомен от зоната. Продавали ги на черния пазар в годините на сериозна криза и безработица. Явно гладът е по-страшен от радиацията. 

В медиите и до ден днешен се отразява единствено трагедията на Припят и Чернобил. Но те са само 2 от общо 96 селища, опразнени след аварията. Близо до Чернобил има паметна алея с „надгробни” табели с името на всяко от тях. 

Групата ни спря в едно такова селце, което изглеждаше по-тъжно от прословутия Припят. Стари, все още красиви къщи, които със сигурност пазят повече спомени от панелните блокове. И ето този надпис на една полусрутена мазилка: „Прости и прощавай мой дом!”

 
Има хора, които години след аварията са се завърнали да умрат в родните си села. Живеят в старите си, поразени от радиацията домове ,донякъде незаконно, защото достъпът официално е забранен. Обработват същата тази земя и, разбираемо, не са особено дружелюбни към туристите.

 

Припят - главният герой в тази трагична пиеса.

Хората са изселени в рамките на 3 часа, но забележете – повече от 24 часа след избухването на реактора, по времето когато радиационният облак отдавна е стигнал Припят. Не са имали право да вземат абсолютно нищо със себе си. Имало пунктове, в които ги събличали и изгаряли дрехите.

Но истината е, че Припят не е бил обезлюден. Веднага след евакуацията на населението в града се разполага огромен екип учени и работници „по ликвидация на щетите”. Те живеят в същите тези сгради, плуват в басейна и ползват училището до 2000 година.

Намерението на властите е било да възстановят централата и да заселят Припят наново. За целта градът е бил напълно „обеззаразен”. Изоставили са го чак, когато е станало ясно, че централата няма да я бъде. Дори и в момента обаче, в град Чернобил живеят постоянно над 3000 души. Както се оказа, повечето от призрачните истории са измислица.

Засенчена от кадрите на изоставените детски градини, остава друга трагична история – тази на пожарникарите, гасили пожара в реактора с голи ръце. Екипирани в нелепи костюми с оловни листове, вързани с канап, платнени шапки, лопати /да, ринали са силно радиоактивни отломки с лопати!/, защото електрониката на роботите се повреждала от радиацията.

Повечето от тези хора са били доброволци като онези, които са влезли в реактора часове след експлозията. Човек неволно се запитва какво ги е накарало да отидат на явна смърт? Достатъчен ли е натискът на съветската партийна машина или е било нещо друго? Като масова психоза с положителен знак. Запитах се бих ли го направила на тяхно място? А вие бихте ли?

Текстът и снимките са изпратени от Елена Филипова за рубриката Стани автор. 

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!