Небеска. Неописуемо място. С неописуемо име. На покрива на света. Под небето. Близо до звездите.

Хората, живещи тук, наистина са малко, но са изключително дружелюбни. Посрещна ни баба с висок дух и чувство за хумор. В Небеска живеят постоянно едва три семейства, но полуразрушените къщи свидетелстват, че тук е кипял живот. „Децата ни избягаха в града!”, каза с тъга бабата. Разбираемо, какво да правят тук?

Лагерният ни огън хвърляше отблясъци до звездите. Вятърът утихна. А ние се чувствахме като в приказките. След вечеря продължихме раздумката си, и макар да ни се спеше, искахме да се наслаждаваме на топлината по-дълго време. Изчакахме да се стъмни, за да си вземем по един душ на селската чешма.

Утрото бе още по-неописуемо от вечерта. Събудих се около 8 часа. В палатката ми започваше да става горещо. Излязох и се разходих из селото. А то, притихнало под меката топлина на слънцето, сякаш едва доловимо се усмихваше. Малки каменни къщички, небрежно разхвърляни по склона, хора, работещи в нивичките си, крави и овце, хрупащи свежата трева. Идилия. По-хубаво от приказка дори. Бяхме на покрива на света.

Закусихме. Събрахме багажа и палатките си с тъга. Знаехме, че трябва да си тръгваме скоро. Разходихме се до светилището край Небеска. Невероятни скални форми, изветряни в продължение на милиони години. Изобилие от трапецовидни ниши и скални кухини, вероятно използвани като погребални съоръжения. Структурата на скалите дава възможност за лесна обработка. На един от големите камъни открихме издялани стъпала.

Интересното бе, че светилището на Небеска бе разположено на същата височина като Асаркая и вероятно между тях е съществувала комуникация. Какви ли неща се бяха случвали тук през хилядолетията. Какви ли заклинания бяха произнасяли жреците... Само можехме да гадаем. Земята бе пропита с история.

Тръгнахме си от селото с нежелание. Не искахме да се разделим със спокойствието тук. Небеска бе истинският рай. Място, което едновременно те облагородява и ти подарява частица от себе си. Частицата, която те кара да се връщаш тук отново и отново.

Още от Александър Караджов можете да прочетете тук.