Човек трябва мъдро да избира местата за палатката си. Също и света, в който би искал да живее.

Обиколка на планинския масив Монте Роза, известна като ТМР (Tour Monte Rosa, ТМR) - един от най-популярните трекинг маршрути в Алпите, разказан и заснет от Стефан Хаджианастасов.

Километър и половина над станцията на лифта Плато Роза (Plateau Rosa), една морена препречва пътя на поточето, стичащо се от ледника под върха Теста Гриджа (Testa Grigia, 3450 м). В малкото сезонно езерце се отразява южната стена на Матерхорн. Добро място за бивак - завет, вода, южно изложение. Главното - оттук не се виждат безумията на италианската ски-индустия в долината над Бреул-Червиния. През лятото, разорана от пътища и писти, украсена с разхвърляна бездействаща машинария и временно - или постоянно - затворени лифтени станции, тя повече напомня на изоставен съветски полярен рудник, отколкото на реномиран алпийски курорт. 

На брега на безименното езерце, встрани от масовия туризъм, си в друг свят. Човек трябва мъдро да избира местата за палатката си. Също и света, в който би искал да живее.

Под Матерхорн

Въпросният бивак беше в Алпите, по средата на обиколката около планинския масив Монте Роза на границата между Италия и Швейцария. Огромен за Европа масив - 18 върха се издигат над 4000 м. Най-висок е Дюфур (Дюфуршпитце) 4634 м, втори по височина в Алпите и първи в Швейцария. Снежната линия е на около 3000 метра надморска височина, по-високите части са покрити целогодишно с лед. Има девет големи ледника, най-дълъг е Горнерглетчер от швейцарската страна - около 14 км. Счита се, че името Монте Роза не произлиза от "розов" - каквото е значението на "rosa" на италиански, а от "rouése" или "roisa", които на местния диалект в долината на Аоста означават "ледник". Логично е, има много лед и никакви рози.

Масивът Монте Роза, на табло в Макуняга

Обиколката на масива, известна като ТМР (Tour Monte Rosa, ТМR), е един от най-популярните трекинг маршрути в Алпите, заедно с Обиколката на Монблан (Tour Mont Blanc, TMB) и Високия път Цермат – Шамони (Haute Route,  Zermat - Chamonix). Общата дължина на ТМР е около 150 км, сумарната денивелация - 13 000 метра. С помощта на два лифта ги намалих до 10 000, но пак е много. Няма алпинизъм, не е и разходка в парка. Минават се 6 прохода над 2700 метра, на места пътеката е опасна, по первази над стръмни склонове и пропасти. Има къде да се пребиеш. Поне маркировката е добра. Важното е да не се обръща излишно внимание на табелите - указаните по тях времена могат да създадат сериозен комплекс сред по-старите хора като мен, които се движат бавно с палатка и правят хиляди снимки по пътя, за да останат стотина хубави. Ако закъснявате за работа, ТМР се преминава за 8-9 дни. Ако обикаляте за наслаждение, препоръчвам да му посветите поне двадесет. Така ще имате време и за странични разходки към ледниците.

Между Грехен и Саас-Фе  

Традиционно обиколката започва в Цермат. Много подходящо место за старт и финал. И много скъпо. Друга удобна стартова точка, поради лесния транспорт до летище Милано Малпенса е Макуняга - малко алпийско селце на 1327 метра надморска височина в долината Анзаска в Италия. Състои се от три отделни махали с каменни и дървени къщи и няколко църкви, най-старата от 13-и век.  Заобиколено е от върхове, сред които се откроява Източната стена на Дюфуршпитце, висока 2600 метра и широка около 4 км. 

Макуняга 

Ако вървите по часовниковата стрелка, от Макуняга маршрутът минава край езерото Фате и по стар планински път, използван за разработка на златни руди, се изкачва до прохода Турло на 2738 м. През юли все още имаше големи снежни преспи. Следват долините на Алания-Валсесия, Гресоней и д'Аяс, разделени от проходите Салати (2970 м) и Бетафорка (2727 м). Хотели, ресторанти и малки магазини ще намерите в градчетата Алания и Стафал. В първите две долини не очаквайте девствена природа, те са един безкраен ски-курорт с лифтове, пътища и хижи.  През лятото има нещо унило в пейзажа, без сняг нанесените на природата рани си личат. Вероятно съм разглезен от дивата американскита пустош. Малко са долините в  Алпите без явни следи от човешка дейност. За компенсация, пред очите ви са постоянно променящите се гледки към ледниците и върховете от масива на Монте Роза. В третата долина, над селцето Сент Жак д'Аяс и до прохода Чиме Бианко (2981 м) няма ски-индустрия и всичко е различно. Пътеката се изкачва сред борови гори, алпийски ливади, езера и скалисти хребети. За мен това бе най-красивата част от италианската страна на масива. От другата страна на прохода, в разораната долина Бреул-Червиния, ски-индустрията отново е на власт.

