Колко пъти сте си казвали „Тези неща ги има само по филмите!“? А всъщност реалността ни е толкова пъстра, че наистина всичко е възможно. Точно за тези истории на небивали случайности и житейски търсения искам да ви разкажа.
Филм с измислен сюжет или по истински случай
Филмът „Писма до Жулиета“ разказва една почти невероятна романтична история. Английска възрастна дама се впуска в търсене на първата си любов – Лоренцо, с когото са загубили връзка преди повече от 50 години. Баба Клеър обикаля областта Венето и попада на множество италиански господа, които носят името на нейния възлюбен. Дали съдба или просто художествена измислица събира двамата в последния възможен момент е въпрос на гледна точка. И сякаш половин век не е нищо, Лоренцо и Клеър отново откриват любовта.
Може би тази история ви звучи неправдоподобна. Като сюжет на захаросан роман или блудкава романтична комедия. Наистина тази щастлива случайност щеше да звучи нелепо, само ако действието не се развиваше в Италия. След множество посещения в страната на пицата и джелатото се убедих, че нищо не е толкова невероятно, че да не може да се случи в Италия. Там има нещо магическо, което превръща мечтите ни за живота в реални преживявания. На човек не му трябват филми, а желание да се запознава с нови хора и да открие тяхната уникална житейска история.
Смелият канадец с италианско потекло
Срещнах Люк точно след като беше преживял нещо изключително вълнуващо. Двайсетина годишеният канадец ми разказа, че за пръв път стъпва на Стария континент, за да започне стаж във Финландия. След няколко студени месеца в скандинавската страна, той решава да прекара лятото на някоя слънчева дестинация. Избира Ботуша, защото семейството му има от части италиански произход. Но туристическите му планове се променят, още с кацането му в Болоня. Дали защото родителите му много настояват, или защото всеки от нас таи любопитство да открие и опознае корените си, Люк потегля на Север към селцето Сан Мартино (San Martino al Tagliamento). Там, може би, все още живее някой негов роднина.
Когато влакът спира на последната гара – Порденон (Pordenone), младият канадец трябва да извърви още 25 км до крайната си дестинация. Не звучи дори наполовина толкова изтощително като похода до Сантяго де Компостела. Но ако в разгара на лятото се озовеш сам, без вода и GPS някъде из италианската провинция, пътят ще ти се стори дълъг. Скоро, Люк решава, че пътуването в колата на непознат е по-безопасна алтернатива. Първото му качване на автостоп приключва благополучно точно пред вратата на неговите роднини. Да, в селце с хиляда души население не е никак трудно да те упътят. Но пък е много трудно да се разбереш с някоя припряна възрастна дама, когато не знаеш повече от „пица“ и „паста“ на италиански. Една такава отпраща Люк и усилията му изглеждали напразни. За да се разсее той обикаля околността и съвсем случайно стигна до гробището, където предците му били погребани. Дори открива и отключен параклис, в който решава да пренощува. Но разочарованието, че е стигнал толкова далеч и се е предал буквално пред прага на възможността, не го оставя на мира. Люк се връща и отново почуква на вратата на семейството си. Този път го посрещат и той решава да не изпуска шанса си. С познанията си по френски опитва да се представи и скоро рисува родословно дърво с италианското си семейство. По-късно идва и англоговорящият кмет на селото, далечен вуйчо на канадеца. Люк разказва за своите премеждия и денят приключва успешно с разходка из семейните лозя, домашно приготвена вечеря и един здрав сън.
Пътуване назад във времето
Запознах се с Мария и Дебора по време на екскурзия в Неапол. Въпреки че те не говореха английски, а моят италиански се ограничава с текстовете на популярни песни, езиковата бариера не ни спря. Те ми разказаха своята удивителна история, която ги довела в Италия. Е, те не прекосяват половината свят – долитат едва от съседна Франция. Но разказът им е очарователен. Разказ за онази често подценявана любов към семейството.
Мария е едва 4-годишна, когато семейството й напуска околностите на Неапол и се установява в Марсилия. Оттогава са минали цели 70 години, а вече порасналата Мария никога не се е връщала в родната си Италия. Дебора, която отскоро е самостоятелна, събира пари и решава да заведе баба си на екскурзия. Това обаче не е обикновена ваканция в чужбина, а истинско пътешествие назад във времето.
Когато пристигат в Кампаня, домът не само на най-автентичната пица в света, но и на баба Мария, двете дами са искрено развълнувани. На няколко километра от погребания Помпей се намира Трекасе, родното селище на бабата. След кратко пътуване в препълнения от туристи влак, дамите намират пътя до някогашната семейна къща. Имотът отдавна се стопанисва от други хора и много неща са променени, но спомените за далечното детство се възвръщат по-живи от всякога. Новите домакини с охота изслушват разказа за миналото на техния дом. Истории, които самата Мария знае още от своята баба. А в замяна за прекрасната история, Мария и Дебора се получават „ВИП пропуск“ до всички помещения в къщата.
В края на деня двете дами се връщат в Неапол, заредени с енергия да обикалят туристическите дестинации в тази част на Италия. Но дори пътуване до прелестния остров Капри може да е толкова вълнуващо, колкото връщане назад във времето!
След тези приказни истории искрено съжалих, че нямам и капка италианска кръв. Но всеки от нас може да търси корените си. И ако не носите книжка със себе си, или дай боже нямате интернет – да се запознаете с много странници с пленителни истории.
Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!
