Как да не изпушите, ако неотклонно сте по пътя към върха? Една от най-влиятелните жени в света Ариана Хъфингтън – съосновател и собственик на „Хъфингтън Пост“ – дава своя проверен отговор на този въпрос в книгата си „Овладей живота си“ (издателство Литус).

Ариана Хъфингтън е смятана за една от най-преуспелите личности в света. Само за две години тя изкачва медийната си компания от нулата до върха. Успехът й има висока цена: работният й ден е от 18 часа, 7 дни в седмицата. Преумората я довежда до пълен срив. Случилото се я кара да преосмисли поведението си и тя решава да направи проучване за последствията от неразумния работохолизъм. В резултатът на това се появява „Овладей живота си“.

Прочетете откъс от книгата:

*

Илон Мъск, основателят на „СпейсЕкс“ и „Тесла“, който има планове да колонизира Марс, е изразил добре и други извечни копнежи на човечеството: „Дойдох до заключението, че би трябвало да се стремим да разширим обема и спектъра на човешката съзнателност с цел да разберем по-добре какви въпроси да задаваме. И наистина, единственото нещо, което има смисъл е да се стремим към общо, колективно просветление.“

Но колективно просветление няма, ако няма лично просветление. А духовните учители, поети, композитори по толкова много начини, през толкова много векове ни учат, че безусловната любов е в същността на човешката тайна и едновременно с това е единственият мост от нашия свещен вътрешен свят към безумния свят навън. Или, както е казал Кърт Вонегът в книгата си „Сирените от Титан“: „Целта на човешкия живот, без значение кой го контролира, е да обичаме който е на разположение да бъде обичан.“

А сега имаме и емпирични данни, които да подплатят онова, което се пее в песните и се казва в свещените текстове. Както професор Джордж Вилант, който ръководеше Голямото изследване на Харвард, проследило живота на 268 мъже, харвардски възпитаници, започвайки от 1938 г., казва: „В Голямото изследване са инвестирани седемдесет и пет години и двайсет милиона долара и, поне според мен, заради едно заключение, което може да се изрази с пет думи: „Щастието е любов. Точка.“ Това е същото заключение, до което е достигнал английският поет Тед Хюз, без да похарчи 20 милиона долара и седемдесет и пет години: „Единственото нещо, за което хората съжаляват, е, че не са живели достатъчно смело, че не са вложили достатъчно сърце, не са обичали достатъчно. Нищо друго няма никакво значение.“

Природата и изкуството са две от най-благодатните сфери, в които човек може да преживее учудването. Есеистът Ален де Ботон описва изкуството като „аптека за душата“. „Изкуството – пише той – се ползва с такъв финансов и културен престиж, че е лесно да забравим споровете около неговото истинско предназначение.“ Описвайки картината на Клод Моне „Езерото с лилиите“, една от най-известните творби в Националната галерия в Лондон, той пише, че някои хора се притесняват, че „възхищението от този тип изкуство е една заблуда: онези, които обичат красивите градини, има опасност да забравят истинската страна на живота – войните, болестите, политическите грешки, липсата на морал“. Но действителният проблем на нашия живот, опонира той, е другаде: „Истинската опасност, която ни грози, е да изпаднем в депресия и отчаяние; опасността е, че може да изгубим надеждата си в проекта, наречен Човек, в човешкото. Именно този вид униние и безнадеждност е състоянието, което изкуството е призвано да лекува. Пролетни цветя, синьо небе, деца, които тичат по брега... това са все визуални символи на надеждата.“

Музеите и галериите остават сред малкото оазиси, които могат да предложат нещо, което е станало вече рядкост в нашия свят: възможността да се откъснем от нашия подреден свят, от готовността да не сме постоянно на разположение и да преживеем усещането за чудо. Музеите са местата, в които отиваме, за да се свържем с вечното, неизразимото и неизмеримото. А в нашия подчинен на технологиите живот това е особено рядко и заради това – ценно. Максуел Андерсън, изпълнителен мениджър на Музея за изкуство в Индианаполис, описва мисията на музея: „Да даде на посетителите си резонанс и чудо, неуловимо усещане за извисяване и лекота, чувството, че тежестта е снета.“ Или както казва моят сънародник Аристотел – катарзис.

„Всяка епоха трябва да открие наново собствения си проект за духовност – пише Сюзан Зонтаг в "Естетика на мълчанието".“ И музеите предлагат път за това преоткриване. Понякога, разбира се, преоткриването означава да се завърнеш към нещо, което винаги е било там. Това, което прави нещата по-трудни сега, е нашата обсесия да снимаме всичко, преди дори добре да сме го видели – да правим снимки на снимки, или снимки на други хора, които гледат снимки.

Шери Търкъл, професор в Масачусетския технологичен институт и автор на „Сами заедно“, е писала относно цената на това постоянно документиране, т.е. да се фотографира нашият живот. „Тези прекъсвания затрудняват навлизането ни в сериозен разговор със себе си и с другите, тъй като ние емоционално поддържаме готовността да бъдем отвлечени и прекъснати по всяко време“, пише тя. А поради това, че сме толкова маниакално обзети от желанието да документираме своите преживявания, ние изобщо не ги изпитваме. Въпреки това Търкъл е оптимистично настроена и смята, че именно поколението, което е било засегнато най-тежко от това положение на нещата, ще бъде и поколението, което ще се разбунтува срещу тях. Тя си спомня думите на едно 14-годишно момче, което ѝ казало: „Нима хората не знаят, че понякога можеш просто да гледаш през прозореца на колата и да виждаш как светът се движи пред теб и това е чудесно. Можеш просто да мислиш. Хората не знаят това.“

Докато беше студентка по история на изкуството, моята по-малка дъщеря, Изабела, бе получила задача: да прекара два часа в галерията пред една картина и да напише текст за това, което е чувствала. Тя описа преживяването като едновременно „ободряващо и смущаващо, защото си дадох сметка, че никога досега не съм гледала истински картина. Най-накрая наистина виждах.“ Тя бе избрала да гледа картината на Дж. М. У. Търнър „Темерер в битка“ в Националната галерия в Лондон и по-късно описа процеса на съзерцание на картината в продължение на два часа като наподобяващ „бягане на дълго разстояние“. Точно толкова особено, колкото звучи, двучасовото съзерцаване на картината изисква от вас да се оттласнете и да прехвърлите границите на комфорта си. „Но интересното беше, че когато свърших, се чувствах като бегач победител. Имах чувството, че току-що съм преживяла нещо магическо, сякаш бях създала връзки между картината и себе си. Подобно преживяване няма как да получиш от инстаграм или от туитър.“

След като съзерцавала „Темерер в битката“ вече един час, човек от охраната се приближил до нея и я попитал какво прави. „Това ми се видя много смешно, защото това, което правих, беше да гледам картината. Но ние сме стигнали дотам, че ако някой стои срещу една картина и я гледа цял час, поведението му става подозрително.“

Ето защо става все по-голяма рядкост в нашия хиперсвързан свят да отдадем вниманието си на нещо или на някого, когато има толкова много стимули, състезаващи се за нашето внимание и време, и където мултифункционалността е Бог.

Тази статия ви хареса? Последвайте ни и във фейсбук и инстаграм за още необикновени пътешествия!