Реси, под прохода Бетафорка

Във високата част на долината Гресоней 

Долината д'Аяс

Отне ми седмица да стигна от Макуняга до долината над Червиния с безименното езерце под Матерхорн. Онова доброто место за бивак, където започна разказът. Добро е и за празни мисли - или припомняне на любими чужди такива. Както се наслаждавах на залеза, полегнал небрежно на брега, неизбежно стигнах до "On the either end of socioeconomic spectrum there lies a leisure class" („И в двата края на социоикономическия спектър има класа, отдадена на удоволствия“). Легендите твърдят, че Ерик Бек е формулирал прочутата си мисъл сред приятели в алпийски лагер в Йосемити по време на няколкодневен дъжд, заради който не са катерили. С което е останал в историята или поне в историята, която се цени в алпийските лагери и изобщо от хората, които не се възхищават на идеята да работят 50 седмици годишно, за да имат две седмици за любимото си занимание потънали в удобства. Не, тези хора твърдо предпочитат да посветят по-голямата част от живота си на това, което истински ги влече, пропускайки известна част от комфорта. Каква точно - всеки преценява за себе си къде е границата му на поносимост. "Наградите" за относителната мизерия, по презумпция, са нематериални. Например, удоволствието да си сред планини и облаци - ако това те влече. 

Порядъчният средностатистически гражданин, живеещ в режим "8 до 5", никак не обича безспирно забавляващите се. Критиките към "leisure class" не са от вчера. Основите на тези критики, както и терминологията, са поставени с книгата The Theory of the Leisure Class: An Economic Study of Institutions, Thorstein Veblen, написана още през 1899. Повлиян от Карл Маркс, Адам Смит и Херберт Спенсер, Веблен критикува собствениците на средствата за производство, чието богатство ги освобождава от необходимостта да се трудят ефективно всеки ден и им дава възможност да затънат в лукс, безделие и удоволствия. Консумеризмът, според него, е остатък от варварското минало. Нещо повече, въпросните собственици "си позволяват" да произвеждат стоки и услуги, които не допринасят за общото благо, а съдействат само за печалбата им. Всякакви непродуктивни дейности и особено спортът, според Веблен също са много порочни.

Е, аз съм твърдо убеден, че за отделния човек е много по-добре да отделя известно време, за да си достави някакво удоволствие (в рамките на закона и без да пречи на другите) и особено със спорт и планини, отколкото да посвещава всичкото си време за да произведе още нещо за "общото благо", но това е лично мнение. Запазвам си правото да греша. Самата идея за "общо благо" вече подразбира някакъв комитет от "сериозни и съзнателни" граждани, които решават кое е полезно за другите и кое - не. А разни ексцесии, известни като фашизъм и комунизъм са показали, че подобни комитети далеч невинаги се състоят от най-умните граждани. Но както и да е. Алпите не се смесват добре с политика. Политиката - за политиците. За нас свободата. 

Към Чиме Бианко

На следващия ден се изкачих от езерцето до прохода Теодуло (3300 м), оттам надолу към Цермат. Според картата е ледник, реално беше почти равна ски писта, добре утъпкана с ратрак. Скиори ме задминаваха, лениво побутвайки се с щеките, ски-сезонът продължава през цялото лято. Срещу мен се появи странна група хора с лъскави спортни дрехи, навързани с въже и размахващи пикели. Швейцарските закони изискват всяка комерсиална туристическа група да бъде водена от оторизиран в Швейцария гид, когато се движи върху ледник. Самият гид, безспорно много по-добър алпинист от мен, ме гледаше смутено-навъсено. Вероятно се досещаше, че вътрешно умирам от смях при вида на толкова много алпийска екипировка върху равен ски-път. Разбира се, да се подценяват ледниците е глупаво, възможно е под снега да има дълбоки пукнатини и пресичането е най-добре да се извършва от поне трима, осигуряващи се с въже. В никакъв случай не съветвам да пресичате ледници сами, макар че аз веднъж ходих поне 100 км по ледници в Тян Шан без котки и въже. И все пак е странно да се практикува алпинизъм на ски-път, маркиран с 99 червени колове... Швейцарците обаче вярват, че редът трябва да се спазва и го правят, дори и да им е скучно - и вероятно не е случайно в каква страна живеят. 

