Световният бестселър за травмата и изцелението от Катлийн Глазгоу идва и на български език.

Дълбоко разтърсващият глобален бестселър на Катлийн Глазгоу „Момиче на парчета“– книга за психичното здраве, тъмнината и изцелението – идва и на български език, след като трогна над 2 милиона читатели по света.

Отрезвяваща дисекция на травмата, но и траектория на пътя към спасението, „Момиче на парчета“ е история в духа на „Влюбих се в надеждата“ и „Ако той беше с мен“, която не се страхува да разкаже за онези неща, за които обикновено никой не говори.

Чарли е „Момиче на парчета“. С починал баща, отритната от майка си и преследвана от кошмарни мисли за опита за самоубийство на най-добрата си приятелка, седемнадесетгодишната тийнейджърка е една от многото пациентки в психиатрична клиника за девойки.

Защото Чарли се самонаранява. Само като се порязва, може да заглуши шума на океана от тъга, който заплашва да я притегли в солените си дълбини. Единственият начин да забрави болката е… да си причинява още по-силна болка.

Идва обаче денят, в който Чарли трябва да напусне клиниката и да се върне обратно в света навън. Там на всяка крачка може да се натъкне на нови ужаси. Но и да преоткрие таланта си да рисува. И да намери хора, макар и изгубени като нея, с които взаимно да си подадат ръка, за да изплуват от тъмата. 

Душата ѝ е черна дупка. Но скоро – с мъничко смелост, любов, приятелство и с лечебната сила на изкуството – ще може да се превърне в небе. А зарасналите ѝ белези – в звездите, които разказват съкровената ѝ история.

Болезнено откровен, но и нежно поетичен, „Момиче на парчета“ е затрогващ роман за израстването. История, която чрез мрака разказва за светлината.

Книгата на Катлийн Глазгоу е вдъхновение и утеха за всеки, който се чувства – или някога се е чувствал – разбит на парчета. И всеки, който иска да събере късчетата от себе си и отново да се почувства цял.

Из „Момиче на парчета“
от Катлийн Глазгоу

ПЪРВА ЧАСТ

***

КАСПЪР МЕ ПИТА:

– Как си?

Пита ме всеки ден. Веднъж седмично ме пита някой друг – може би Док Дули, ако е дневна смяна, или онази лекарка с дрезгавия глас, твърдата коса и тоновете спирала за очи. Мисля, че се казва Хелън. Не я харесвам. Кара ме да чувствам душата си замръзнала. Веднъж седмично, в неделя, никой не ни пита как сме, и от това някои се чувстват като изгубени. Джен Ш. изтърсва подигравателно:

– Преливам от чувства! Някой трябва да ги чуе.

Каспър очаква. Усещам, че очаква. Решавам се.

Пиша как се чувствам, и плъзвам листчето по бюрото ѝ.

„Тялото ми гори постоянно, гори и нощ, и ден. Трябва да изрежа черната горещина. Когато се прочистя, измия и закърпя, съм по-добре. По-свежа и спокойна. Като мъх навътре в гората.“

Това, което спестявам, е: „Толкова съм самотна, че ми се ще да свлека плътта си и да вляза, само кости и хрущяли, право в реката да ме погълне точно като татко“.

Преди да се влоши, той ме водеше на дълги разходки на север. Паркирахме и се отправяхме навътре в гората от дъхави ели и избуяли смърчове, толкова навътре, че се стъмваше като нощ, защото от плътните корони на дърветата небето оставаше скрито. Бях малка тогава, често се препъвах на някой камък и се приземявах върху дебел килим от мъх. Усещането на пръстите ми върху студения, успокояващ мъх остана завинаги в мен. Баща ми можеше да върви с часове. Казваше „Просто искам да е тихо“. И ние вървяхме ли, вървяхме в търсене на тишината. Гората не е толкова тиха, колкото си мислят хората.

След като той почина, майка ми се превърна в раче – навря се много надълбоко в себе си и остави само черупка.

Каспър прочита написаното, грижливо сгъва листчето и го пъхва в папка на бюрото си.

– Хладен мъх – усмихва се тя. – Не е лошо. Де да можеше да се чувстваш така, без да се налага да се нараняваш. Как ли да подходим?

На бюрото на Каспър винаги има бял лист. Пиша, после ѝ го подавам. Тя се мръщи. Изкарва папка от чекмеджето и прокарва пръст по страницата.

– Не, не намирам скицник в списъка с нещата от раницата ти – вдига поглед към мен тя.

От гърдите ми се отронва стон. В скицника ми беше всичко, целият ми малък свят. Рисунки на Елис, Майки. Комиксите ми за улицата, за мен и Евън и Дъмп.

Пръстите ми тръпнат. Имам нужда да рисувам. Имам нужда да потъна. Простенвам отново.

Каспър затваря папката.

– Нека поговоря с госпожица Джоуни. Да видим какво може да се направи.

***

БАЩА МИ Е ЦИГАРИТЕ И ЧЕРВЕНО-БЕЛИТЕ КЕНЧЕТА БИРА. Той е мърлявата бяла тениска и кафявият люлеещ се стол, и сините очи, и дращещата набола брада, и въздишката „О, Мисти!“, когато мама му се мръщи. Той е неставането от стола по цели дни, аз, свита в краката му, докато с пастели, моливи и химикал пълня листовете със слънца, къщи, котешки муцунки. Той може с дни да не смени тениската, да не издава и звук или да се смее гръмогласно, странен смях, който като чe го разцепва отвътре, додето не остане смях, а само плач и сълзи, които се стичат по лицето ми, докато се намествам в скута му и се люлея с него напред-назад, напред-назад, туптенето на сърцето, туп-туп, туп-туп, докато навън светлината помръква, докато светът около нас потъва в тъмнина.

***

ЛУИЗА КАЗВА:

– Толкова си мълчалива. Радвам се, че при мен сложиха някой тихичък. Идея си нямаш каква досада е да слушаш непрестанно дърдорене.

Толкова дълго мълчи, че я мисля за заспала.

Луиза обаче продължава:

– Знаеш ли, говоря си с теб? Наум имам предвид. В главата си ти споделям какво ли не, защото приличаш на добър слушател. Обаче не искам да ти преча на размишленията. Разбираш, нали?

Въздиша, сякаш ѝ се спи.

– Ммммм. Ще ти разкажа цялата си история. Ти си свястна, добра душица.

Ти си свястна, добра душица, свястна, добра душица – приспивна песничка с бръснач под възглавницата.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!