Скоро се стига до хижа Гандег (Gandeghutte) на 3040 м, от която се откриват гледки (не обичам думи като фантастични и неземни, гледките са си съвсем реални, идете и ги вижте) към по-истински ледници - Теодул и Горнер, под върховете Малък Матерхорн, Брейтхорн, Дюфур  и Лискам.

Теодулглетчер

Дюфур (4634 м) и Лискам (4537 м) в масива Монте Роза. Първенецът Дюфур е наречен на Гюстав-Хенри Дюфур, швейцарски инженер, топограф, офицер и съосновател на Червения кръст.

Швейцарските хижи могат да служат за образец - не че българските ще се напънат да последват този образец в обозримо бъдеще. Но образецът си има цена и тя не е ниска, типично от около 30-35 франка за нар в общо помещение до 70-80 франка в стая с 3-4 легла и храна полупансион. Бирата е 6 франка, кафето – 5, горещата вода е 3 франка за литър. За швейцарския стандарт са съвсем приемливи цени, за хората от долния край на социоикономическия спектър са съвсем неприемливи. Ако сте от тях - носете си примус и филтър за вода. Алпийските биваци не са забранени, освен в специалните резервати. Но да си знаете, катунът около колите в долината до някое село не е алпийски бивак. Бивакът е нещо над 2000 метра, дори 2500 в някои райони. Разпъваш палатката към края на деня, събираш сутринта, никакви огньове, боклукът в раницата. Както се казва, Leave No Trace.

Малко под прохода Турло, между Макуняга и Аланя, Италия

В Алпите и Пиренеите алпийските биваци са разрешени, със съвсем разумни ограничения. Регулирани, но разрешени! В природните национални паркове на САЩ се изисква регистрация за многодневно ходене с раница и палатка, понякога се плаща малка такса, но пак е безпроблемно. Да не говорим за Скандинавия, където правото на достъп с немоторизиран транспорт и бивакуването за ден-два в необработваеми земи, независимо публични или частни, е гарантирано със закон. Само в българските национални паркове това е забранено. Четейки правилниците, човек би помислил, че са планини, в които няма нито един лифт, нито една гилза. Де да беше така! Наскоро бях из (Национален парк?) Странджа - навсякъде има пътища, изоставени разбити камиони по тях, овце, говеда, сечища, отпадъци, даже организирани сметища, бетон, строежи, ловци, само за палатки е забранено – според гордо написаните на табели правила. 

А животът в палаткa сред дива природа е нещо толкова хубаво. Излъчва свобода. Нещо, което не се купува лесно. 

Не е като в панелка

* * *

Веблен твърдо дефинира класата на удоволствието ("leisure class") като класа на богатите, които могат да си позволят да не работят. Дори съвременните речници също дават като синоними "класа на богатите", "висша класа", "фрашканите с пари" и т.н. Но през 20-и век, с развитието на производството и цивилизацията, се създават "излишъци" и се появява нещо ново - относително бедни, които могат да си позволят да не работят. Далеч от крайбрежните вили, скъпите автомобили и лукса, все повече хора предпочитат да посвещават времето си на неща, които истински ги вълнуват. Те се справят "някакси" и са безумно щастливи. Някои са на свободна практика, работещи от дъжд на вятър, други се задоволяват със скромен нетрудов доход, останал от дните преди дауншифтинга или наем от "излишен" имот, трети са толкова бедни, че пътуват на стоп и понякога дори ровят в боклуците. Обединява ги, в моите разбирания, че те не са глупаво-некадърно бедни, а съзнателно, по избор бедни. Тези хора отхвърлят консумеризма на вещи и макар че възприемат един друг консумеризъм - на адреналин и удоволствия - са безкрайно далече от терзанията на консуматорското общество. 

Не точно "класа" според класическата дефиниция, но една голяма група, като правило съвсем неглупави хора, нерядко със сериозно образование, живеят в относителна бедност, за да могат през огромната част от времето си да карат ски или сърф, катерят планини, или пишат поезия, свирят и композират. Все удоволствия. Нали си спомняте Том Сойер - работа е това, което трябва да вършиш, а удоволствие - което искаш. За създаването на термина "бедна класа на удоволствието" допринасят много и "сериозните членове" на обществото, за които всякакви непродуктивни дейности са считани за "удоволствие" - макар, че колко от "сериозните" биха спали с удоволствие в мокър чувал на стената под някой връх, вързани с въже, за да не паднат? 

Като човек, напуснал the rat race пред години, за да се занимава със ски, велосипеди и скитане по далечни диви места, мога да ви кажа само, че комфортът и парите пристигат и си отиват като прилив и отлив. Това са възстановими ресурси. Времето е единственият невъзстановим ресурс. Използувайте го предимно за неща - и хора - които истински обичате.

Под връх Вайсмийс (Weismiess) 4017 м 

Цермат гъмжеше. Поне 66% от хората бяха с чисто нови маркови спортни дрехи (вероятно от последната модна линия) и в 9 сутринта всички изглеждаха като на 9 енърджи дринкс. Не знаех колко от тях ще катерят ледени стени днес. Целият този тренд - да се разхожда чисто нова екипировка за осемхилядник по суперскъпи кафенета в центъра на планински курорт - ми е доста непонятен. Остарявам, май. Останалите 33% бяха или местни хора, или истински алпинисти. Последните може да разпознаете по спокойствието и облеклото - с явни следи от употреба и далеч невинаги от една и съща фирма, нито в модна цветова гама. Сред обикновените разхождащи се особено ме впечатлиха няколко доста възрастни двойки - поне 80-годишни - по пътеките над Цермат. Тук не е популярно бабите да отглеждат внучета и корнишони за туршии. Млади и стари пътуват, карат велосипеди, катерят се - или просто обикалят по пътеките. Районът, с десетки върхове над 4000 м, е един от най-популярните за туризъм в Швейцария. Главен герой е Матерхорн. Символ на алпинизма, планината и шоколада Тоблерон. 

Матерхорн 

През 2015 г. се навършиха 150 години от първото изкачване на Матерхорн, осъществено през 1865 г. от англичаните Едуард Уимпър, лорд Франсис Дъглас, Чарлс Хъдсън и Робърт Хедоу с планинските водач от Цермат Петер Таугвалдер и едноименния му син, и французина Мишел Кро. При спускането четирима в свръзката (Кро, Дъглас, Хъдсън и Хедоу) пропадат и въжето между тях и останалите трима се къса. И четиримата загиват. Уимпър и двамата Таугвалдер достигнат Цермат на следващия ден.

Градът отбелязваше героизма на първопокорителите с непривични за спокойните швейцарци устрем и плам. Вееха се рекламни банери, освен обичайните швейцарски и кантонални знамена. Дори по ръба на Матерхорн бяха монтирани временно соларни лампи, които светеха всяка вечер. Имаше изобилие от презентации, филми, концерти, временни магазини на открито и светила на алпинизма, включително и рекордьорът за изкачване по трудната Северна стена, швейцарецът Даниел Армолд, преминал я за час и 45 минути по маршрута Шмид, дълъг около 1300 метра. Като при всеки спорт, с развитието на алпинизма, разликата между аматьорите и истинските професионалисти вече е огромна.

Матерхорн, Северната стена, от безопасно разстояние  

Утеших се с чаша розе и с мисълта, че може и да съм бавен с тежката раница, може и никога да не се кача на Матерхорн, ама изпитвам удоволствие от планината, което с нищо не отстъпва на изпитваното от професионалистите. Добър номер, нали. Да ги видя, как ще измерят, кой колко се радва. Сетих се пак и за двата края на икономическия спектър. За тези от горния, многоцифрените банкови сметки са добра защита - могат да експериментират, днес поло на сняг, утре яхтинг, после арт галерия. Все нещо ще им хареса. На другия край, човек трябва да е много наясно със себе си и с мечтите си. Трагично е да зарежеш всичко за да пишеш роман и след 3 години да разбереш, че не можеш да пишеш... Казват, най-красивите и тъжни сервитьорки са в Лос Анжелес, защото е близо до Холивуд. Трудно се става актриса.

Освен местата за палатка, избирайте мъдро и заниманията си.  

От Цермат обиколката на Монте Роза продължава по доста стръмни склонове, високо над долините Матертал и Саастал. До Грехен (Grachen) се ходи 30-ина километра по така наречения Европейски път (Europaweg). Зад гръмкото име стои тясна, камениста и на места опасна пътека, прекъсната от каменопади и свлачища - с което неудържимо ми напомня за самата Европейска общност. Европавег е построен през 1997 година, с размах и пари, включително за 230-метров висящ мост над огромен сипей. Проектът за високотраверсиращ маршрут между Цермат и Грехен се оказва неудачен, мостът е повреден от каменопад, на друго место пътеката е отнесена от свлачище. Днес оригиналният път е затворен частично. Прокарани са нови варианти до хижа Европа. След нея и чак до Саас-Фе, макар измамно равна на картата, пътеката прави непрекъснати малки изкачвания и слизания, през още сипеи и каменопади, като на много места е обезопасена с въжени или метални парапети.

Над Матертал

След Грехен, за ден-два се стига до Саас-Фе. Друг прочут планински и ски-курорт, с по-човешки мащаби и повече спокойствие от Цермат. Дървени къщи с изобилие от цветя под прозорците, малки кафенета на главната улица, съвсем умерено присъствие на хотели, никакви автомобили - забранени са, паркингът е на входа на градчето. Микробусчетата на хотелите и служебните, дори полицейските, превозни средства са само електрически. То и в Цермат е така, колите са забранени. Макар и да не умеят да се веселят - или поне не го умеят така, както на Балканите - швейцарците правят много хубави курорти, освен банки, часовници и шоколад. (Впрочем, страната е водеща в света и по научни изследвания и иновации). Ама отдавна съм казал - макар и не за швейцарците - народ, който прави Мерседес, не може да прави реге. И обратно.

Разходих се до няколко ледника наоколо, къде с лифт, къде без. Има десетки километри маркирани пътеки и алпийски турове с различна трудност. Впрочем, лифтовете са безплатни, ако сте гост на курортите в долината Саас, дори да сте в къмпинг. Дават ви „карта на госта“, с нея пътувате. Така се примамват туристи - със задружните усилия на бизнеса и общината. И с една разумно направена инфраструктура, която не съсипва природата.

Ледникът Трифт

Хохсаас (Hohsaas) над Саас-Грунд

Размекнат от красотата на ледниците и бирата Каланда, бях обзет от пораженческата идея да стигна до Милано Малпенса с автобус. Бързо ми мина, на моя край на икономическия спектър 4-5 часа ходене до Макуняга са нищо, сравнени с цените на транспорта в Швейцария. Който няма ум и пари, има крака, нали така беше. А и не е героично. Редно е да се затвори кръгът. Възможността да поживея в палатка сред ледниците още ден-два също не бе за изпускане. Продължих към язовира Матмарк, построен през 1960-те на 2200 м надморска височина в най-горната част долината Саас. Швейцария внася повечето си енергия, но от произвежданата в страната около 60% е от ВЕЦ. Има много язовири. Споровете сред швейцарцското общество дали язовирните стени загрозяват планините са учтиви, но безкрайни. Нерядко се решава с местен референдум. А въздухът е чист.

Бивак над язовира Матмарк

Последният за мен проход по ТМР-пътеката бе Монте Моро 2,853 м. Изкачването е стръмно, около 3 часа от Матмарк, най-горе е по скали и каменни плочи. Не е трудно. От другата страна е Италия. 15 минути под прохода, на лифтената станция над Макуняга, по изобилието от небрежно разхвърлени артефакти разбрах, че съм се завърнал в Средиземноморска Европа. Поне капучиното, сервирано в бара с гледка за милиони към стената на Монте Роза, струваше само евро и половина. И беше хубаво.

***

КАК ДА СТИГНЕМ:

Ако се вълнувате от цените на транспорта, от България най-евтино и лесно се стига до Макуняга (Macugnaga, село в планината на ТМР) в Италия. През 2015 г. от летище Милано Малпенса пътуваха маршрутки до Домодосола (Domodossola), 7 дневно, 15 евро. Искаха да си направите предварителна заявка на телефон +390324240333, има разписание, но ако няма нито една заявка - не тръгват. Слиза се на Пиедимулера (Piedimulera), откъдето има връзка с редовна автобусна линия (4 пъти на ден) до Макуняга, 3.50 евро. Проверете разписанията в Гугъл. Цялото пътуване с автобуси в 3-4 часа в едната посока. БългарияЕр и Алиталия имат директни полети до Милано Малпенса. Уиз Ер летят до близкото Бергамо, оттам има автобуси.

КОЛКО СТРУВА:

Къмпингите, ако ги ползвате, са около 15 евро за човек на вечер. Във всяко от градчетата и селата по пътеката има супермаркети - за храна ще ви стигнат десетина евро на ден. С разумен минимализъм и без да броим транспорта, обиколката може да се направи с 200 евро и палатка. Разбира се, може и с много повече.

*

Стефан Хаджианастасов, снимки и текст, всички права запазени. 

Споделете и вие пътешествията си в нашата рубрика Стани автор!

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!